Прости ми, Господи!

2475 0
prosti-mi

Автор: свещеник Артемий Владимиров
Превод: Татяна Филева

Днес много от нашите сънародници с болка виждат, че с Руската земя, с нашето любимо Отечество, се случва нещо трагично. Цялостната някога родина се разпада на отделни, и което е по-страшно от всичко, враждебно отнасящи се една към друга части. Вглеждайки се в причините за този разпад, ние осъзнаваме: изгубени са вярата, културата, икономическото единство. И неотдавна ми дойде на ум, че всичко, което се случва с нас, е справедливо Божие въздаяние.

Преди около столетие Фьодор Михайлович Достоевски пише за сълзичката на невинното дете, заради която той и неговият герой са готови да се откажат от световната хармония. Ако се замислим, няма как да не забележим очевидното: това, че днес в нашата страна ежедневно се извършват по няколко хиляди убийства на младенци в утробата, ножът на убийците разчленява младенческото телце, още неуспяло да се яви на Божия свят, убива се младенческата душа – се явява главната причина за всички и всякакви външни разпади, трагедии и за смутното време, което преживяваме. Безмълвният вик на всеки такъв младенец възлиза на небесата и вика за отмъщение за злодеянието. Наистина, само след като влезем в Божията светлина, усвоим с ума и сърцето си истините на вярата и християнската нравственост, ние ще можем да видим тази страшна, непроницаема тъмнина на греха, с който днес е прокрита цялата земя и в частност нашето Отечество. И можем да се ужасим от безмерността на злодеянието, което се върши днес и което не предизвиква у никого нито чувство на отвращение, нито срам, нито покаяние.

Когато се зачева телесният състав на бъдещия човек, Господ непостижимо съзижда от небитие в битие безсмъртната, създадена по Божи образ и подобие, човешка душа. Ето защо зачатието е истинско тайнство. И Църквата с особени празненства отбелязва зачатието на Йоан Предтеча и Пресвета Владичица Богородица. Отваряйки Библията, ние намираме в нея следните думи: „Ти, Господи, пазиш младенците”. Господ не само съзижда душата и тялото на младенеца, но и премъдро прави плода да израсте в майчината утроба, подготвяйки го за излизане в Божията светлина. В самото човешко естество, в душата и сърцето на майката е вложен инстинкт, ирационален стремеж да прави всичко, което спомага за запазването и израстването на детето. И следвайки този инстинкт, тя пристъпва към разкриването на своите сили в служението на майчинството.

Но съвременният човек е изкривил Божия замисъл за себе си. Дори в света на животните, в света на безсловесните и неразумни създания не можем да срещнем нищо подобно на това, което днес се върши в нашия грешен свят, в нашите грешни и изкривени сърца. Отдалечавайки се от Бога, отчуждавайки се от света на вярата, надеждата и любовта, хората, изгубили разум и попаднали под властта на демоничната гордост, егоизъм и себелюбие, са превърнали богоустановеното съпружество, дадено ни за продължаване на човешкия род, в лобно място, в кървава кланица. И страшното е, че, мислейки да се наслаждаваме на щастие, да се радваме на пълнотата на живота, ние, неосъществилите се бащи и майки, сме се наговорили и сме въстанали, обърнали сме цялата си убийствена злоба против собствената си капка кръв, против дарените ни от Бога деца. И самият Цицерон не би имал дух, гледайки ни, да произнесе своето известно изречение: „O, tempora, o mores” – „О, времена, о нрави” – защото такива страшни времена не е имало и в най-тъмните и жестоки езически епохи.

И това помрачение е настъпило най-вече поради това, че ние сме забравили думите, излезли от устата на Господа и отправени към Адам и Ева – думите, поставящи основата на всеки човешки и съпружески съюз: „Плодете се и множете се, пълнене земята и обладайте я”. От гледна точка на разумния човек съпружеството не е удоволствие, не е разврат, то не утешава нашата плът, а е истинско служение, на което Сам Бог поставя жениха и невестата. Съпружеската любов не съществува сама за себе си, за християнина тя е немислима без духовното и душевното единение на обичащите се мъж и жена. Телесната любов е осветена от светлината на верността към Бога, Който е казал: „Жената се спасява в брака чрез раждане деца, ако пребъде във вяра в Бога, във вярност към мъжа и възпитава децата в Господните заповеди”. В съпружеството телесната любов изпълнява задачата на съзиданието. Тя не е дадена сама за себе си, а в името на нещо, в името на някого – в името на децата, които представляват чудо на Божествената премъдрост и Божие благословение. Ако съвременните съпрузи разбираха, че когато се съчетават в любов, те го правят заради изпълнението на Божията воля; ако се чувстваха като оръдия и инструменти в ръцете на Божия промисъл, умножаващ по дивен начин нашия род; ако разбираха, че принадлежат не на самите себе си и своите удоволствия, а на Бога, Който чрез нас създава личност, сътворена по Негов образ и подобие – с една дума, ако съпружеството беше заквасено с духа на жертвената любов, а не на студената похот и егоистичната пресметливост, то на никого никога не би дошло и на ум сам да си поставя пречки в това дело, към което ни е призвал Господ.

Светата майка Църква, освещавайки съпружеското служение в тайнството на венчанието, се моли за даряването ни на благословено потомство. И какъв страх чувства свещеникът, когато на изповед идва жена и разкрива тази страшна, кървяща и никога незарастваща рана – изповядва се за убийството не на чуждото, а на собственото, дадено й от Бога дете. Ръцете и сърцето на такава жена са обагрени с кръв, която вика към небето, както кръвта на Авел, убит от своя роден брат.

Древните църковни правила са отлъчвали от храма, от свето причастие християнката, извършила детеубийство. Тя цял живот трябвало да стои в притвора и, не смеейки да влезе в светилището, в Божия храм, плачела смирено и молела влизащите да ходатайстват пред Господа и Божията Майка да й се прости грехът. Едва на смъртно легло каещата се грешница се удостоявала със Светите Христови Тайни с надежда на неизказаното Божие милосърдие. Столетие или няколко столетия по-късно, когато ревността за богоугаждане у хората започнала да угасва, а немощите да се увеличават, светите отци постановили майката убийца да бъде отлъчвана за петнадесет години. Според най-строгия канон такива се каели повече от десетилетие, осъзнавайки, че са недостойни да пристъпят към Чашата – източника на вечния живот.

Сега повечето от идващите на изповед жени много преди срещата със свещеника чувстват в душата си ужаса от извършеното. Защото и самият живот, и разклатеното телесно здраве, и всевъзможните женски болести са справедливо въздаяние за греха на детеубийството; често пъти невъзможността повече да раждат здрави деца; бедите, които се случват с децата, родени след аборта – всичко това, взето заедно, бие тревога в съвестта на майката, принуждавайки я час по-скоро да открие на изповед язвата на детеубийството. Само в редки случаи, питайки жената за аборти, свещеникът чува следния отговор: „Кой знае колко са били. Като при всички – осем-дванадесет парчета”. Смъртта на душата, когато собствените деца, с които майката убийца ще се срещне пред Божия престол и които ще свидетелстват за нея пред Господа – смъртта на душата я кара да нарича децата парчета. За наш ужас ще кажем, че понякога жените, дошли на изповед по недоразумение, влизат в единоборство със свещеника: „А какво, да умножаваме нищетата ли?…” . Ако съпругата не желае да бъде майка или мъжът, наричайки я своя жена, не иска да има деца от нея, то съвестта категорично забранява дори да пристъпваме към съпружеското ложе. Всеки компромис, който правим със съвестта си, ще откликне болезнено в душата и жената, която познава тайнството на съпружеството, но не познава неговите плодове, винаги ще чувства раздвоение в сърцето си, ще се чувства недостойна да гледа светлия лик на Твореца. Но на свещеника се дават думи, а сърцето на майката не е каменно – и тя, освобождавайки се от това заслепение и ожесточение, ще може да види в светлината на Божествената правда цялата дълбочина и размер на извършеното беззаконие.

Впрочем, да не виним само жените. За греха на аборта в еднаква степен са виновни и мъжете, от които са били заченати неродените деца. Затова всеки християнин, чиято съпруга или, така да се каже, приятелка, са убили собственото си дете, трябва да се смята за участник в този грях, дори само ако не е полагал всички усилия – и с думи, и с дела – да предотврати непоправимото.

Казано по човешки, този грях е невъзможно да бъде простен. И само Господ, Когото сме приковали към Кръста с нашите грехове, многобройни и страшни, само Единият Господ, Който е не само Човек, но и Всемогъщ Бог, е силен със Своята собствена живоносна кръв да умие този страшен – може би най-страшен – човешки грях. Всяка жена, която е започнала да се кае за това, което е извършила в младостта си поради своята слабост, поради незнание, под натиск от страна на роднини, поради душевно помрачение, трябва да знае как именно да се кае за този грях, за да го прости Бог и да го изглади, за да се затвори страшната рана в душата и да ни бъде изходатайствана милост и за убитите от нас деца.

Първо, след като сме почувствали цялата дивост и безбожие на извършеното, трябва най-напред в мислите си да се откажем от подобен грях, от възможността за извършването му. При това подобава да осъдим именно самите себе си, а не обстоятелствата, не присъдата на лекарите, не обединените усилия на родителите, тласкащи ни към убийство на нашето дете. Второ, трябва пълно, с дълбоко съкрушение да изповядаме извършения грях, да кажем на свещеника колко неродени деца тежат на съвестта ни и да се каем дори за спонтанните аборти – тези нещастия в съпружеския живот, които често биват обусловени или от предшестващи аборти, или от нежеланието на родителите да запазят детето в утробата. Защото дори само душевният импулс може да доведе до изхвърляне на плода от майчината утроба. Като се покаем за този грях пред кръста и Евангелието в православния храм, трябва да получим от свещеника епитимия, покайно правило, което е необходимо да изпълняваме с цялото си старание, така че душата, изранена от беззакония, да придобие възможната цялостност и чистота.

За това правило могат да бъдат казани следните общи думи: според броя на извършените аборти, християнката подобава сутрин и вечер в продължение на четиридесет дни да полага земни поклони, при което да се осенява с кръста, да пада на колене и след това да докосва с чело пода. Всеки земен поклон е добре да се съчетава с покайна молитва. Може да се произнася следната молитва: „Прости ми, Господи, която убих в утробата си своите чеда. Твоята милост да бъде с тях”. Или: „Прости ми, Господи, за извършените убийства в утробата. Твоята свята воля да бъде с моите чеда”. С покайно дръзновение майката може да се моли и така: „Прости ми, Господи, за моите чеда, неродени и убити от мен. Кръсти ги в морето на Твоите щедрости”. С тези думи ние поверяваме на Бога младенците, твърдо вярвайки, че ако Той, Всещедрият, намира милост за детеубийците, то няма да лиши от Своята милост и светлина онези, които са били убити, без да са се удостоили със свето кръщение. Към това трябва да добавим и спазване на поста в сряда и петък: да се въздържаме от месна и млечна храна, както предписва Църквата. Според усърдието на каещата се християнка епитимията може да бъде удължена.

Добре е да отделим понеделник, сряда и петък за прочитане на особени молитви. Да кажем, в понеделник да четем Канон на Ангела Пазител, поместен в книгата „Молитвослов” или „Молитвеник” на Руската Православна Църква; в сряда – Молебен канон на Богородица, а в петък – Покаен канон на нашия Господ Иисус Христос. Горещо препоръчвам Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме, грешната”. Трябва да я произнасяме без бързане, с внимание, осъзнавайки, че предстоим пред живия Бог, Чийто взор прониква дълбоко в нашето сърце. Според времето, с което разполагаме, трябва да четем тази молитва четиридесет, петдесет, сто пъти на ден, но непременно с покаяние и осъзнаване на това Кой ни слуша и кой се моли на Всесветия Бог. По необходимост можем да казваме тази молитва и извън къщи, защото днес животът на много жени християнки е обременен с множество дела и задължения. И разбира се, каейки се за тези смъртни грехове, не бива да допускаме униние и отчаяние в сърцето си, защото верен е Бог, Който е обещал да прости на всеки човек, искрено каещ се пред Него. На нас е оставена надеждата, че възкръсналият от мъртвите Господ, победил дявола и потъпкал смъртта, е силен да помилва душата, която осъжда себе си тук, и да я въведе във вечния живот. Силен е да не лиши от Своята милост и тези, за които се молим и чийто живот не сме запазили поради жестокосърдечие и душевно помрачение.