Смирение и любов

995 0
mytar

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Църквата изтъква определени събития и чрез тях се опитва да ни даде духовни възможности за разпване и възкресение. Първата стъпка в този път е подготовката през трите недели преди началото на Великия пост.

Първата стъпка, която е началото на подготовката и основата на всяко духовно дело, е смирението, покаянието, така, както те са изразени в притчата за митаря и фарисея.

Нито едно духовно дело не дава плод, ако не е основано, от една страна, върху думите „Боже, бъди милостив към мене грешника!”, и от друга страна, върху приемането на нашия брат и върху духа на неосъждане. Мярката на Божия съд е напълно различна от тази на човеците. Нашата мярка зависи обикновено от външното поведение и повече се локализира в преценката за нарушаването на закона, на всеки един закон, както той се приспособява към даденостите на всяка една епоха.

Господ обаче има друг закон, който превъзмогва нашите външни схеми, има друг закон, който е диахроничен и е свързан с дълбочината и качеството на сърцето на всеки човек. Няма по-добро доказателство за това от притчата за митаря и фарисея.

Фарисеят спазвал закона, давал милостиня, постил, бил нравствен. За даденостите на света този човек бил приет и имал изключително право да съди другите, по мярката на етиката от онова време. Другият, митарят, бил грабител, експлоататор на другите. Каквото и да правел, той бил за отхвърляне. Светската етика повелява, че ако направим нещо, ако се подхлъзнем, колкото и да се покаем, това остава като петно в останалия ни живот и е повод за отхвърляне от обществото. Съгласно светската етика – направил си нещо? Край! Каквото и да правиш, престъпник си!

За очите на Бога има един друг критерий: критерият на сърцето, съгласно който духовното здраве се отсъжда с две неща: със смирението и с любовта.
Смирението и любовта могат да съществуват, когато човекът се отрече от себе си. Какво означава човек да се отрече от себе си? Означава, че човекът не се самооправдава. Всички закони, ако реално не могат да предложат едно друго състояние и друг начин на живот, крият клопката на самооправданието. Скритата логика, която се изразява в проповедите на някои фарисеи: „След като спазихме закона, сме оправдани”.

Словото Божие обаче казва, че никой не е чист от сквернота, дори един ден да е живял на земята. (Срв. Йов 14:4 Славянска Библия). Човешкото безсилие и ограничеността на нашите възможности не ни оправдават, нито пък който и да е човешки закон.

Тогава защо съществува законът? За да ни открие възпитателно един друг начин на живот, едно друго състояние на живот, а именно на лична връзка с Бога и нашия брат. Ако нашите дела, ако нашето слово не ни възпитават в създаването на любяща връзка с Бога и брата, тогава говорим за закон, който просто ни оправдава и ни дава възможността да съдим и да осъждаме. Следователно основата на духовния живот – който съществува, не защото на Бог му е хрумнала такава идея, а защото реално така се устройва възможността за нашето спасение – това е възможността за засаждането ни в Тялото Христово и за приемането на нашия брат.

Когато човекът признава своето падение и признава, че всички сме грешни, тогава влага в своя покаен вик греха на целия свят, без да дели хората на повече или по-малко нравствени. В този негов покаен вик целият свят се съединява в сърцето му и го принася на Христовия Кръст, за да се измият греховете ни чрез Христовата кръв.

Този покаен вик е основата, той е възможността на човека да се роди „в Светия Дух” и да има сърце. Това е тайната на духовния живот. За това настоява Църквата. Човекът бива приет за свят не поради неговата безгреховност, а в зависимост от негово покаяние. Покаянието обаче не е моментно, а постоянно състояние, което предполага, че „без Христос и моя брат не мога да живея”.

Ако човек иска да живее с неговата религиозност без Бога и своя брат, тогава просто се самооправдава! Той е свят за очите на света, но Бог ще устрои да падне, да бъде уязвен, за да има възможност да се роди духовно.

Следователно, ако човекът в живота си изтъква тази мяра на живота и изразява този етос, тогава той самият се утешава, утешават се и другите около него.
Ако душата има „молитвата на митаря”, без да се гордее, помнейки само думите на Христос, „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат”, тогава ще разшири себе си за Христос.

Така Църквата като тяло от такива хора действа като утеха за целия свят, където всеки ще намира утеха и няма да осъжда своя ближен, когато го вижда да съгрешава. Защото знае, че всички се намираме в същото положение. Този дух ни предлага Църквата.

Кога човек бива съден? Когато е неразкаян, тоест когато грехът му става нечестие. Тогава той презира божествените неща, за да изтъкне и извърши своя грях. Но Христос и за него проля Своята кръв, и затова не спира да хлопа по вратата на душата му.

Някой може да каже: „не искам да извърша грях, какво да правя?”. Ние му казваме „помоли се, направи твоите поклони, внимавай в това, внимавай в онова”, но най-същественото го казва Христос днес в притчата „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат”.

Ако не се превъзнасяме и пребиваваме трайно в този смирен дух, тогава трябва да знаем, че това е най-голямата защита от лукавия, от мрежите на греха. Този дух ще ни дава трайна възможност да усещаме Божията любов и да чувстваме, че игото на Христос е леко.

Ние мислим, че Божиите заповеди са тежки. Мислим, че товарът на духовния живот е тежък, защото не научихме този Негов етос, не се научихме да навеждаме смирено поглед, гледайки към Неговия Кръст, който е свидетелство за Неговата любов.