Призвани да не се пречупим

1626 0
prizovani

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Някои празнуват за нещата, които са оставили след себе си. Някои други – за нещата, които се задават. Празнуват своя имен ден, празнуват деня, в който са дошли на този свят. Хората искат всеки ден да се радват и затова всеки ден се опитват да намерят някакъв празник.

Но много пъти присъстват на някое тържество, без да празнуват. Тяхната лична болка е по-силна от чувството за радост. Изпитанието, изкушението, което е дошло в живота им, не им оставя място за празнувания.

Присъстват на празника по задължение, а не по своя воля. И това им излиза скъпо. Намират се там, но не желаят, не могат да се усмихват, но се чувстват длъжни да го направят. Чувстват се чужди сред приятели, чувстват се в периферията, бидейки в центъра на празненството. Мислят си „По-добре да не бях идвал“ и навярно са прави. Не би трябвало да присъстват някъде по задължение, а само по своя воля.

Животът ни е пълен с радостни и тъжни моменти. Животът е радостотворяща скръб. Много пъти се превръща в непоносим празник, на който си задължен да отидеш. Именно тогава всичко ти изглежда абсурдно, безвкусно, без смисъл. Тогава, когато са те завладели болката и разочарованието.

Тъгата може да те обгърне, но това не може да оправдае отчаянието. Навсякъде и винаги ще съществува нещо в живота ти, което може да превърне непоносимия празник отново в истинско празненство.

Имаш много и непреодолими проблеми, така казваш. Аз не ги знам. Но помисли, че някои други твои ближни имат по-големи проблеми.

Не са случайни думите на стареца Паисий Светогорец: „Най-доброто лекарство за всяко наше изпитание е голямото изпитание на нашите ближни, стига да го вложим в помисъла ни“. И това го казва светецът, за да разберем, че не само ние изпитваме болка, че не сме самички в духовния свят на изпитанията. И същевременно да не бъдем неблагодарни за останалите добрини, които имаме в живота си.

Има някои, които празнуват, защото са видели светлината на деня, защото им е даден дарьт на живота, защото имат една чиния ядене, ако ще да е вчерашно, защото имат очи да виждат, нозе да ходят, ръце да пипнат, дробове да дишат…

Истина е, че в някои моменти животът изглежда без бъдеще, без надежда, пълен с болка и скръб. В тези моменти сме призвани да не се пречупим, а подобно на житни стръкове при силен вятър да се огънем за малко.

Не е лесно всеки ден да изживяваш като празник, но по-трудно е да съществуваш без надежда, да дишаш, бидейки зарязал живоносния кислород на надеждата.

„Който потърпи докрай, той ще се спаси…“ Преди да дойде краят, да не падаме духом. Преди да дойде краят, да не зарязваме всичко. Преди да свърши „непоносимият“ празник, да не си тръгваме… Защото кой знае – там, в мрака на болката ни може да влязат малки светулки и да превърнат мрака в звездно небе…