Синове или осиновени

685 0
gulub

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

Да бъдеш християнин, не означава просто да бъдеш един добър и благороден човек, защото такива хора има навсякъде – както сред вярващите от различни религии, така и сред атеистите. Дори сред невярващите се срещат чудесни хора, искрени приятели, които винаги са готови да помогнат и да бъдат в услуга на околните. Спасителят обаче изисква доста повече. Всеки, който е повярвал и тръгнал след Него, да проявява милосърдие, състрадание, да приеме болката на другите, да прощава на ближните си и даже на враговете си. Да осъзнае, че носи духа Христов и да пръска светлина в този объркан и враждебен свят. Дълбоко в себе си да проумее, че е посланик на небето, пратеник на едно друго измерение и носител на висша етика в името на любовта и служението на Бог и хората. Това е въпрос на призвание, огнен печат и вдъхновение свише. Христос обещава безрезервната си подкрепа на всеки, който искрено го последва, но същевременно вдига високо летвата за него. Затова да бъдеш истински християнин, на практика е едновременно и кръст, и благословение. Обичайно приетите от обществото категории за добро и зло остават някъде ниско и встрани от изискването да спазваш Божиите заповеди и да се стараеш да носиш евангелския дух, пълен с благодат и истина. Затова и истинските християни са рядкост във всички деноминации.

Най-обстоятелственият от евангелистите – св. Матей, предава словата на Спасителя, които звучат както вдъхновяващо, така и вразумяващо: „Защото, казвам Ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно.“ /Мат. 5:20/. Точното и стриктно спазване на Божия закон, прецизното изпълнение на буквата му не са решаващият фактор, за да заслужи един вярващ място в Царството Божие. Ключът за спасението на душата е пълното и безрезервно служение на Бог и ближния, изпълнено с безвъзмездна любов и състрадание към всички. Това изисква следване на духа Христов, който благославя и вдъхва живот на всички и всичко, без оглед на недостатъците на ближния и хилядите условности на битието. Това предполага пълно отдаване и всеотдайност, лично себеотрицание, което може да достигне до жертвоготовност. Последователят на Христос трябва да захвърли служението в името на своето Аз и да работи в духовна полза на другите, като на последно място да мисли за себе си. Да се опитва във всеки миг от своя живот да бъде Негов, „отвъден“, отдаден с цялата си душа и сърце на своя личен Спасител. Формализмът, тесногръдието, фалшът, лицемерието и духът на користолюбието следва да бъдат превъзмогнати с гореща молитва и искрено добротворство, вдъхновени от Божията благодат. На практика християнинът може да се опише чрез думите на св. Симеон Нови Богослов: „Всеки от нас е духовен дотолкова, доколкото в него действа Светият дух!“. Да бъде ръководен от Него навсякъде и във всичко, да търси и да изпълнява волята Му и дори да предостави целия си жизнен път – без уговорки, без прояви на егоизъм, без съзнание, че ще получи нещо в замяна. В най-непосредствения смисъл на думата – той трябва да приеме Христос за кормчия по пътя на своето лично спасение, за пастир, тайнствен и съкровен. Колкото се може повече да проявява пълна отдаденост и огнено служение.

Преобладаващата част от нас изповядват вярата с дух на „топлохладност“, без достатъчно пълнота и дръзновение, рутинно. Безрезервността им е не само чужда. Тя ги притеснява, дори плаши. Промъкват се съмнения дали чрез проявата на безрезервност няма да станем прекалено уязвими, дали няма прекалено наивно да се разкрием и околните, които следват арогантните правила на света, да видят нашата слабост. Няма ли да се окажем беззащитни и изоставени сред стихиите на връхлитащите ни предизвикателства. Към всичко това се прибавя и страхът от подигравките на различните, които не само че не разбират нашия вътрешен стремеж и порив към духовното, но и са готови да ни нападнат и обругаят по най-безогледен начин. Склонни сме да изпаднем в едно интересно състояние на полувяра и зле прикрито маловерие, което е осъдено от Христос и Светите отци. Плодовете на тази коварна духовна болест са твърде печални: изчезване на проявите на жива и настояща вяра и почти пълна липса на лично дръзновение в следването на Христос. Това е вид душевна меланхолия и е предпоставка за депресия, което от своя страна може да се определи като психосоматично състояние. Нищо друго Спасителят не изобличава така открито и дори яростно, както проявите на формализма. Към тях е особено настъпателен, защото те подкопават стабилно и всеобхватно проявите на лично благочестие. Те са като сигурна, макар и бавно действаща отрова, която постепенно обзема неусетно и незабелязано личността. И точно заради това са много по-опасни за душата от откровеното неверие и липсата на всякаква духовна любов към Бог и ближния. Сенките и полусветлините са любимото пространство на врага на нашето спасение, който танцува върху сетивата на подвизаващия се човек. Всеки християнин влиза съзнателно в Светата Църква, носейки своята лична обремененост от старата си природа. Повреден от греха и заразен от вирусите на света, той болезнено изживява етапите на индивидуалната си въцърковеност. Преминава през различни и болезнени стадии на узряване, които го травмират и учат духа му в условията на суровата реалност на църковната действителност. Той също привнася неговите заблуди и съблазни към себе си и другите. Изпада в различни състояния на заслепение и ако няма опитно духовно ръководство, лесно може да се разочарова и дори откаже от единствения път, който води до спасение. В настоящата обстановка на оскъдни духовни плодове грешките са неизбежни, а скритите опасности са навсякъде. Днешното християнство е далеч от християнството от първите векове и неговото изобилие от харизматични дарове. Сегашните православни християни са по-скоро уморени и двоедушни, отколкото озарени и вдъхновени.

По особено красноречив начин това го е осъзнал митрополит Йеротеос Влахос, който с болка отбелязва в своя труд „Православна психотерапия“ следното: „Съвременният християнин прилича на фарисея от Притчата за митаря и фарисея“. По свой начин той се е самоуспокоил или самонастанил, след като вътрешно е сключил договор с Бога и удобно очаква Неговата, както сам определя, „неизбежна“ благодарност. Според митрополита Създателят едва ли не му е длъжник за всичките му опити и за участието му в религиозния живот. Затова авторът с горчивина отбелязва по-нататък в своя труд: „На Христос не му трябват такива хора“. Това са индивиди с граници, с мярка за своите външни изяви, без изблици на спонтанност и вдъхновение, индивиди, които отмерват всичко със своите твърде тесни разбирания за добро и зло. Такива хора дори не търсят Неговата воля, а молят и просят Бог да вмести по някакъв начин тяхната деформирана воля на всяка цена и по най-бързия начин. И ако Той не отговори на високите им изисквания или въобще не откликне на подобен тип молитви, те дълбоко в себе си се обиждат и бавно се отдалечават от Него. Твърде лесно се разочароват и излизат от пътя с посока нагоре към небето и навътре към себе си. Такива хора са прекалено далеч от искрената и неподкупна вяра, която очаква Христос. Те са прекалено малодушни, за да постигнат добри резултати и почвата им е прекалено бедна, за да берат богати духовни плодове.

Една голяма част от християните са именно такива. Те се държат като типично светски хора и следват параметрите на доброто външно социално поведение. Разделят хората на категории, групират ги на добри и лоши, на почтени и непочтени, съобразно отношението им към тях самите и жестове, които им правят. Дълбоко в душата си те търсят винаги своята полза и задоволяване на своята изгода, на своите настоящи потребности веднага или след известно време. Но точно към обратното призовава Христос: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен, защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни“ /Мат. 5 44-45/. Светлината не пада ли еднаква върху чисти и нечисти места, без да се променя, без да намалява или увеличава своето действие?

Последователят на Христос е длъжен да обича всички и в никакъв случай да няма врагове. Длъжен е да прави всичко, за да превъзмогне своето светско разбиране за добро и зло и да следва една по-висока цел на своето социално поведение. Дори когато е неразбран или подиграван от околните, той винаги и навсякъде трябва да пръска светлина – но не своята, почиваща на егоизма и прелестта, а Неговата, нетварна, животворяща. Неразбиращите не са неговият ориентир и жив пример. Ориентир са му само онези хора, сред които Той го е поставил в рамките на неговата малка, но значима духовна мисия.

Иисус от Назарет изисква пълна отдаденост, истинско посвещение в духа Светаго, без уговорки и ограничения в каквото и да е било. Ако човек не е способен на това, значи не е достатъчно достоен да върви след Него. Ако Христос мереше с утвърдената човешка мярка, в светата Църква не биха били призовани личности като св. ап. Павел, св. Мария Магдалина, св. Мойсей Мурин и още неизброим брой грешници, които са се разкаяли за своето порочно минало. Той щеше да бъде един обикновен политически водач, който се възползва от конкретната конюнктура за изпълнение на своите цели. Щеше да прояви типичната гъвкавост в преследването на поставените задачи, бидейки разбираем, достъпен и злободневен. Нямаше и да притежава и най-малкия белег от своята завършена самобитност, несвоевременност и усет към вечност. Вожд без изчистена духовна мисия и носител на един Нов завет между Бог и хората. Никога не би призовал хора като Закхей и не би общувал с блудници и грешници.

Но може ли божествената любов да бъде ограничена в рамка, благодатта да бъде форматирана и всички нейни проявления да бъдат маркирани и ограничени с бяло-черните етикети на моралността. Такъв подход би бил мъртъв за духа, сух за учението на благодатта и отдалечен от жертвеността на въплътилия се Бог. Ако тази линия следваха светците на православието, те никога не биха достигнали до това достояние да просияят и щяха да останат обикновени почтени хора. Хора за образец, еталон по външно благочестие и формално изпълнение на закона Божи, хора на логиката и добрия етикет, полулицемери, но не и личности с небесен порив и духовно призвание.

Спасителят ни призова да бъдем вярващи в Него – без ограничения и уговорки. Покани ни да бъдем синове по дух и носители на Неговия Нов завет, а не осиновени по милост, защото подобни хора не са пълноценни наследници. Нещо повече – издигна ни до Себе си като личности по благодат, изкупи греховете ни със Своята животворяща кръв, превърна ни в съработници и поиска от нас да бъдем икони Божии и така да ни направи достойни за царството Си.

Амин!