Смирението – да поставиш себе си на последно място

1906 0
smirenieto

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Идват хора на изповед и изповядват, че e настъпил разрив в отношенията им с другите. Признават греха си, признават своята страст, завистта и антипатията, които изпитват към другите, дори и омразата, която се ражда в тях. Разбират, че това, което чувстват, е погрешно. Разбират, че е нужно лечение, но не правят опит да променят това си състояние. Много пъти циклотимично[1] си припомнят и правят мисловни сценарии и въображаеми разговори с хората, към които изпитват антипатия, на които завиждат, с които са се скарали, и изпадат в гняв, в отчаяние, в печал. Съветваш ги как да променят окаяното си състояние, но те веднага ти отговорят: „Не мога, отче, опитвам се, но не мога!“. Грешката обаче е, че човекът се опитва да се избави от симптомите на егоизма си, без да изостави самия егоизъм, тоест не иска да се смири. Така причина за всичко това е, че човекът не иска да се смири. За съжаление, в живота на тези хора не съществува „не мога“, а съществува „не искам да се смиря, не искам да загубя, не искам да съм втори, не мога да понеса, че не съм център на вниманието, не искам да ме игнорират, искам да изтъкна ползата от мен самия, искам да блесне моето достойнство, искам да победя, искам да се прославя…“.

Навярно всичко това звучи крайно, но всъщност дали е така? Нека изпитаме нашето азче… Ако искаме да вършим истински духовен труд, ще установим, че всеки разрив с другите, всяко чувство на завист и антипатия към другите има за баща нашия егоизъм, желанието да се почувстваме силни, отлични, превъзхождащи другите, и за майка – липсата на разкаяние. Не можем да победим нашата злоба към другите, ако не поискаме да се смирим. Без смирение винаги ще завиждаме, винаги ще изпитваме неприязън, винаги ще имаме циклотимични моменти, винаги (лесно) ще осъждаме и ще гледаме другите накриво, винаги ще недоволстваме. Страшното е, че и другите разстройваме и нараняваме, но и себе си без друго мъчим. Сякаш искаме да живеем в скръб и угнетение. Затова и светите отци правилно казват, че егоистът дори да има всички най-добри неща, той ще чувства липса и ще има печал в сърцето си. За разлика от него смиреният се чувства изпълнен с радост, дори да няма много неща в този живот; сърцето му е широко, затова и побира всички.

Не съществува „не мога да обичам всички“, съществува „не искам да се смиря“, чиято последица е, че не мога да обичам. Смирение е нужно. Да разберем, че не сме толкова важни, както и че никой не ни дължи нищо. Благородство е нужно. Благородството на смирението. Не другите да те поставят на последно място и ти да го приемаш (разбира се, и това е нещо), а ти сам да се поставиш на последно място. Това е смирение. Тогава, ако евентуално те поставят малко по-напред, ти се чувстваш почетен и признателен. Но ако постоянно поставяш себе си на първо място и настояваш винаги да си пръв, тогава и втори да бъдеш някой път, ти се чувстваш обиден и онеправдан.

Искаш ли да придобиеш любов? Искаш ли да се освободиш от злобата, антипатията, завистта, скръбта? Отговорът е: смири се. Тогава сърцето ти ще се отвори за всички. Всички ще гледаш вече като приятели, а не като врагове, като сподвижници, а не като конкуренти. Направи тази добрина за себе си, моля те! Остави егото си встрани, защото е жалко да понасяш зноя на помислите (а това е ад), докато ти се дава отдиха на благодатта.

Животът ни е цвят роза. Не оставяй в тръните, не ставай трън! Стани благоуханно цвете за другите!


[1] Циклотимията се дефинира като неустойчивост на настроението, изразяваща се в многобройни периоди на лека депресия и лека приповдигнатост – бел . прев.