Самоубийството – как да го разпознаем и можем ли да го предотвратим

4136 0
suicide

Сергей Анатолиевич Белорусов, Виктор Судариков
Източник: www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева

Каква е причината за самоубийствата сред подрастващите и младежите? Как да предотвратим суицида? За това разговаря отговорният редактор на портала „Православие и Мир” Виктор Судариков с православния лекар психотерапевт Сергей Анатолиевич Белорусов.

‒ Самоубийството сред младите, тепърва навлизащи в живота хора – това желание да се избавят от страданията, да привлекат вниманието към своите проблеми, чувства и мисли ли е, или все пак е резултат от физическо или душевно неразположение?

‒ Мисля, че самоубийствата, които са следствие от болест, от биохимични изменения в кората на главния мозък, когато човек вече не осъзнава действията си – по същество не са самоубийства, това е особен феномен. Това е медицински проблем, проблем на лекарите, които не са забелязали болестта навреме, не са успели да помогнат. Защото знаем, че Православната Църква опява и погребва душевноболните самоубийци по същия чин, по който и всички християни.

Съвсем друго е самоубийството, предприето при осъзнаване на реалността – такава, каквато е. Това е съвсем друга клиника, друга тематика, друго съдържание. Ако говорим за младежта, то съществува още една много важна причина, която Вие не споменахте. За младия човек до голяма степен, а за детето – почти винаги – самоубийството се възприема не като изход, а като вход в нещо, като разновидност на някакво пътешествие отвъд границите на съзнанието.

У младия човек обикновено липсва достатъчно здрава връзка с реалността, липсва здрав разум, здраво усещане за битието. За него границата между фантазията, приказката и реалността е много крехка и условна. За детето всичко е някак като на шега: „Ще затворя очи – и вече ме няма”, „Ще отида да се удавя – възрастният ще направи нещо. Да, зная, че това е лошо, но аз само ще се пошегувам”. И за много съвсем млади хора, по силата на недостатъчния житейски опит и несклонността към рефлексия, тоест към самоосъзнаване, самоубийството представлява или шега, или приключение. Защото малко хора на 10 години си задават дълбоките човешки въпроси: „Кой съм аз? Откъде съм? Защо съм?”. Но ето, отговорите на тези въпроси на 16-17 години могат да доведат до самоубийство, и тук вече преминаваме към онези причини, които Вие изброихте.

В психологията е прието всички мотивации да се делят на две големи групи. Всичко, което правим в света, го правим по два механизъма: или поради нещо, или за нещо. Така и самоубийството може да бъде извършено или поради нещо, за да се прекрати нещо, да кажем, да се прекрати ситуацията на непоносими страдания; а може да бъде извършено и за нещо – например, за да се види какво има отвъд гроба – едно; да се опитаме да докажем, както инженер Кирилов от романа „Бесове”, че човекът е свободен – второ; и накрая, възможността да си тръгнем без никакви оправдания, без никакви причини – просто защото така ни се е приискало, без да се съобразяваме с никого. Тоест, самоубийството може да бъде емоционално, може да бъде и мирогледно, а може да бъде и просто с цел търсене на силни усещания.

‒ Според последната статистика например 30 % от младите хора са имали мисли за самоубийство. Можем ли да кажем, че тук се води битка за човешката душа, която може да бъде спечелена, ако човек преодолява тези мисли, и изгубена, ако той им се поддава? Какво става, ако в живота на човека липсва духовно съдържание, ако човек е лишен от каквито и да било знания за Бога, или сам е затворил живота си за Бога?

‒ Несъмнено. Но аз бих усложнил този въпрос. Какво са суицидни мисли, и това винаги ли е лошо? Ако под суицидни мисли разбираме въпроса: „Да не сложа ли край на този мъчителен, досаден, празен, пълен с несгоди живот?” и всеки път отхвърляме такива мисли и избираме живота – това е признак на духовно израстване и духовно бодърстване. Затова появата на суицидни мисли за мен, като психолог, психиатър, психотерапевт, не е признак на някаква патология, а по-скоро на високи духовни заложби у човека. А способността всеки път да се отговаря с „Да” на въпроса „Заслужава ли си да живея?” – да се отговаря убедително, позитивно, творчески, ми дава повод да се любувам на такъв човек. Защото да не си задава въпроси е свойствено на автомата, а на човека е свойствено да мисли и да се съмнява.

Но излишното фиксиране върху този въпрос наистина е вредно: силите на злото и съблазънта, силите на Княза на този свят могат, разбира се, да паразитират върху това и да се развиват, да водят до омагьосан кръг от съмнения, и тогава, ако човек няма какво да им противопостави, той се оказва духовно незащитен и може да се случи беда. Духовно незащитен може да се окаже и ако просто не е информиран за това дали днес има много такива като него.

Според „Добротолюбие” съществуват осем главни страсти. Сега ние, знаейки психотерапевтичните термини, правим усилия да ги осмислим според съвпадането им с основните типове личностно устройство, с типовете патология на характера. Всяка от страстите: чревоугодие, гняв, сребролюбие и т. н. – доведена до своя край, води до самодеструкция, до разрушаване на човека. И човекът, невъоръжен поне с елементарни знания за вътрешната борба, за вътрешната духовна бран, разбира се, е изключително уязвим и лесно може да бъде измамен: „Слънцето се скри – това вече е знак, че и аз трябва да си отида”.

Още не сме разгледали и факта, че самоубийството представлява вид комуникация. Нали то може да бъде своего рода послание, опит за привличане на вниманието. Защото в съвременното общество съществува култ към егоизма, култ към успешността, култ към това да си „страхотен”; трябва да те забелязват, а това ще стане само ако си млад, красив, силен, богат, успешен. И обществото е късогледо по отношение на това, което не се вписва в ценностите на успех и тогава човек може да привлече вниманието към себе си, като каже: „А трябва ли да живея?” На това също трябва да се обърне внимание.

Първата функция на суицидните мисли – това, разбира се, е SOS: „Хора, чувствам се зле. Хора, искам да си отида от вас. Вие живеете и намирате смисъл в това, на вас ви е добре в своята компания. А на мен ми е зле, защото вие не ме вземате в своята компания, вие ме отхвърляте. Да си отида ли завинаги, или все пак ще ме приемете?”

‒ У всеки човек е заложен един много силен механизъм за самосъхранение, човек винаги се стреми да запази живота си. Ако този механизъм се окаже преодолян, в това няма ли някакъв елемент на болезненост? И ако съществува някаква вътрешна сила, която допуска да се преодолее самосъхранението – това не значи ли, че отвътре нещо сериозно е нарушено, че има вътрешна болест, някаква пукнатина, дори ако човек не е душевноболен и невменяем?

‒ Нека да поясним: когато казваме „човек” и употребяваме думата „механизъм” по отношение на него, дори ако говорим за механизма на самосъхранението, това представлява някакво редуциране на богоподобието на човешкото същество, свеждане на човека до биологичната му същност. Инстинктът за самосъхранение е заложен в биологичната същност, в животинската част на човека. А ние сме наполовина телесни и наполовина духовни. И аз ще кажа, че хората, които, като правилно, са по-телесни и по-малко духовни, по-малко са изложени на риск от самоубийство.

Самоубийството е чисто човешко дело. И до днес сред етнолозите и социолозите се обсъжда въпросът: съществува ли суицид в природата, или той е прерогатив на човешкото съществуване? И някои учени твърдят, че изобщо способността за извършване на самоубийство съществува само у човека, именно по силата на това, че той не е биологичен, неговото поведение не е детерминирано от стремежа да запази себе си като индивид, той може да принесе себе си в жертва на своите възгледи, колкото и порочни да са те.

Затова, макар и да прозвучи ужасно, ще кажа, че самоубийството говори за нашата човешка природа, и колкото по-голям духовен потенциал има човек, толкова по-склонен е и към възможността за това. Посредствените и простите хора „от земята” не си и помислят за това – те пият бира, къпят се, пекат се на слънце, наслаждават се. А до самоубийство води осъзнаването на себе си не като животно, а като човек.

По-нататък е още по-сложно: осъзнаването на себе си като човек влиза в конфликт с възрастовата, страстната или патологичната неподготвеност за приемането на бремето да бъдеш човек, на отговорността да бъдеш човек, на отговорността като благодарност. Неслучайно още от времената на Стария Завет първата заповед е „възлюби Бога”. У аборигена, който за пръв път отваря Стария Завет, възниква въпросът: „Защо, за какво да благодаря?”. И ако се зададе такъв въпрос, той има само един подходящ вариант на отговор: „За това, че съществуваш”. Той е – и ти си. Този факт на собственото битие, приет с благодарност, е условие за плодотворното битие на човека, на благодарното битие на човека, на битието на човека изобщо. Да бъдеш човек – здрав човек, психологически, душевно и духовно здрав – означава да имаш в себе си благодарност и да я изразяваш според заповедите, почитайки Бога, Който е обусловил твоето битие. Да бъдеш здрав – това е да бъдеш благодарен само за едно – за това, че съществуваш, че дишаш, че те има. Не за това, че си богат, красив, умен, имаш много пари – а просто за самия факт на битието. И ето, когато нещо се счупва в човека и го завладява някаква страст (имам предвид страст в светоотеческото разбиране на тази дума, като изкривяване на духовно-нравствения строй на цялата личност), това и води до самоубийство. И така, природата на суицида не е биологична, а духовна, защото тя заслужава да бъде разглеждана именно от духовни позиции.

‒ Можем ли да твърдим, че самоубийството е „заразно”? Защото обикновено самоубийствата, на пръв поглед, не са предизвикани от явно външно влияние. А от друга страна, има интернет сайтове с описание на начините на самоубийство, има готици с култ към гробищата…

‒ Ще парирам този сложен въпрос с контравъпрос: наркоманията заразна ли е? А игроманията? Като че ли не е, а от друга страна – да. Нали човек по природа е обществено същество и по природа се идентифицира със средата. Когато говорим за младежта, формирането на човека се осъществява с помощта на две стратегии – чрез противопоставяне на нещо (като правило, на по-старото поколение, на остарелите ценности) и чрез идентифициране с нещо, което е неприемливо за по-възрастното обкръжение. И ето, той попада в среда, която заявява себе си като протестираща с това, че не цени живота: „Ако за вас, старите, животът е висша ценност, то за нас той не е никаква ценност”. И за правото да принадлежи към дадена среда той заплаща със склонността си към това да следва нейната идеология. Ако в дадената среда самоубийството се разглежда с интерес, с одобрение, със съчувствие, със състрадание – то, естествено, прагът на съпротивата срещу него ще бъде значително снижен. Ето влиянието на средата, в която попада човек. По същество това вече е социален и културен въпрос.

‒ Да, младите хора са изложени на влиянието на средата. Но нали младостта е и време на планове, на радост, време, когато целият живот е пред тебе…

‒ През първата половина на ХХ век, тоест от времената, когато се появява младежката субкултура, започва да се формира и култът към младостта. Отец Александър Шмеман пише в своите дневници, че времето на 70-те и 80-те години в съвременната на него Америка се характеризира с култ към младежта, онова, което в по-добрите времена се е смятало за време на принципна незрялост, на пълна безотговорност, на живот според собствените разбирания. Младостта – това е най-златното време, младежта е привилегирована класа, а онези, на които младостта вече е зад гърба, трябва да гледат на младите с възхищение, или да се стремят по някакъв начин да задържат своята младост по възможност по-дълго. Този култ към младостта с девиза: „Живей сега, а не размазвай всичко по живота”, провъзгласен, доколкото си спомням, от певицата Джанис Джоплин – е съвсем нездраво, дори бих казал, антихристиянско, антитрадиционно явление на последното време.

Във всички традиционни общества се почита зрелостта, мъдростта – дори и мъдростта в младите години, но мъдростта като отговорност, като възможност да отговаряш за своите постъпки, а не да казваш: „Ето, аз съм направил това, защото това съм Аз”. А култът към младостта е свързан с привързаност към екстремното, лекото, безгрижното. Обикновено това е абсолютна безотговорност, украсена с драматичен пламък. Всички тези „емо” и „готици” – ако доведем тяхната идеология докрай – по същество ще стигнем до възхвала на самоубийството. Да кажем, ако за зрелия човек възможността за контрол над емоциите е задължителна черта, то „емо” приветстват откритостта на своите емоции, при тях отсъствието на контрол над емоциите, разпространено в безкрайността, води до това, че „ако ми е така лошо, то какво да правя в този ужасен, ужасен свят? Ще си отида оттук, чао-чао, приятели”. Готическият култ с неговата тематика достатъчно ясно говори за себе си. Затова субкултурата, превъзнасяща младата възраст, представлява хранителна среда за суицида – това е отбелязано още от отец Александър Шмеман.

‒ Литературата по психология свидетелства за това, че самоубийството рядко бива съвсем спонтанно, така или иначе, човек го посещават мисли за самоубийство, и той може по някакъв начин да намеква за своето състояние. Въпросът е как да разпознаем тези намеци, как да ги видим, преди се е случило най-страшното?

‒ Нямаме нужда от телескоп и очила – достатъчно е просто да си отворим очите. Бъдещият самоубиец достатъчно ясно обявява своето намерение пред някого, поне пред един човек. Обикновено, ако се говори за това, се говори достатъчно определено. И тук трябва да разберем, че това може да бъде просто кокетство, просто опит да се привлече вниманието – както при момчето, което викало: „Вълци! Вълци!” просто защото му било скучно.

Затова тук по-скоро възниква въпросът как да различим истината от играта. Но дори и играта в случая е нещо достатъчно лошо и недопустимо. Затова една от задачите на профилактиката на самоубийствата е тяхната деромантизация и внедряването в обществения морал на мнението, че това е позорно и безобразно. Има известна техника за лечение на самоубийството, при която се описва резултатът: „Да, мила, а сега си представи как под теб има локва с урина и изпражнения”. Кое момиче ще се обеси след това? „Представи си колко отвратително ще изглеждаш – купчина кости и коси на тротоара след падането от 14-тия етаж! Ще бъде противно да те събират”. Понякога именно целенасоченото връщане на човека към неестетичността, разобличаването на естетиката на суицида действа много добре!

‒ Според статистиката голяма част от подрастващите не успяват да извършат самоубийство. След като са се нагълтали с таблетки или са срязали вените си, те прибягват към лекар (или други викат спешна помощ за тях), и успяват да ги спасят. Значи силата на самосъхранението надделява над суицидните намерения?

‒ Съмнявам се, че в такива случаи изобщо е имало намерение да се извърши самоубийство. Дори в моята практика има хора, които казват, че ще посегнат на живота си, след това гълтат таблетки или си нанасят дълбоки рани, или демонстративно се надвесват през прозореца, но в действителност те нямат намерение да си отидат от живота, това е просто игра пред публика. Това е сравнимо по-скоро с широко разпространените днес практики на нанасяне на рани, татуировки, всякакви пробождания и пиърсинг. По същество това е автодеструкция, произлизаща от примитивните култури. Не бива да забравяме, че, въпреки че в обществото това по някаква причина се смята за приемливо, то всъщност е дълбоко чуждо на християнството, още повече на православието, което не одобрява никакво разрушение, включително и стигмати. Православието е религия на целостността и здравето.

Освен това, съществува и самоубийство на изследователя, самоубийство от скука. Самоубийство, близко до игроманията, когато човекът има нужда от хазарт. И той е свойствен не толкова на младите, колкото на инфантилните.

‒ Много важен момент е осъзнаването на състоянието на детето, изобщо на всеки близък на нас човек. Ако сме разбрали, че някой от нашите близки има някакво вътрешно неблагополучие, то как да определим съществува ли риск от самоубийство? Можем ли да го разпознаем дори ако човек не говори нищо за това? Могат ли някои признаци в поведението да ни държат нащрек?

‒ Тук вече ще споделя някои професионални знания. Понякога при мен идва пациент, питам го какво го безпокои, а той отговаря: „Нещо не се чувствам добре, нямам настроение…”. Започваш да питаш и се оказва, че всичко е като у всички, дори даже благополучно. А след това той идва отново – и пак примерно с такива думи. Такава потребност да бъдеш изслушан, при това, без да говориш нищо, е един от показателите за това, че човекът действително има сериозни, а не демонстративни суицидни намерения. В този случай не трябва да го отхвърляме и да казваме, че е досадник, празнословец или е склонен да ти отнема времето.

Не бива да забравяме – несъответствието между стремежа на човека да изрази нещо и минимумът информация, която е готов да съобщи, представлява сериозен повод да бъдем нащрек.

‒ Ако ситуацията продължи да се развива и да прилича на шантаж: „Ако ти…, то аз тогава…”, как да различим: това кокетство и желание да шантажира ли е, или истинска беда и трябва да отидем при лекар, при психолог? Или просто можем да кажем: „Всичко това е глупост, не го вземай насериозно, иди и си гледай работата”?

‒ Реално трябва да бъдем внимателни към детайлизирането на намеренията, когато човекът започва да търси начин, а не просто казва: „Ще се махна, не искам да живея”. Когато той започне да избира технологията, когато вече се включи програмата за търсене на конкретен вариант за изход от живота – това вече е сериозен сигнал. Ако човекът говори за въже, качва се на 14-18-тия етаж на някоя сграда. Защото рядко се случва тези действия да се извършват просто така. Когато има такива предварителни сигнали, трябва незабавно да вземем мерки.

‒ А ако това още не се е случило? Ето една действителна история: ученик в гимназията шантажирал майка си, искал едно, друго, трето и казвал, че в противен случай ще се обеси. Поискал компютър. Когато трябвало да свърже компютъра с интернет, майката отказала, като казала, че не може да направи това сама и предложила да реши този въпрос с втория баща на детето. Когато след 15 минути излязла от банята, видяла, че момчето се е обесило на вратата на стаята си. Каква грешка била направена тук? Или това е било напълно непредсказуемо?

‒ Тук проблемът съвсем не е в детето, а става дума за диагноза на цялото семейство. В повечето здрави семейства такова нещо е невъзможно да се случи. Както се вижда, майката в своите отношения с отишлия си баща или с втория баща е дала да се разбере, че съществуват такива начини за постигане на своята цел, като насилие и шантаж. Защото детето обикновено не може да измисли такова нещо, а ако успява да го измисли, в ранните стадии (3-4-годишна възраст), то по-скоро опитва първо да удари мама, да я ощипе, и едва по-късно започва да съобразява, че за нея ще бъде още по-болезнено, ако то направи нещо със себе си. И ако всичко това се е приемало, ако в семейството е проникнала възможността за постигане на целите по пътя на насилието – физическо, емоционално, или на заплашването с насилие – тогава вече се е включила програмата, че това е разрешено, това работи, това е допустимо…

‒ Много често явление е, когато на младия човек, едва навлязъл в живота, нищо не му е интересно, намира се в постоянно депресивно състояние, което може да се съпътства от предизвикателно поведение, а може просто да се изразява в унило, пасивно вегетиране, водещо до пиянство, наркотици и, може би, до самоубийство. Какво да правят близките? Да се стремят ли да покажат, че човек може да бъде благодарен, да се радва?

‒ Ако човекът действително не ти е безразличен: ти си негов родител, или брат, или си в една енория с него, то първо трябва да започнеш с това да се идентифицираш с него, като начало да не го „издигаш” до себе си, а да постоиш заедно с него. Христос, преди да възкръсне, е слязъл в ада. И за да помогнем на някого реално, трябва да слезем в неговите страдания, и едва оттук да започнем да се изкачваме. Затова, като начало, човек, който иска да помогне на един депресивен, унил, мрачен човек, който не се интересува от нищо, трябва да сподели с него неговата мрачност, при това реално – да постои с него, да поскучае с него…

Ако ти реално искаш да помогнеш на човека, прекарай заедно с него в неговия личен ад и почувствай какво вижда той там, и тогава заедно с него потърси някакви светли моменти, нещо, което би могло да заинтригува и теб, и него. Нека това бъде, като начало, нещо просто, без висока духовна ценност, но с това също може да се работи, човекът престава да бъде глух.

‒ Въпросът е в това, че подрастващият или младият човек, от една страна, иска да каже нещо, а от друга – много често страни от хората, не влиза в контакт, който би позволил на някого да се окаже близо до него… Той се огражда с някаква черупка, държи се на разстояние.

‒ Разбира се. Това е беда, беда на възрастните, на нас, родителите, които със своите назидания вече сме възпитали алергия към себе си, и това, че те виждат в наше лице само „регулатори” на живота, само „предписатели”, „указатели” и „препоръчители” – и това е в по-добрия случай, а в по-лошия – просто безразлични, чужди хора. Нищо няма да загубиш, ако постоиш четиридесет минути в самота с човека, вместо да отидеш на кино. Но да постоите заедно в тишина и да помълчите се оказва ужасно сложно! Никой от нас не намира време да прекара със своето дете, без то да прави нещо. Ние се стремим бързо-бързо да му създадем някаква работа и казваме: „Направи това и това, аз на твоите години какъв бях, а ти погледни какъв си” – тоест, започваме да предлагаме някакви заместители на вътрешната работа, които за него са неубедителни. Защото да учи и да извежда от такива състояния по същество има право единствено този, който сам ги е изпитал и е намерил изход. Ако родителите не умеят да го правят – това е тяхна беда.

А ако родителите вече са развалили отношенията с детето си до такава степен, че те не са скъпи и мили за него, не му дават необходимата топлина и загриженост – тогава с това се налага да се занимават приятелите. Дай Боже, те да се окажат истински приятели, а да не започнат взаимно да си обменят отрицателни впечатления: „На теб ти е зле? О, а на мен ми е още по-зле! (и отговаря с още по-голяма предизвикателност и драматизъм)”. И между приятелите започва игра – кой кого ще надмине в отвращението си от живота.

‒ Пред мен има един текст, написан от 18-годишна девойка от културно семейство в нейния интернет дневник. Започвайки с думи за хубавото лятно време, девойката изброява един куп проблеми от: „Мога да стана и да припадна” и „Аз викам нощем” до: „Имам чудовищни проблеми с общуването извън интернет” и „Не обичам никого”, при което всичко това е облечено с приличен брой нецензурни думи. Впечатлението е чудовищно. Бихте ли казали какво да правим, как да предотвратим подхлъзването на човека в рисковата група?

‒ Да, по един такъв текст можем да кажем някои неща за този човек. Преди всичко той се намира в ситуация на страдание, която за него изглежда неразрешима; при това той съзнателно слага пръст в раните си, задълбочава своите страдания, постоянно внасяйки в живота си преживяване на контраст: „Ето, лято е, чудесно е, страхотно е, а при мен всичко е зле”. При това човек принципно не търси изход. Тук няма и намек за това: „А може би трябва да направя нещо?”, „Може би трябва да променя нещо?” Тоест, няма нищо конструктивно, а само изказването на всичко това на глас. Такава позиция свидетелства за това, че човека не го чуват, че му е самотно, че търси помощ.

Затова като начало трябва да чуем, да изслушаме човека, да установим контакт с него в неговата собствена сфера: да му дадем да разбере, че неговото message е постигнало своята цел. Затова, когато този човек дойде при мен на личен прием с такъв набор от оплаквания и такава лексика, аз бих казал: „Добре, девойко, разбрах какво не искаш. Но не можах да разбера какво искаш.”

И ако я преместим от линията „всичко е толкова лошо” на линията „какво мога да искам?”, „къде да отида?” и й помогнем да се избави от физическите проблеми с безсънието, то всичко ще се окаже не толкова лошо.

След това трябва да се постараем тя да разбере, че макар и в живота да има много гадости, в него има и много радости, има условие, при което да кажеш „благодаря” на живота, на съдбата, на промисъла, на Бог, на родителите – една дума на благодарност за това, че те има, че си се родила. Трябва да направим така, че тя да се проникне от това, че за нещо е необходимо и това лято, и тя, и институтът, и здравето…

И от друга страна – трябва да помогнем на човека да поиска нещо. Тоест от „По дяволите всичко, лошо ми е!” да премине към „А какво да направя, за да ми бъде добре?”. И тогава вече можем да започнем да коригираме ценностите на човека, да мислим към какво можем да се стремим.

Множество проблеми ще изчезнат от само себе си, когато човек прави нещо, както говорихме, не поради нещо, а за нещо. И ето, тогава ще можем да помогнем на тази девойка и да я измъкнем.

‒ За съжаление, сега е много типична ситуацията, когато родителите и вече порасналите деца започват да живеят в различни светове, засичат се само на масата, в някакви домашни дела и не повече. А в останалото детето живее свой самостоятелен живот. Какви са най-типичните грешки тук, които правят родителите?

‒ Тук с пълна точност работи евангелската истина: смъртта изобщо, и самоубийството в частност, се побеждават само с едно – с любов, именно с родителска любов. И бедата е в това, че не ни учат или самите ние не знаем, не се вслушваме в това как да обичаме децата правилно. Защото можеш да обичаш по много различни начини.

Можеш да обичаш задушаващо и капризно: имам четиридесетгодишни пациентки, които всеки час трябва да звънят на мама къде се намират, защото мама едва ли не заплашва: „Дъще, аз толкова се вълнувам, сърцето ми ще се пръсне, ако не ми позвъниш и не бъдеш вкъщи точно 43 минути, след като свърши работният ти ден”. Това е злоупотреба, това е насилие, това е лошият двойник на истинската родителска любов.

Другото изкривяване е замяната на съпричастността, тоест: „Вземи всичко, което искаш, само ни се махни от главата. Дай ни да поживеем за себе си, ние живеем добре, а ти давай вид, че си щастлив. Какво ти е необходимо за това? Приставка за игри? Добре, почакай, за Нова година ще ти купим, ако се учиш добре”. И вместо любов се получава търговия и пълна духовна глухота.

И така, най-лошото, което можем да направим – това е да започнем да предписваме и да учим някого да се откупва, след като на дело сме разделени и равнодушни.

Всъщност всички трябва да се учим на любов, защото обичащият не извършва самоубийства и не умира. И не е нужно да си припомняме Ромео и Жулиета.

‒ Ние разгледахме различни етапи на духовната бран, водещи до самоубийство. Какво да правим, ако вече знаем, че наш близък човек е замислил самоубийство, че сега се намира някъде сам и във всеки момент може да приключи със себе си, но ние можем да се свържем с него, да кажем, по телефона. Какво да му кажем?

‒ Ако близкият ми човек по някакви причини – поради болест или от отчаяние – се намира в такова състояние, аз бих го удържал с думите: „Искам да бъда с теб. Почакай ме”. Тук се иска да спрем първичния порив, трябва да спечелим време, за да дойде човекът на себе си. И второ – убеден съм, че човек, който може да се опре на нечия любов – такава, каквато е – любов като приемане, като неравнодушие, като знание, че на някого ще му бъде много болно, ако той си отиде от живота – той няма да престъпи любовта, няма да си отиде.
В един интернет форум имаше история, когато самоубийството започна буквално в ефир. Всеки казваше своето: „Къде си?” или „Не прави това!”, или дори „Стиска ли ти да направиш това?”, но никой не каза: „Ние сме заедно”, никой не се опита да се солидаризира с него и не каза „Аз те обичам”. И човекът не повярва на никого и си отиде.

Всяко наше психологично намерение трябва да бъде формулирано позитивно. Вместо „Не прави това” би трябвало да казваме: „Направи нещо друго”, да ориентираме човека към действие – отиди и попитай, или отиди и нахрани бабата, отиди и направи нещо друго, което действително е необходимо. След това ще се върнеш, ако това ти е толкова необходимо. А ние казваме: „Ах, стой, спри се, само не това, не го прави…”. И това „не” работи по-лошо, отколкото ако сме намерили някаква, пък дори и най-странната, алтернатива.

‒ Във всеки случай задачата на близките да изведат човека от това състояние на отчаяние в състояние на действие ли е?

‒ Да, но само не под формата на указания: „Учи! Изкарвай пари! Прави кариера! Постигай успехи!”, а под формата на съпричастност. Всяка съпричастност с човека почива върху любовта. За себе си съм формулирал много просто понятието за любов – това е радост за битието на другия човек. Ако ти си щастлив, че този човек го има на света – значи, че го обичаш, и като начало трябва да се порадваш на това, че този човек го има и да му предадеш тази радост.