Смирението – ключът за вратата на Рая

3478 0
angel-2

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

Веднъж попитали Блажени Августин коя е най-важната добродетел в християнството. „Смирението“ – отговорил той. „А втората?“ – запитали отново. „Смирението“ – повторил той. „А третата?“ – не спирали. „Смирението“ – потретил той.

Наистина ли тази добродетел е толкова значима в духовния живот? Защо това не е вярата, която е откровение и фундамент за цялото учение на Христа? Защо това не е надеждата – та ние се надяваме и се борим за живот в Царството Божие? Защо това не е любовта – тя блика отвсякъде в учението на Христа; та нали Той е „Цар на мира и любовта“? Или дарът на молитвата, която може да ни научи на всичко и е горещата връзка с Бога и Неговите нетварни енергии?

Защо точно смирението?!

Отговорът е в забележителната книга на свети Йоан Лествичник „Лествица“. В нея този забележителен мистик казва така: „Един подвижник може да има много дарове, но ако няма смирение, не може да се спаси. Ако няма много дарове, но има само един – смирението, той ще спаси душата си!“. Това проникновено твърдение е извлечено от живата тъкан на Светото Предание, от огромния опит на мъже, които са се подвизавали в пустинята в непрестанна борба с несъвършената си природа и връхлитащите ги бесове. Ако вярващият не примири себе си с Бога, не утихне и в съкровеността на своето сърце не признае себе си за беден, грешен и окаян пред Божието всемогъщество, той не ще заслужи живот в Царството Божие. Горещата вяра, пламенната любов и непрестанната молитва са достатъчни не само поотделно, но и заедно, като подвизаващият се трябва да проявява смирение не само в тяхното практикуване, но и във всичко свое. Смирението е като щипката сол в ястието. То трябва да присъства навсякъде. Колкото по-смирен е последоветелят на Христа, толкова по-добре за него.

В доктрината на християнството темата за смирението е основна – още от старозаветното „Дълбоко смири душата си!“ /Сир. 7:18/, поставено като мъдро изискване към всички, които искат да спазват десетте Божии заповеди, та през различните образи на вестителите на Царството Божие преди раждането в плът на Спасителя, които са се подвизавали в нечовешки условия, слушайки и изпълнявайки Божия глас и извършвайки онова, което Той е искал от тях. Тези вестители изобличавали и назидавали, благославяли и прогонвали само и събразно с Неговата Отеческа воля. В най-висша степен обаче това е изразено в уникалната личност на Богочовека Иисус. Цялото служение на Божия Син не е нищо друго освен откровение и най-дълбока проява на смирение. Четирите Свети Евангелия са пропити от слова като: „Не  търся Моята воля, а волята на Отца, който Ме е пратил“ /Йоан 6:38/. За своето кратко пребиваване на земята в рамките на три години и половина навсякъде в своето земно служение и особено при молитвата в Гетсиманската градина, по време на която потта се превръща в капки кръв, Иисус от Назарет е обгърнат от духа на велико смирение.

Всички Божи угодници, дори и гонени, хулени и преследвани, са проявявали в свето смирение своите способности, вдъхновени и дарени от Духа Светаго. Тези последователи на Христа са били колкото различни, понякога дори необикновени, толкова и близки в едно – в своето дълбоко  смирение. Те са били смирени в болка и в радост, в страдание и във възторг, осъзнавайки своето призвание да служат на Бога в обществото и в личния си живот.

Да се смириш, означава да се освободиш от грешните представи за себе си, да се отърсиш от всичко онова, което те отдалечава от Христос. В буквалния смисъл на думата – да проумееш, че без Бог ти тънеш в духовна нищета и бедност. Да осъзнаеш, че чрез Него опознаваш себе си. И както блудният син осъзнава грешката си и се връща смирено в родния дом, така и ти с горчиво проникновение да произнесеш: „Съгреших против Небето и против Тебе и не съм достоен да се нарека Твой Син.“ /Лука 15:21/. Да се смириш, означава да не искаш друго освен милост, при това без условия и уговорки. Гордостта е проява на заблуда, на опиянение, на бесовско вдъхновение, при което човек излиза извън себе си, изгубва представа за истинския си облик и за реалните си възможности. Тя е знак, че липсва смирение. Горделивият човек сам поставя себе си в ситуацията да бъде заблуждаван. Ето защо липсата на смирение може да бъде не само опасно, но и душепогубващо. За да общува пълноценно с Господ и Неговите нетварни енергии, първо и преди всичко добрият християнин трябва да се смири. Смирението е не само някаква особено форма на житейско помъдряване, а прочистване от старите навици и внушенията на бесовете. Без „метаноя“ не можеш да бъдеш истински последовател на Христа.

В своя творба свети Паисий Светогорец – един от най-големите подвижници на 20. век – посочва: „Бог желае само едно нещо от нас – да се смирим. Той няма нужда от нищо друго, освен от нашето смирение. Получавайки го, Той ще ни направи съпричастни на Своята Божествена благодат!“. Първото, което е поискал от единородния Си Син – да се откаже от себе си, за да бъде възведен на Небето, Той го иска и от неговите последователи – християните, носещи името Му.

Затова и смирението е толкова важно; то присъства в цялото учение на Христос – от началото до края. Чрез него ние не само разбираме жертвата на Божия Син, но и осъзнаваме как да спасим душата си и да заслужим живот в Царството Божие. Смирението е съкровеният и единствен ключ към вратата на Рая, ако искаме да бъдем настанени в селенията на праведниците! Без него всички наши трудове са не само недостатъчни, но и безсмислени!

Амин!