ПРОПОВЕД ЗА ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ

1873 0

img_ned „Иди си от мене, Господи,

понеже аз съм грешен човек”

(Лука 5:8)

Братя и сестри,

 

В днешното Евангелско четиво чухме странните и страшни думи на св. ап. Петър: „Иди си от мене, Господи…“, с които той изрази удивлението и смирението си пред Господа.

Когато след богатия улов се хвърли уплашен в нозете на Христа, Петър вече беше стигнал до Heгo със сърцето си. Той искаше Господ да си отиде от него, защото чувстваше, че той вече не може да напусне Христа. Беше станал апостол – ловец на човеци, готов да остави всичко заради вярата си.

Пътят на вярващия е такъв, минава през слушането, служенето, послушанието на Божията воля и тогава идва чудото, което ни прави апостоли, готови да оставят всичко заради най-голямата ценност, която са намерили чрез Христа.

В страха на падналия човек обаче, можем да видим и райския отговор, първото свенливо целомъдрие на творението: “Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек....” (Лук. 5:8) Така възкликнал обзет от страх и ужас за своята нечистота Петър след чудесната милост при Тивериадското езеро. Тук се открива вече не тъмния стремеж за бягство от Светия на светиите, а ангелското покриване поради любов към Него, от срам за собствената неподготвеност за такава среща. И в този светъл ужас човек вече носи в себе си отговора на рая, радостта на херувимите, закриващи лицата си от Слънцето на любовта.

Виждайки в знамението с чудния улов на риба ново потвърждение за божественото достойнство на Спасителя, ап. Петър усетил с особена сила своето недостойнство, своята греховност и затова той възкликнал така към Него.

На всяко истинско покаяние е присъщо чувство за свято покриване на себе си от Бога, което показва райската природа на човешкото покаяние, като намиране на място на своето духовно съответствие на Бога. Светлия трепет на блудния син пред любовта на баща му, съзнанието, че “не съм вече достоен да се нарека твой син” (Лук. 15:19) – това е същия страх, като страха на апостол Петър след чудния улов на риба в Галилейското езеро.

Днес това ни показва с какво чувство за своето недостойнство, с какво съзнание за своята греховност трябва да пристъпваме към Светата Чаша.

Ние никога не можем да бъдем достойни за св. Причастие и затова, ако човек чувства, че пристъпва достойно към св. Тайни – той се намира в прелест. Не може да има достоен за св. Причастие човек! Всички свети угодници, описващи моментите на своето причастие, са плакали за своето недостойнство. Но може да се говори за достойно подготвяне, мярката за което е различна у всеки. Тази своя мярка човек е длъжен да изпълни, за да бъде достойно неговото причастяване.

Единственото достойнство на причастника пред трапезата Господня се състои в това, че е разбрал и съзрял цялата бездна на своето недостойнство. В това се състои и началото на спасението.

Християнството е религия на личния опит. Не можем да бъдем вярващи по традиция или заради други, чийто авторитет уважаваме. Ако сме чули, че според думите на Христа вярата е „жива вода, която тече във вечен живот“, можем само сами да утолим жаждата си, защото никой не може да пие вместо нас. А ние толкова често разчитаме точно това да сторят други – майка ни, близките ни, свещеникът, но не и ние лично. Може би има такива, които подобно на Петър казват: „Аз съм грешен човек, иди си от мене Господи!

Да не можем да понесем своето недостойнство в присъствието на Божията святост е всъщност преувеличаване на едното и принизяване на другото. Нали всички стоим тук по Божията милост, което означава, че Той ни познава като такива, които я заслужаваме. Нека да не спорим с милостта и любовта, както се опита да направи Петър. Ако сме допуснали Господ да ни говори, ако сме Му предоставили място и отделили време, за да чуем думите Му, трябва да сме готови Той да стори нещо, чрез което бихме Го познали по-истински и обикнали по-искрено и дълбоко.

Братя и сестри,

Нека по-често си спомняме тези дивни слова на ап. Петър: “Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек!” и когато пристъпваме към молитва, да пристъпваме със съзнание за своето недостойнство и греховност, кротко стоейки пред вратата, чукайки с трепетна ръка – ще ни отвори ли Господ? Но ако не ни отвори, нека бъде за нас достатъчна радостта от това, че ние Го познаваме, обичаме, че се стремим към Него и да се стараем да Му засвидетелстваме своята любов, истинността на нашата вяра, искреността на нашите стремления с такъв живот, който би направил за нас възможна срещата с Господа лице в лице. Амин.