Прекалената строгост на свещеника

1737 0
sveshtenik

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

В живота на всеки духовник, особено на младия, има срещи, които впоследствие се оказват паметни, знакови. Те оставят диря не само в душата му, но и очертават пътя на неговото служение.

Когато бях мирянин, Бог ме срещна с една забележителна личност, която остави трайна следа в живота ми със своето присъствие и с наставленията, които ми даде. Това беше отец Васил Стаменов, възрастен градски свещеник, над 80-годишен, с около половинвековен стаж в църквата. Ръкоположен непосредствено преди установяването на комунистическия режим, той попада в полезрението на новите червени управници и бива подложен на жестоко гонение до промените през 1989 г. Въпреки всички опити да бъде пречупен, въпреки всички заплахи от страна на тогавашната власт, той категорично отказва да ѝ сътрудничи. Заради своята активна религиозна дейност отец Васил Стаменов преминава през различни затвори – в Стара Загора, Белене, Варна. Въпреки напредналата си възраст, с искрена ревност и себераздаване до последен дъх, отец Васил Стаменов продължаваше да бъде пример за пастирско служение. Много християни се изповядваха при него и на всички даваше душеспасителни съвети, пълни с топлина и мъдрост. Когато му казах, че искам да стана свещеник, той ми каза: „Това е добре, моето момче. Но когато станеш свещеник, недей да бъдеш прекалено строг към хората. Това пречи и ги отблъсква от църквата. Ако искаш хората да те търсят, излъчвай любов и мир и бъди близо до проблемите им. Виждам много млади свещеници, които още от самото начало на пътя си налагат правила, забрани, епитимии и изискват от миряните неща, които са много трудни и даже непосилни за тях. С това те не само ги обезкуражават, но ги и отблъскват от себе си, прогонват ги от храмовете. И миряните си тръгват, не се връщат повече при нас. Свещеникът трябва да върши всичко с любов и разбиране към всяка душа, колкото и болна да е тя, а не да я напряга и стряска с поведението си. Хората имат нужда от съвет, от добра дума и надежда. Имат нужда някой да ги насърчи в живота, а не да ги притиска с прекалената си строгост. Всеки се бори в живота. Всеки може да извърши грях!“.

Тези думи се съхраниха дълбоко в съзнанието ми и хвърлиха светлина върху пътя, по който бях тръгнал, определиха по-нататъшното ми поведение. Давам си сметка, че ако съветите бяха споделени от обикновен божи служител и казани някак си мимоходом в рамките на един делничен разговор, те нямаше да имат такава тежест, нямаше да останат като печат в младото ми съзнание, както когато са изречени от опитен духовен наставник, при това ясно и категорично.

Ригоризмът (дума с латински произход – от rigor ‘строгост’) означава прекалена строгост при спазване на нравствени правила, принципи, убеждения. Прекалената строгост и взискателност, разбира се, не са греховни прояви. В определени случаи обаче те може да застрашат както душата, така и физическо състояние на някои хора, към които са насочени. Прекалената строгост и взискателност може да бъдат вредни, да предизвикат болестно състояние. Нещо повече – може да породят потушаване на религиозния плам и отпадане от божията благодат. Личността на вярващия може да бъде подложена на тежко изпитание, неподходящо и несъответстващо за нея, и това да даде горчиви плодове. В тази среда може да се развият болести – фобии, мании от всякакво естество, а духовният живот да продължи да се развива в неправилна посока. Човек може да бъде тласнат към прояви на външно благочестие, обредност, които да потиснат вътрешния порив на душата и омаловажат нейната сила. Личността може да бъде поставена в ситуация на ръба на своите душевни сили и да охладнее към учението на Христос. В някои случаи, за съжаление твърде чести, проявената прекомерна строгост може да доведе до пълно отстъпление от вярата.

Християнският ригоризъм е нанесъл силни удари не само в историята на Светата църква, но и върху искрено вярващата душа, което е по-важното. Непремерената строгост на свещеника към мирянина може до предизвика истинска катастрофа. Стремежът към бързо постигане на духовни резултати и неистовият порив към Небето, които не са съобразени с индивидуалните ни възможностите и с прага на поносимост, може да доведат до духовна смърт на вярващия. Тази прекалена страст може да бъде твърде скъпа и непосилно тежка.

Християнството (още повече Светото православие) е дълбоко съкровено и сакрално учение. То е светая светих на Духа, който носи вечния и непреходен завет на Христос и Неговите апостоли. Посланието му е просто, достъпно и по особен начин… умерено. Затова е приложимо във всякакви условия и звучи актуално навеки. То носи пълнота, завършеност и радост във всички свои проявления както във вътрешен, така и във външен аспект.

Православният човек е дете на Бога и иска да бъде милван и гален от топлата десница на баща си, да усеща тази топлина. Всякакви крайности са чужди и дори неразбираеми за неговото искрено, обърнато към светлината сърце. Той не иска дадено нещо да му бъде обяснявано сложно, защото го затруднява, изтощава и плаши. Нуждае се от искрена грижа, наставничество и проявление на Божията любов. Православните вярващи, дори и да мълчат, имат специфично меко балансирано излъчване и обаяние, което стопля и привлича другите – това се дължи на едно особено веяние на Изтока, на неговата мъдрост и вечност, смесица от мистичност и познание, пречистено от опита и светите отци и пропито от Светия дух. Усещането за печал не трябва да бъде съпроводено от чувство за обреченост и мрачен фатализъм. Вярващите винаги е нужно да носят вътрешния заряд на надеждата и неподправения пламък на божествената любов; пълно да отразяват духа на Богочовека, на Неговата необикновена самобитност, необяснима пълнота и близост до хората, независимо от това, че са поразени от греха и отхвърлени заради него. Налагането на наказания и мерки за извършени грехове преди човек да стане вярващ и преди да е имал съзнание за това, че определена постъпка е грях, както и несъобразяването на църковните правила и изискванията за поста с медицинското или психическото състояние на вярващия може да се превърнат в истинска пречка за вцърковяване дори на най-пламенните и искрени радетели на вярата.

Когато четем внимателно откровенията на Светото евангелие, разбираме, че Спасителят изобличава яростно и вдъхновено единствено проявите на книжниците и фарисеите. Към никого не е така настъпателен и непримирим, както към тях. Именно защото като служители Божии, носейки Неговата власт, те не предават пълната истина за волята на Отца. Правят го само формално, често грубо и без да се съобразяват с особеностите на конкретния човек. Държат се като наемници, а не като пастири. Именно към книжниците и фарисеите Христос отправя своите думи: „Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат!“ /Мат. 23:4/. Причината за това е, че тези духовници се намират в духовна заблуда – прекалено строги са и необяснимо взискателни към вярващите, а снизходителни към себе си. Това е така, защото в своето служение те са изпаднали в самозабрава, опиянявайки се от духовната си власт. Вместо да се самоосъзнаят като съработници Божии, като свидетели и наставници, направляващи с внимание и грижа човешките души по пътя към Бога, те се провъзгласяват за съдници. Коват чуждото благочестие, като изискват трудното и дори невъзможното от хората, като същевременно забравят, че трябва да се грижат и за своето благочестие. Оказва се, че те са служители на буквата на закона, а не на неговия дух. Тъй като им липсва Христовата любов, те са само външно проповедници и изповедници на тайните на Отца и се отнасят без грижа, любов, топлина към ония, които са обърнали очите си към тях.

Светите отци са носители на божествената благодат. Те са я придобили с труд, лишения и личен пример и я раздават на всички непринудено и щедро. Светите отци са като слънчеви лъчи, които озаряват и сгряват сърцата и душите на вярващите. Вдъхновени от Светия дух, те наставляват, напътстват поклонниците и като истински духовни пастири ги водят по пътя към царството Божие. Те, за разлика от гореописаните книжници и фарисеи, са взискателни на първо място към себе си и след това проявяват строгост към другите. Те са прозрели, че Бог е любов и преди всичко любов и останалото е просто допълнение. Всяка друга добродетел, разгледана или проявена отделно от тази любов, е ненужна, осъдителна и дори опасна за духовното здраве. Светите отци са изковали правилата на Светата православна църква не като самоцел, а за да предпазят и умножат благодатта и чистотата на Христовото учение. Изковали са тези правила не като допълнителен атрибут, а като същност, естествена среда на учението за Бога. Ето защо са ни завещали, че всичко в духовния живот трябва да бъде пречистено и премислено, че трябва да се стремим да не вредим на другите и да помагаме за спасението на всяка душа.

Във висша степен това е проумял един от великите подвижници на благочестието на ХХ в. – свети Паисий Светогорец. Той заявява: „Духовник, който прилага правилата на православната църква, без да ги съобразява с всяка конкретна личност, прилича не на опитен хирург, а на касапин!“. Всеки един съвет не може да бъде мъдър и проникновен в истинския смисъл на думата, ако не е съобразен с конкретната личност. Правилата на православната църква са критерии и пазители на нейното богатство, но не бива да се забравя, че те са писани в конкретна обстановка и във време, което е твърде различно от сегашното. Тези правила трябва да бъдат разглеждани с оглед на днешното време, което демонстрира тотално отстъпление от чистотата на Светото православие и дори антихуманност. Предизвикателствата на ерата на Водолея са многообразни. Те връхлитат от всички посоки и поради това църквата Христова е поставена пред изключително тежко изпитание. Повече от всякога нейните служители е нужно да проявят във всеки момент не само ревност и дръзновение, но и разсъдителност и гъвкавост. Всяка проява на крайност и отстъпление може да се превърне в съблазън с тежки последици. Опитните свещеници знаят, че едно нещо може да бъде лекарство за дадена душа, а за друга – да бъде отрова. Затова всичко трябва да е поднесено с мярка и съобразено със състоянието на всяка душа. Ние не сме предразположени еднакво към дадена болест и затова към всеки един човек трябва да се подхожда с особено проникновение. Ето защо от духовника се изисква проява на внимание, обич и бащинска грижа към всеки вярващ. Всъщност това е най-великото изкуство – да ръководиш хората и особено да направляваш душите им по пътя към спасението. Това е призвание, дадено свише, което обикновените простосмъртни понякога не могат да разберат. Най-великото изкуство е да бъдеш истински пастир на заблудилите се и да ги водиш към царството Божие. Това е особена духовна мисия, която ако не е озарена от Светия дух, е непосилна, дори невъзможна. Пастирското служение изисква пълно посвещение, но преди всичко бащинско отношение и ангажираност към всяка страдаща душа, заразена от греха, но жадуваща изцеление. Пастирът трябва да е приятел и лекар, но преди всичко грижовен баща, който да бди над своите непослушни деца, да се моли за тях и да ги закриля; въпреки тяхното непостоянство и дори неблагодарност, да ги обича и да им прощава; да бъде благ в силата и силен в благостта; твърд и нежен, деликатен, но и респектиращ.

Христос е Цар на мира и в Неговото изцяло боговдъхновено учение всичко е проява на любов. Тя е в началото и в края. Любовта изпълва всичко и е насочена към всички. Тя трябва да бъде водеща във всяко едно отношение. Истинските Христови служители са длъжни да бъдат носители на Новия завет, на скрижалите на любовта, а не на закона. Тъй като са искрени приятели Иисусови, съработници и храмове Божии, всеотдайни пастири и внимателни лечители, най-важното е те да проявяват пастирска любов и грижа.

Амин!