Служението на Христа – част втора

2342 0

Автор: отец Марк Антоний Коста де Боргар
Източник: кратък откъс от книга “Личност и Кръст. Разговори с отец Димитру Станилоае”
Превод: Мартин Ганев

Църквата като народ от служители (дякони)

Това любовно отношение на Христа спрямо Бога и хората е фундаментът на Църквата. Църквата се основава върху Божията любов към хората, това е една любов, която на свой ред прави всеки човек отговорен, спрямо Бога и хората. Затова и Църквата е народ от служители (дякони), тя е един отговорен народ в историята.

Между нас кръстените съществува едно предълбоко отношение. Ние дълбоко чувстваме нашата взаимозависимост и задължение, което имаме един към друг. Опитваме се да задълбочим нашата солидарност и единство в Христа. А това го научаваме от Христа. Изпълнението на единството на Църквата се свързва с жертвата на Христа, с Неговата отговорност. Той не е пострадал на Кръста, само защото хората живеят в нещастие, понеже те са грешни и нещастни, но за да ни покаже, че не Го обичаме, макар да имаме толкова доказателства за Неговата любов. Хората са Го изоставили.

Той преживява не само изоставеността от Отца, но изоставеността на хората. Той бива изоставен от Бога и от хората! Християнската вяра притежава неразкрити още дълбочини, които богословите трябва да отбележат”.

“Колко ли голяма е била скръбта на Божията майка, когато е стояла права до нозете при Кръста!… Ако казвахме и ние като нея, “ето рябинята Ти, нека бъде според волята Ти”, тогава Словото Божие би обитавало в нашата душа, а светът би бил изпълнен с Божията любов…Но светът не я разбира и не иска да я приеме” (Силуан, Ecrits spirituels).

Словото станало абсолютно дейно в нас, предизвиквайки някакъв отговор спрямо Неговата мяра.

Тайнството на Кръстта може да се опише като тайнство на една любов, която е слабо осезаема, или която бива отхвърлена; но точно в това отхвърляне, любовта се потвърждава още повече, защото тя бива дар и е абсолютна. Страдащият субект носи една скръб, която е белег за величието на Неговата любов. Как знаем дали обичаме истински някого, ако не сме пострадали заради него? Ако аз не съм пострадал за теб, как бих посмял да кажа, че те обичам? Нашата скръб едновременно с това е и радост, тъй като чрез нея се проявява величието на любовта. Това е скръб, която създава радостта” (свети Йоан Синаит, Лествица, седмо стъпало).

Църквата лежи върху Кръстната любов. Тя се покои в Божията любов, където Бог цялостно се отдава, предлага Себе Си като дар,  който може да бъде и отхвърлен. Тази любов е един начин да предлагаш, бидейки отстъпващ и уважаващ абсолютно свободата на другия. Да се отдаваш, без да се налагаш – ето това означава служение. Помагам на хората, моля се за тях, водя към спасение техния живот, без да подчинявам тяхната свобода, без да я осуетявам – ето какво означава отговорност. Защото човек не може да се развие, ако не бъде свободен.

Църквата е събрание на всички онези мъже и жени, които със съзнанието за тяхната отговорност в Христа, разполагат с една по-голяма яснота по този въпрос. Те пристъпват към едно все по-остро чувство за отговорност спрямо света и всички хора, а не само спрямо членовете на Църквата – вероятно това е и единственият начин да отворим сърцата на другите към Евангелието. Апостолите и техните наследници от първите векове са спечелили толкова много хора! Докато днес ние спечелваме за Христа тук-там един двама. Ние не горим от тази отговорност, нямаме този пламък, който извира от Светия Дух, пламък, който бил даден на Сина, и чрез когото Синът се отдава на Отца. Това е Дух, чрез Когото Христос прие да се пожертва за нас,  а също и чрез Когото ни засажда и посажда в тази отговорност.

Ние трябва да свържем тази отговорност с действието на Светия Дух. Това е някакъв пламък, някаква нетърпеливост да направим нещо за другите, да предложим нашия принос за другите и да се отдадем на Бога.  В този смисъл ние не можем да припознаем Тялото Христово като Църква, ако Църквата не предлага и принася себе си. Този неин аз, нейното Тяло, приема от Христа огъня на отговорността, чрез който всички покръстени са свързани един с друг, и който впоследствие разпръсват около себе си.

Често днес между християните съществува някаква много откровена социална активност, която е без основание. Провеждат се конференции, където често се говори за благовестието и мисионерството. Говори се много за отговорността, за съпричастността към страдащите, като например в Третия свят. Нищо не казваме обаче за корена на тази отговорност в Христа. Липсва ни едно богословие на отговорността. Хората наблюдават някакво материално подобрение в техния живот, но остават невярващи, тъй като ние не съумяваме да им предаваме огъня от тази отговорност в Христа”.

Отговорността на Църквата е да помогне на хората да срещнат Бога лично. Не е достатъчно само подобрението на материалното измерение на техния живот. Отговорността е израз на любов, израз на Христовата любов към хората, т.е. една любов към хора, които са предназначени за вечен живот. Каква е печалбата за един човек, ако не срещне своя Отец и Неговата вечна любов?

Майка, която вижда своето дете да плаче, може да го успокои с някой подарък, но детето търси любов. То бива обляно в сълзи, но кое е това, което действително може да го утеши?

Човек се развива в атмосферата на тази отговорност. Упражнявайки я, ние сме длъжни да се осъвършенстваме, без да разделяме това осъвършенстване от нашето единство и съвършена, взаимна любов с другите. Така бива извършен синтезът на вярата в Христа и социалната дейност; така ние можем да придадем на тази социална активност някакво сериозно и здраво основание, като я превърнем огнена”.

Иначе, извън едно такова непоколебимо основаване в Христовата любов, дебне духът на деспотизма. Ако всички чувстват своята отговорност, ако се чувстват отговорни пред Христа, Когото носят в себе си, и Който работи в тях и в историята, тогава съществува някаква възможност да пристъпим към едно истинно общение. Тогава ние можем да се почувстваме в общение с Отца, да се почувстваме синове на Отца и братя на Христа. Това е  мястото на нашето действително братство и истинско наше осиновление. Това е и целта на социалната активност – а не само задоволяване на някакви материални необходимости, но едно задоволяване, което произлиза от съвършеното духовно общение, т.е. причината на истинския живот за човека.

Ако хората се прилепят към Христа, всяко разделение между тях, всяко колебание в любовта, всяко съмнение би изчезнало. Хората ще са в абсолютно единство и общение. Не би съществувало разделение между мен и теб, а също между Христа и мен. Очевидно е, че ще имаме Христа за наш брат и Отца като наш Отец. Ние ще бъдем изпълнени от духовното богатство на Бога, от Неговата любов. Това ще е един изпълнен с богатство живот, един  преизпълнен живот. А сега живеем не само в материална бедност, но и в една духовна нищета и голяма духовна ограниченост.

Тогава бихме имали едно постоянно възрастващо изобилие, едно изпълнение без ограничения, неограничена светлина, богатство на смисъла, дълбочина на смисъла и безкрайност в любовта. Трудно е за описание”.

Струва ни се невъзможно дори да изречем такива думи. Можем да се запитаме обаче дали една любов, достойна за своето име, може да се случи в някакво пророческо измерение. Любовта обхваща вярата в едно непрестанно израстване, като един непрестанен прогрес в съвършенството на любящия и възлюбения. Тъй като любовта неразривно обхваща едно пророческо измерение на вярата, всеки един, който обича истински, израства в бъдещото съвършенство на любящия. Да обичам някого, означава, че пророчествам за него, че го виждам в бъдещото негово съвършенство и цялостност.

Църквата има смелостта да пророчества в историята, тъй като представлява въплъщение и израз на Божията любов към хората. Вярата в “славното Негово Второ пришествие”, означава вяра в абсолютното изпълнение на обещанието в Евангелието.

Между нас, християните, трябва да съществуват личности, които материализират във висша степен този призив, и които същевременно съумяват винаги да изповядат своята недостатъчност. Съществуват наши братя, които не се задоволяват, които се стремят да напредват постоянно и все повече в приложението на Евангелието. Оставайки смирени, те просят извинение за техните слабости и тяхното недостатъчно израстване. Те постоянно се стремят нагоре. Това е съдържанието на Христовия призив – да се втрунем, провокирайки се един другиго, някои повече, други по-малко, към това съвършенство, като Той е Този, Който създава в нас това движение и Той Самият ни привиква към Себе си.

Ние действително можем да живеем със стремежа към съвършенство, както са живяли християните от първите векове. Много от тях са прибягвали волно към мъченичеството. По-късно, когато Църквата станала официално призната от държавата, въпросът за мъченичеството бил поставен по различен начин – те са бягали в пустинята, изоставяли са всичко, давали са всичко от себе си. И днес все още можем да покажем тази нагласа в нашия живот, да не бъдем като хората от света, които проповядвайки една идеология, същевременно остават като всички останали.

Не е нужно да заявявме, че живеем по различен начин, но това трябва да бъде видимо, без да го излагаме на показ.

Не са малко писателите и интелектуалците, които осмиват членовете на Църквата. Когато обаче срещнат някой истински християнин или свещеник, те го търсят и уважават: – Как става така? Впрочем нека му подражаваме и ние! Въпросът се състои в това не да изричаме хубави думи или да представяме духовността на нашите догмати. Необходимо е преди всичко да се промени нашият живот, като никога не се преструваме, че сме достигнали нашата цел.

Нека имаме смелостта да последваме Христа…

“По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.” (Йоан. 13,35).

Господи и Боже мой, кажи отново на моята душа “Стани, ела и Ме последвай!”. Понеси ме, защото с Теб искам да служа и аз! Човеколюбче, слава на Тебе”!