Светостта като отъждествяване с Христа

949 0
antipa

Автор: акад. проф. Йоан Зизиулас, геронт-митрополит на Пергам
Източник: проповед от неговата книга “Отпечатък от Царството Божие”
Превод със съкращения: Мартин Ганев

Днес честваме святата памет на един от най-древните мъченици на нашата Църква. Почитаме свети Антипа, първия Пергамски епископ, за когото и Самият Господ е казал, чрез словата написани в книгата на Откровение, че “Антипа е верен Негов свидетел”!!! (вж. Откр. 2,13)

Действително е рядкост за един мъченик и светец на Църквата да притежава свидетелство от Самия Господ за неговата святост.

Свети Антипа е свещеномъченик, както се казва в терминологията на нашата Църква, а това представлява една друга отличителна привилегия, т.е. той съчетава свещенството с мъченичеството, или по-точно, обединява архиерейството със мъченичеството. Наистина не съществува по-дълбоко съчетание от това, което съдържа тези две свойства.

Бидейки архиерей, човек принася Тялото на Господа към Отца, докато бидейки мъченик, самият той се отъждествява с Тялото на Господа и се самопринася на Бога. Следователно свещеномъченичеството е едно съчетание между архиерейството, което Самият Господ е осветил с кръстната Си жертва, и мъченичеството, което представлявало приношението към Бога и Отца на Самия Христос заради другите като откуп за мнозина.

Така свети Антипа бидейки архиерей, като първи епископ според църковната традиция на Пергам, е принасял към Божия трон Тялото Господне, а като мъченик е отнесъл към Божия престол самото негово тяло, бъдейки тъждествен напълно на Самия Христос. По този начин е станал христоносец. Той се е охристовлил, както всички мъченици и светци на нашата Църква, защото светостта не е нищо друго освен отъждествяването ни със Самия Христос. Светостта не е въпрос на добродетели! Можем да открием много добродетели и извън нашите светци, а може би ще намерим и много човешки слабости в самите тях. Онова, което има решително значение за светостта обаче, е да се идентифицираме със самия Христос, отъждествявайки нашата воля с Неговата собствена, както Той е отъждествил Своята воля със онази на Отца. А това тъждество стига до момент на самопредаване, т.е. до предаването на самия наш живот на Бога.

Ето защо като архиерей и първи епископ на Пергам, но и като “верен свидетел”, както го нарича Самият Господ, свети Антипа се доказал като същински светец. Затова и Господ го надарява и му дава сили, както чухте и в евангелския откъс, да чудотворства и подчинява болестта на неговото слово! Тоест всяко нещо, което човек не може да победи със собствени сили, бива поразено от светостта. Тази благодат, която действа в светите мощи на светците… не е нищо друго освен енергията, която се излъчва при пълното ни отдаване на Бога. Ние се удостояваме с Божията благодат според степента, в която отдаваме себе си на Бога, и дори, според която споделяме греховете си с Бога.  Ето защо нашите светци, както и свети Антипа, чудотворстват. Чудотворството е резултат именно от това тяхно отъждествяване с Христа, Който премина целия Свой земен живот в благодеяния и чудотворни изцеления на хората.

Следователно именно поради нашите светци Църквата представлява една лечебница, т.е. болница, която лекува както болестите на душата, така и тези на тялото.

Свети Антипа има специално място в сърцето ни, тъй като той не бил просто свещеномъченик, но епископ и мъченик в една област, която е напоена с кръвта на мъченици и сълзи на преподобни, но също и със сълзите и кървите на мнозина анонимни християни, които били принудени – за съжаление само Бог знае как – да изоставят тяхната земя и да занесат вярата си по други места. Да я предадат на техните деца, така че да може той да бъде честван не само по местата, където е свидетелствал, но вече по цялата вселена, където чедата на тази мъченическа Пергамска църква са разпръснати.

По такъв начин мъченичеството на свети Антипа не било напразно. Оцеляването на Църквата, и особено на Вселенската ни патриаршия, представлява гаранция, че в историята надделяват не силите на този свят, и че Църквата има начин да оцелее благодарение на това, че всяка земя осветено от своите светци и преподобни, винаги се счита за свещена и благословена, тъй като е място, на което се принася Божествената Евхаристия.

Мъчениците на Църквата са свидетели на Възкресението на Господа. Те са преживели словата на Господа, съгласно които, ако житното зърно не падне в земята и не умре, то не може да принесе плод – “остава си само, ако ли умре, принася много плод”. (Йоан. 15,5)

Представете си тялото на свети Антипа като едно зърно, което е паднало в земята на Пергам и е възкръснало! Посредством това заравяне на зърното – т.е. свети Антипа- е възкръснала една църквовна общност, като е останала жива и надделяла над трудностите и противопоставянията през вековете.

Отъждествявайки се с разпнатия Господ, същевременно мъченикът се отъждествява и с възкръсналия Христос, тъй като Кръстът на Христа не може да бъде мислен без Възкресението. Особено в Православната ни църква, Възкресението е това, което характеризира вярата и богослужението ни, а също и нашето богословие и схващане, което имаме за мъченичеството.

Както разказват старите житийни сборници от първите векове, когато пристъпват към мъченичеството, всички мъченици на Църквата се съсредоточават не върху кръста на Христа, но върху Възкресението. Видението на мъченика било винаги есхатологично. Житията на други мъченици от онази област, както запазеното за света Агатоника, сестра на Пергамския епископ, описва по трогателен начин думите, които тази светица е казала, докато е вървяла към своето мъчение. Тя казва така: “виждам пред себе си една голяма вечеря; вървя натам, за да бъда и аз участничка в нея”.

Това е възкресната вечеря от Царството Божие. Светците участват в тази възкресна гощавка, на която сме поканени да присъстваме с ликуване на душата в тези свети дни, бидейки тъждествени с Христовото Тяло, което според православното богословие се възприема като Тяло на възкръсналия Христос, а не като тяло на Разпнатия.

И така, тук имаме най-дълбоката връзка между мъченичеството и Възкресението, и именно това празнуваме и тържествуваме много уместно на днешния ден – един светец, който вече се намира в славата на възкръсналия Христос и излъчва праведно славата на Възкресението, като ни изпраща послания за живота, в които сме призвани да се вслушаме с голямо внимание:

Първо и много важно послание е, че никой не може да настъпи смъртта, ако не понесе самата смърт, т.е. ако не се пожертва. Пътят към Възкресението минава през Кръста. Повтарям обаче, че Кръстът не е последното предназначение. Възкресението е последната дестинация, а именно това е най-силното послание към всички нас и целия свят: че смъртта е победена, и че тя няма последната дума в нашия живот!

Това ни разкрива, че смъртта бива победена, когато се потъпче самата воля, която ни повлича към илюзията, че ние сме спасени, ако се хванем за този живот на егото и не искаме да го пожертваме. Това е най-голямата заблуда, която е влязла в света чрез падението на човека.

Ето го посланието: да бъдем винаги готови да пожертваме този живот, но и винаги сигурни, че една такава жертва не е напразна, и че тя ни води със абсолютна сигурност към истинния живот на Възкресението.

Светът се опитва да избегне смъртта, развивайки себелюбието. Чрез своите мъченици Църквата идва да каже на света: този път е погрешен. Само, ако човек пожертва себе си, тогава се спасява.

Възлюбени мои братя, това е посланието, което свети Антипа, този верен свидетел, изпраща на всички нас и особено на отците и братята от този свят и достопочтен манастир, които знаят много добре, че пътят на спасението преминава през отсичането на самата воля.

Посланието на свети Антипа е същото и за целия свят извън този манастир. А именно, че подвигът не се ограничава само в манастирите, но е един опит, който всеки един от нас трябва да преживее.