Ревност, но не по разум

1176 0
revnost

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

Сред мъдрите съвети и поучения, представени от мъдрите отци от Близкия Изток в сборника „Древен патерик“, има едно интересно наставление. То звучи така: „Когато видиш някой, който се е устремил към Небето, бързай да го хванеш за краката, за да не погуби душата си!“. С него боговдъхновените старци, подвижници на благочестието, са искали да предпазят подвизаващите се от проявите на прекалена ревност, която като огън може да опустоши всеки добър плод на вярата, който е следствие от много труд и старание. Изглежда любопитно и звучи почти иронично, но тази изстрадала мисъл е като чаша студена вода сред парещата жар на живата и настойчива вяра. Нейната дълбока и съкровена цел е да отрезви, предпази и съхрани истински подвизаващите се от отпадане и дори пълно пропадане по новия път. Сборникът от благодатни мъдрости е събран и разпространен през VІ век и отразява многобройни наблюдения, носи горчилката на суровия практически духовен опит.

Но този проблем е не само присъщ на монашеството и недъг на нарушения духовен ритъм на отделилите се от живота в света, но и на ранната Света църква. Красноречиво отражение за това са думите на св. ап. Павел: „Братя, желанието на моето сърце и молитвата ми към Бога за израелтяните е да бъдат спасени. Свидетелствувам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум.“ /Рим. 10:2/. След като той, който е пряк продължител на делото на Спасителя и го превръща в система, го е отбелязал и е сторил това с болка и любов, то означава, че проблемът е бил характерен за енориите, в които е благовещавал. И до ден-днешен е болезнен за всички, които се водят от искреното и чисто желание да спасят душите си.

Когато човек повярва, бързо навлиза в един нов, чуден свят, който изумява по всякакъв начин. Вярата е откровение, посещение свише, дар от Небето, помазание от Духа и всякакъв опит да бъде подложена на някакъв хладнокръвен и обективен анализ е неуспешен. Законите на логиката отстъпват пред тази връхлитаща, гореща стихия, която преобръща малкия свят на новообърналия се към Христа. Тя е вид лудост – тиха, трептяща, необикновена и… неземна. Превръща нещото в нищо и нищото в нещо. Преобръща ценностите, променя приоритетите, изменя целия стереотип на личността. Тя е ново раждане, прераждане в най-съкровения и интимен смисъл на думата.

Новоповярвалият е първоначално обзет от такова вдъхновение, че иска да преобърне целия свят, всеки поотделно и да говори, говори, говори… Да свидетелствува и благовести на всички. Той е надъхан, задъхан, разпален и прилича на чаша гореща течност, която прелива и не може да бъде спряна. Това „обръщане“ е пресъщо не само на протестантите, но и на всички деноминации и включително на нас, православните, които имаме най-чистото и пълноценно учение на Христа. Трескаво бърза, няма време и не иска да спре пред никакви увещания и мисловни уговорки. Нахвърля се върху светите текстове, чете разпалено, мисионерства и изгаря от желание да следва пътя, без да включва аргументите на разума. Това е опиянение, неописуем шемет, състояние на религиозен възторг и довежда до патос, непознат за него до тази момент. Това го отделя от другите хора и въвежда в друга реалност, паралелен свят, непонятен и за околните и неоткрит досега и за него. Душата му се възпламенява и разкъсва, понасяна от вълните на изливащата се Божия благодат. Започва да се държи страннно и дори неадекватно за всички, които са го познавали досега. Проявява силно желание да изостави изцяло или формализира до крайност служебните си и училищни задължения, рязко прекъсва контактите си с хора и се старае да изостави напълно старата си самоличност. Забравя своя личен житейски опит и се хвърля напред, без да мисли за последствията. Започва да мечтае как да отиде и да започне да работи като обикновен клисар или продавач на свещи в храма, да отвори църковен магазин и да се отдаде на някаква служба към съответната митрополия. Захвърля светското облекло, започва да се облича в черно, купува икони и започва да ги трупа в дома си. Понякога забравя всякакви хигиенни навици и изоставя по рязък начин грижите на плътта. Купува колкото се може повече духовна литуратура и започва да чете безразборно, като се опитва да прилага всичко прочетено хаотично и стихийно. Става през нощта да се моли и остава пред домашния иконoстас с часове пред разтворени молитвеници, акатисти и молебни канони. Бързо се изолира от семейството си, от познати и приятели, като ги обвинява, че са „неблагочестиви“ и „грешници“. Започва да своенравничи и избухва и дори при най-малкия конфликт. Проявява всеобщо безпокойство и няма никакъв душевен мир. Става изцяло апатичен към всичко недуховно и незаинтересован от нещата извън неговия нов кръгозор, като винаги и навсякъде осъжда. Изоставя нормалния си хранителен режим и се опитва да спазва правилата на монасите в обителта още преди векове. Иска да яде по един път на ден и то съвсем нeзначително и предимно постна храна, вдъхновен от великите подвижници на благочестието. Пости безразборно и гладува до припадък, до пълно физическо изтощение. У дома слуша само църковна музика и отказва да гледа телевизия, да работи с компютър и други модерни средства за нормална социална комуникация. В речта си използва предимно цитати от Светото писание и творенията на Светите отци, като ги рецитира по повод или без повод, без да съобразява с мястото и обстоятелствата. Винаги е компетентен и има готов отговор за всяка житейска ситуация.

Енорийската практика познава още по-болезнени случаи. След като православният неофит е „попил“ от духа на Светите отци, той започва да спори със свещениците към храмовете, да им обяснява какво трябва и какво не трябва. Опиянен от примери на велики подвижници на благочестието (като св. Серафим Саровски, св. Йоан Крощатски и други), той започва да ги сравнява с тях и да изисква от тях същите примери на висше пастирско служение и дела на святост и откровени чудеса. След като е видял разликата и е усетил, че това няма как практически да се получи, бърза да обвинява днешните духовници, че не стават за нищо и че са виновни за отстъплението на сегашния свят. Намирайки аргументи пред себе си и търсейки доводи в творенията на Светите отци, започва да ги осъжда, обижда и да разпространява клюки и интриги за тяхното недостойно поведение. Критикува с основание и без основание, служи си с открит сарказъм и дори невъздържана злоба. С цялостното си поведение съблазнява всички миряни и служители в храма и енорията.

Ако тази харизматична буря не бъде спряна или овладяна, има реалната опасност да разруши постройката на вярата, която все пак е изградена, макар и с всички посочени недостатъци. Това може да доведе до охладняване към Светото православие и пълно отдръпване и отпадане от поетия спасителен път към Небето. Така, воден от своята прелест да захвърли всичко, той наистина губи душата си. Сблъсъкът на подобен тип вярващи, неразумни ревнители на царството Божие, с духовната реалност, ги е довела не само до охладняване, но и до най-пагубни резултати.

Но как всичко това може да бъде преустановено и тези проявени недъзи да бъдат отстранени?

Отговорът е категоричен и безапелационен – Светата църква е единствената, която може да изцели „всяка болест и немощ“ и да препоръча най-правилната рецепта за всеки случай, събитие или проблем. Тя е „къпалнята Витезда“ и нейните живителни струи могат не само да изцеляват, но и да заличават белезите от всяко зло или отклонение към греха. Светото предание препоръчва на първо място новоповярвалият да прибегне към помощта на духовник. След искрено разкаяние, изповед и свето причастие да търси особено в началото на духовния си път съветите на опитен духовен наставник. Неслучайно редица Свети отци пропоръчват на преоткрилите православната вяра хора да си намерят именно духовен наставник с опит. Мъж изповедник, който да познава тънкостите на духовния живот и да предпазва душата на изповедващия се при него от всички уловки на Сатаната и подмолни рифове, които са неизбежни. Проявеното послушание, дори и в ситуация, когато младата личност не може да проумеее смисъла на наставлението, е прекрасен коректив за вървенето в правилната посока. По този начин се скъсява пътят и се избягват всички усложнения от проявеното самолюбие и вироглавство. Именно изповедникът е този мъж, който държи ключа към личността на чедото си. Познавайки темперамента му, старите навици и вътрешно настроение, стъпвайки на своя опит и най-вече воден от Светия Дух, той го превежда през бурите на житейското море. Именно изповедникът е този, който се опитва да смири с наложените назидания една душа, склонна към гордост и надменност, а когато тя проявява малодушие и колебливост, да поощри волята, енергичността и да я вдъхнови да превъзмогне всяко подобно изкушение.

Особено в условията на настоящото време, когато изпитанията са толкова много и духовете неизтощимо примамливи, е повече от необходимо всеки православен християнин от самото начало на духовния си път да бъде поведен от духовен наставник. Пастирството на душите е не само грижа за спасението, но и лек против отровите на живота. Опитният пастир е онзи кормчия, който привежда малкия кораб на вярващия към спасителния бряг. Въпреки ветровете, бурите и теченията и проявените пропуски, които са неизбежни, той ще даде нужната подкрепа там, където е необходимо, и ще предпази от съблазни, които могат не само да заразят, но и да опустошат душата. Още повече, че е трудно от новоповярвал младеж да се изискват прояви на разсъдливост. Той може постепенно да бъде наставляван да набляга на онези определени методи и средства, вследствие на които да придобие тази посока в някаква (макар и първоначална) степен.

Един от основните духовни принципи в Светото православие е на постепенността. Всичко, което се постига в духовен план, и занапред да се извършва внимателно и постепенно, като предизвикателствата се преодоляват мъдро и с наставление. За всяка сериозна стъпка да се търси благословението на изповедника и нищо важно да не се върши без него! Един от най-забележителните старци на 20. век – старецът Паисий (св. Паисий Светогорец) – обичал да казва на младите християни, които отивали при него: „Вие, младите, все се опитвате да прескачате стъпалата, а не да ги изкачвате едно след друго!“. С това подчертавал необходимостта от последователност и духовно внимание. Само така душата според него може да изгради добър ритъм и свои навици на истински православен човек. Тя постепенно ще изгради своята лична опитност и сетива, за да разбира тънкостите на духовния живот. Ще изгради свой особен и дълбоко личен почерк, различен от този на другите, но благославен, каноничен и дълбоко православен.

Христос Спасител изисква от своите последователи преди всичко вяра. Но не вяра изобщо – размита, абстрактна и безформена, а искрена, жива и настойчива. Очаква прояви на дръзновение и жар, които да разпалят другите духовни дарове. Но сред тях трябва да бъде и дарът на духовната разсъдливост, чийто огън ще се съхрани и помогне да бъде предаден и на другите, които са решили да тръгнат по пътя към царството Божие.

Амин!