Светлината на света

1154 0
nebe

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

Синът Божи дойде на земята не просто като посланик на Небесния Си Отец, а за да изпълни със съдържание и освети всичко преди Себе си, по Своето време и след това. В историята на света Той е пробив във всичко дотогава, личност явление – необикновено, необяснимо и в пълна степен боговдъхновено. Неговото учение е не само една от великите духовни доктрини, а откровение свише – свята истина, лъч от светлина, който огрява и стопля тази вечно изсъхнала и напоена с кръв и несправедливост земя. Светът, изтощен от болка и уморен от грях, придоби нов подтик, висш мотив за своето бъдещо развитие. Христос проправи пътя за Царството Божие и вдъхна нов смисъл за битието на всяка християнска душа. Християнството вдигна летвата за поведението на личността високо над всичко дотогава и изиска от своите последователи не просто следване на неговите постулати, а свято служение и дори жертва в името на Бога и на ближния.

Да бъдеш християнин, не означава просто да бъдеш един добър и благороден човек, защото такива хора има навсякъде и във всички култове и религии. Нещо повече – и невярващите понякога са такива. Жизненият опит показва, че измежду тях се срещат искрени приятели и чисти идеалисти, които са готови да помогнат във всичко. Душѝ, изпълнени с доброта и радост към всичко и към всички. От изповядващия Христа се изисква да бъде милостив, състрадателен, да обича и прощава, да се радва с тези, които се радват, и да плаче с онези, които плачат. Във всичко и навсякъде да излъчва светлина! Затова и в Евангелието на Матея Спасителят изрича: „Вие сте светлината на света. Не може да се укрие град, който стои навръх планина. И когато запалят светило, не го слагат под крина, а на светилник и то свети на всички вкъщи!“ /Евангелие на Матей 5: 14-15/. С това обръщение Богочовекът Иисус превръща своите последователи посланици на Небето, предава им призванието да светят на всички и във всичко, независимо от мястото, където живеят или работят. Запалва в сърцата им небесен огън и ги направлява да сгряват и освещават кръговрата на живота. Където и да бъдат поставени от Всемогъщата Негова десница, последователите Му да носят това свято задължение – призванието да бъдат светилници в полумрака на греха и невежеството. А когато някой от вярващите изпадне в немощ и сломен започне да се оплаква от хората около него за това, че не го разбират, че го обиждат или му причиняват болка и страдание, то към него следва да бъде отправен въпросът: „А ти излъчваш ли светлина? Светиш ли на хората около теб, на онези, за които говориш – на същите, за които Бог те е изпратил?“. И тогава той, вместо да се крие в своите уклончиви отговори или неуверени оправдания, трябва да преосмисли своето поведение. Онези, които живеят в тъмнина, не могат да разберат тези, които носят светлина! Нормално е тънещите в мрак да не могат да си обяснят мотивите на вярващия, неговите ценностите и цели в общуването. Те дори не могат да осъзнаят неговата вътрешна борба, смисъла на личностната „метаноя“ и стихията на „невидимата бран“, както я наричат Светите отци. Но тези, които носят пълнотата на благодатта, са длъжни да разберат света около себе си и да понесат теготите и немощите на нещастниците, носени от вихъра на своите страсти. Да ги поемат върху себе си, както Изкупителят е поел греховете на цялото човечество. Защото носят съкровения бисер на вярата, имат съкровище неръкотворно и от него са длъжни да раздават на другите. От гледна точка на чистата християнска доктрина светът е болен, но не неизличимо. И точно Светата Църква е призвана да го излекува с благодатната сила на тайнствата. Тя е тази 2000-годишна лечебница, неизтощима Витезда, която може да изцери всеки, който пристъпва към нейната жива вода. Християнинът не трябва да бъде самодостатъчен или егоцентрик по дух, присмиващ се от висотата на своето високо духовно достояние, а личност, отдаваща се в името на другите и вдъхваща надежда на хората около себе си. Той не трябва да бъде статичен в своята правота, а динамичен в благодатта, която му е предал Христос. Трябва да превръща чуждата болка в своя, да утешава и успокоява, да насърчава всяко добро намерение. Да бъде не просто добър човек, а Божи посланик сред другите. Да протяга ръка, без да изисква да я приемат. Да помага, без да чака да му благодарят. Да не бъде човекоугодник, сервилен и лицемерен в поведението си, а Божи угодник. Да прегърне мисията на добротворец, без да мисли за евентуалните неприятности от своето по-открито поведение. Длъжен е да преодолява своите страхове и да побеждава комплексите си. Да се научи да превъзмогва своя егоизъм в ежедневното служение на Бог и ближния. В името на тази свята мисия той трябва да захвърли маската на недоволството и да се стреми към пасхална радост. Да подкрепя и наставлява нуждаещите се, да прощава и обича ближните си, дори те да имат различно отношение към него. Да се опитва да дава личен пример със своето поведение навсякъде и във всичко.

В този дух са и думите на един от боговидците на 19. век в Русия – протойерей Алексей Мечев: „Където и да сме, длъжни сме да светим на другите, да изповядваме Господ и с това да привличаме другите към Бога!“ /„Велики руски старци“, том 2/. Всичко в нашия свят е промислено или допуснато от всемогъщия наш Отец – както в една глобална перспектива, така и в по-конкретни параметри (напр. относно живота на един вярващ – време, обстановка, познати, приятели), за да може Той да ни изпита във вечната школа на живота. Всяка душа да премине през огъня на изкушенията и да се усъвършенства в търсене на Бога. Нима има ситуация, от която Господ не може да ни избави, или пък има враг, от когото не може да ни предпази? Нали на всеки от нас е обещано от Спасителя: „Не бойте се, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света!“ /Евангелие на Матей, 28-20/. Колко често ние забравяме думите на стареца Йосиф Исихаст в неговите „Писма“: „Помнете – изкушенията никога не са по-силни от благодатта!“.

Колко често ние, християните, забравяме най-важното, а именно – че ние сме призвани да служим на Небесния Цар и това е най-голямата привилегия на простосмъртните. Защото това е път към безсмъртие и вечно блаженство в Царството Божие – както за клира, така и за мирянството. Затова и в причастните молитви е записано ясно и точно: „Направи своя служител син на светлината!“. Това е съкровена повеля към всеки, който е приел в себе си тялото и кръвта Христови. Небесната дарба да светиш и да осветяваш всичко около себе си – не със своята, а с Неговата светлина.

Христос призовава всеки, който искрено вярва в него, да стане част от свято Му Тяло – Църквата. Дава му уникалната възможност да превърне живота си в свещенодействие навсякъде – в храма, в дома и в работата си; да се движи като светилник в този груб и материален свят, като осветява и придава смисъл на онова, до което се докосва. Освещаването на своята природа – ум, душа, сърце и воля, е съкровената цел в живота на вярващия, съкровеният смисъл на подвизаващия се в Христа. Да бъде посланик на небето, съсед на Светия Дух и съработник на светиите, е въпрос на лична мисия сред бездуховното човечество.

В историята на Светата Църква има много примери за физическо проявление на действието на Божията благодат чрез истински духоносни мъже. Житията на светиите изобилстват със свидетелства на толкова силно въздействие, което е осезаемо, твърде очевидно и за околните. Така например в „Древния патерик“ е посочено, че монаси често наблюдавали странното преобразяване на свети Арсений Велики в светлина. В беседите си със св. Серафим Саровски Мотовилов пише как лицето на Батюшката се превръщало в малко слънчице и сияело по необясним начин от искрящата благодат, която излъчвал. В книгите за стареца Паисий Светогорец (канонизиран като св. Паисий Агиорит) е описано как той няколкократно се моли на Бог да намали действието на своята благодат върху него, резултат от неговата искрена и сърдечна молитва, за да може крехкото му тяло да издържи на това нечовешко натоварване и напрежение, дадено свише.

Ние, християните, сме призвани към общуване с нетварните енергии на Светия Дух навсякъде – във времето и в пространството, предоставени ни от Небесния Цар. Независимо от противодействието, което срещаме  със старата ни природа, с неразбирането на околните или със злобата на поднебесните духове, ние трябва да превърнем нашите молитви, трудове и лични аскетични опити в духовна лествица към Царството Божие. В изпълнението на тази свята задача да осветим всичко наше и да предадем тази светлина и на другите, без да очакваме да получим нещо в замяна. Това е привилегията да бъдеш съработник на Бога и предвестник на Неговото вечно царство!

Амин!