Смърт няма. Има живот и тук, и там!

3148 0
life

Автор: протойерей Павел Великанов
С отец Павел беседва Анна Данилова
Превод: Татяна Филева

Бог на никого не причинява зло. Никога

Смисълът на смъртта
Отец Павел, какво е по принцип смъртта? Ето, човекът преди малко е бил с теб, гледаш снимките, видеозаписите – и той е жив, скъп, близък – как може да стане така, че вече го няма? Не мога да повярвам в това, че вече го няма. Но нали него го няма редом с нас в този свят. А какво става там – никой не знае със сигурност.
– Тук минава границата между вярата и неверието, между отвореността към Бога и мнимата самодостатъчност. Религиозната вяра, особено християнската, по същество е изход от задънената улица на смъртта. „Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата вяра“ – казва апостол Павел. Ако всички наши „активи“ са тук, в материалния свят – ние вече сме банкрутирали: смъртта ще изпразни всичките ни банкови сметки, все едно дали са били огромни, или нищожни. Затова смъртта е определен „момент на истина“ за живота, това, което утвърждава неговата значимост и ценност, колкото и парадоксално да звучи. „Блажен е пътят, по който вървиш днес, душо, защото ти е приготвено място за почивка“ – или пък напротив: „Смъртта на грешниците е люта“. По-точно казано, смъртта е венец на целия живот. Именно затова ние на всяко богослужение многократно се молим за мирна кончина на нашия живот – непосрамена, безболестна и добър отговор на Страшния Христов съд.

При това в християнството няма никакъв „култ към смъртта“, какъвто можем да открием в различни субкултури и секти. Няма никакво „романтизиране“ на смъртта: тя е дълбоко противоестествена за човешката природа. Смъртта винаги е болка, плач, скръб човешка, която обаче бива побеждавана от Христос в Неговата Църква. Както и раждането (този процес никога не е приятен и комфортен, но резултатът от него е несравним със страданията и болката): в света се е родил нов човек!

Това усещане за раждането на умиращия за нов живот прекрасно е изразил Б. Пастернак:

Завършвайки в тия постели,

усещам те с гаснеща кръв.

Държиш ме ти като изделие

и скриваш ме – пръстен в калъф.[1]

Смъртта наистина е тайнство на прехода, тайнство на раждането във вечността. Малко са моментите в нашия живот, когато всеки човек, независимо от своето светоусещане, вяра, праведност, ясно чувства докосването до вечността, излизането отвъд пределите на видимото. И, мисля, тук на първо място стои умирането и смъртта. Това особено ясно чувстват близките хора: когато идва осъзнаването, че близкият човек вече го няма в това тяло – и в същото време той е жив, той е тук, и в определен смисъл е много по-близо до своите близки, отколкото когато е живял в тяло. Почитането на предците, което в една или друга степен е присъщо на практически всички религиозни култури, отразява очевидната истина: близките си отиват от нас и нашия свят, но не изчезват никъде.

Какво да кажем за репликата: „Кой знае със сигурност какво става там“? А нима в този свят знаем много неща „със сигурност“? Ние не можем да се ориентираме добре в собствената си душа, в самите себе си, а какво да говорим за всичко останало? Но това незнание ни най-малко не ни смущава: житейският опит поставя всичко на мястото му и ние постоянно се учим да преодоляваме тази непълнота в знанията по различни начини – къде с интуиция, къде с вяра в успеха, а къде и просто да я отминаваме, без да се замисляме. Религиозната вяра прави човека по-чувствителен, по-възприемчив към явленията от духовния свят – и именно тук, в тези небесни свидетелства ние черпим надежда за блажената участ на нашите починали.

А как изобщо да живеем, ако има смърт? Как можем да се радваме на живота, как можем да го живеем радостно, ако утре нашите най-близки и скъпи хора в един момент може и да ги няма? Ражда се дете, страдащо от неизлечимо генетично заболяване. Или попада под кола. Или се омъжваш, а мъжът ти се разболява от рак. За какво е всичко това, защо да се привързваме и да обичаме, ако в един миг можем да изгубим всичко? Може би е по-добре да нямаме нищо, за да не го загубим?
– Именно затова има смисъл и да живеем, защото съществува смърт, която в свое време ще постави всичко на мястото му: черупката ще падне и съзрелият плод ще излезе наяве. Но този плод се развива преди всичко в нашите отношения едни с други, простиращи се отвъд пределите на временния живот. Нещо повече: според Евангелието именно тези отношения определят и отношението на Бога към самите нас. Той ни гледа с очите на нашите близки.

Разбира се, трябва да се учим да си пробиваме път, понякога буквално да се промъкваме през външното, което често пъти определя нашите възгледи. Иван Илин има едно забележително есе „Красивата жена“, където много тънко е показал до каква степен физическата красота може да бъде източник на страдания и причина за неразбиране за самия носител на тази на пръв поглед привилегия. Ако за времето на нашето познанство ние така и сме останали на повърхността, без да сме разбрали, без да сме почувствали, без да сме обикнали самата душа на този човек – оставайки привързани изключително към това, в което душата е живяла – то, разбира се, смъртта ще се възприема като трагедия, като непрежалима загуба на близкия човек. Но нима Господ е сгрешил, казвайки: „Душата не струва ли повече от тялото?“.

Ние живеем в свят с обърната координатна система, при това в най-основните понятия. Смъртта е прекрасно лекарство, което всеки път „ревизира“ нашата система от ценности и приоритети.

„Помнѝ своя край, и вовеки не ще съгрешиш!“ И това съвсем не е отрицание или обезценяване на живота като такъв, а напротив – повишаване на неговата ценност и значимост, а значи и отговорност. Спомням си за К. С. Луис, който, вече на възраст, се оженил за раково болна жена. „Застигнат от радостта“ – това е неговата автобиография, в която времето на съпружеството, което, както изглежда, би трябвало да бъде помрачено от самия факт на нелечимата болест, се оказало време именно на радост и тържество на любовта, която побеждава смъртта. И да се привързваме, и да обичаме трябва именно поради това, че със смъртта тези отношения не изчезват никъде. Да, те ще станат други. Може би не такива, каквито сме си ги представяли в мечтите си преди това. Но това, което става в душата на обичащия, откриващ се за другия, отдаващ се на другия, приемащ другия такъв, какъвто е, отива с нас във вечността, и тук смъртта не е пречка, а филтър, разделящ значимото от второстепенното и външното.
Защо всъщност си отиват толкова много добри, любими и млади хора? Деца и младежи, които още нищо не са успели да направят? Какво лошо би имало в това, ако нашите починали живееха с нас, работеха за слава Божия, раждаха деца, правеха света по-добър? Защо Господ ги прибира? Възможно ли е изобщо да говорим за това, че смъртта може да бъде за добро и че „Господ е прибрал човека“ – нали Бог не е създавал смъртта, тя е противоестествена? Можем ли изобщо да приемем смъртта и да се съгласим с нея?
– Разбира се, тази скръб за самите себе си, скръбта на тези, които са останали живи, е напълно разбираема и естествена. Има един забележителен надпис на мост някъде в Индия: „Този свят е мост: преминавай по него и не си строй къщи“. И колкото и безкраен, простиращ се далеч зад хоризонта да изглежда този мост на нашия живот, не си струва да строим разкошни жилища на него и да мислим, че това е истинският живот, ето, сега ще го построим и ще заживеем в него! Ако не искаш да тръгнеш сам – тогава ще те понесат насила. И ще отнесат всички твои здания, всичко, за което си се опитвал да се закачиш тук за вечни времена.  

„Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим.“

„Нашето жилище е на небесата!“

И това усещане за крехкостта, ненадеждността, неверността на този бързопреходен свят е било характерно за ранните християни. В техния въпрос за времето на настъпването на Небесното царство усещам някакво нетърпение, както у пътниците, пътуващи към отдавна желан град, например Париж или Рим – изведнъж влакът забавя своя ход и почти спира. Но всичките им мисли са там, при заветната цел, и никак не ги вълнува дали са им дали горещ чай, или изстинал, къде са сложени куфарите и дали е чисто във вагона. Само след миг всичко това ще отмине и ще се забрави – и те отиват при кондуктора, за да разберат какво се е случило и кога най-сетне влакът ще пристигне на гарата. Защо казвам това? За починалите – за тези, които са си отишли в мир с близките и с Църквата, с вяра и надежда за възкресение, носейки докрай своя житейски кръст – можем само да се радваме: сега те са достигнали целта, а ние все още стоим в задръстването на живота. И няма голямо значение кога Господ ще ни призове: нали Той действа изключително по Своята неизказана, непонятна за нас любов и ако някой си отива, от наша гледна точка, „без време“, „рано“, „без да е поживял“, тук има по-скоро самосъжаление, отколкото истинска грижа за благото на ближния.

За много хора загубата, трагедията, нещастието е път към храма и Бога. А за други – изпитание за вярата им. Както пише свещеник Георги Чистяков, хубаво е да бъдеш вярващ, когато в някой летен ден вървиш през полето, камбаните бият за служба, на небето има слънце и бели облачета и всичко в живота е хубаво и по заповедите. А когато с цялата си душа си се стремял да живееш по заповедите, и изведнъж се случва някое изпитание на вярата… Обичащият и всеблаг Бог ни отнема нашия най-скъп и близък, оставя ни сами, без да ни дава никакви гаранции и точно знание… Защо става така? Откъде да черпим надежда? Ние стоим пред затворената врата на онзи свят, откъдето никой не се е върнал; разбира се, иска ни се да се надяваме, но откъде да вземем УВЕРЕНОСТ? И ВЯРА… Откъде да вземем онази първохристиянска увереност: „Тя е жива!“, написана на гробовете на първите християни?
– Аз имам само един отговор: тази увереност трябва да черпим от Тайнствата на Църквата, и естествено, преди всичко от Божествената евхаристия. Именно това тайнство на Царството заличава границата между света на живите и света на починалите, между света на каещите се грешници и на сияещите в Божията слава праведници.

Извършвайки литургия като общо дело за съзиждането на Тялото Христово тук и сега, ние – и клирици, и миряни – ставаме участници и причастници на единия Христос, в Когото починалите верни живеят в цялата пълнота на небето. Литургията – това е постоянната динамика на слизането на Небето на земята, на очистването и издигането на земното, тежкото и дебелото към висотите на духа и радостта в Христос. Особено в ситуациите на заминаване на наши близки ние много добре осъзнаваме, че причастяването не е „задоволяване на индивидуална духовна потребност“, някакъв „връх на духовния егоизъм“, а нещо много по-голямо: съзиждане на единството на живи и починали в Христос.

Споменавайки ги на Божествената евхаристия, ние се поверяваме на тяхното застъпничество и чувстваме тяхната реална близост и помощ: не защото иначе те биха били глухи към нашите молби, а просто защото така се гради единствено правилната хармония в отношенията между хората – в Бога и чрез Христос. Само тогава става ясно как и защо можем да се молим за починалите, защо в това няма грях, нали в Църквата няма несвети по определение.

Църквата е събрание на светиите, на онези, в които живее и действа благодатта на Светия Дух. Но се канонизират само „образцовите“ светии, явно прославени от Бога – обаче техният брой е несравнимо по-малък от този на „просто светиите“. А молитвата възстановява прекъснатото от смъртта общуване между близките и то придобива съвсем ново измерение. Това изобщо не е горчив плач – защо и на кого са ни оставили, а радост и благодарност към Бога за това, че сега Там има един от нашите.

Каква е тя, смъртта на праведника?
– Сложен въпрос. Разбира се, има голям брой свидетелства за това, че много светии и праведници са знаели деня и дори точното време на своето заминаване, понякога много отдалече, когато още нищо не е предвещавало близостта на смъртта. Но наред с такива случаи има и факти на мъченическа смърт, когато въпросът за живота и смъртта се е решавал неочаквано, буквално за минути. Напълно разбираемо е, че ни се иска да имаме някакви видими „гаранции“ за това, че нашите починали са праведници и са в Царството небесно.

Но тук бих искал да ви предпазя от опита да подменим Божия съд с човешки разсъждения. Нали дори когато човек умира в големи страдания или пък внезапно, при всички случаи зад това последно изпитание стои само Божията любов, а съвсем не някакво „злорадство“ или „отмъщение“. И с тези последни, но може би непоносимо горчиви капки Господ по Своите неизповедими съдби лекува душата на умиращия, колкото и болезнено да е да гледаме това.

И тук е изключително важна ролята на църковното напътствие: всеки свещеник може да сподели немалко случаи, когато след маслосвет, причастие, четене на последованието за умиращ в големи страдания, е настъпвало явно облекчение в състоянието на страдащия и е следвало спокойно освобождаване от оковите на тялото.

Удивително е тайнството на Църквата с това, че тук, на земята, с нашите грешни ръце ние по някакъв тайнствен начин се простираме там, в невидимия свят, и реално облекчаваме състоянието на умиращите. Това е много особен опит на църковно изпращане на умиращите, изключително важен и назидателен не само за умиращия, но и за всички наоколо.

Много хора гледат на Църквата отвисоко, като че казват: „Какво може да ми предложи тя?“. Но по съвсем друг начин се възприема Църквата при одъра на умиращия, особено когато този човек е бил наистина вярващ, посещавал е редовно богослуженията, участвал е в тайнствата, живял е с Църквата. Такъв човек земната Църква буквално на ръце внася в Царството небесно, и това свидетелство не е наше, а идва оттам, от другия свят.

Атеистите и вярващите по различен начин ли възприемат смъртта на близките? Най-често казват, че за вярващите е по-лесно, те все пак вярват във възкресението. А атеистите се прощават завинаги. Но на мен ми се струва, че всички, с изключение на пълните атеисти, се надяват на среща, за всички ОНЗИ свят е еднакво затворен.
– „Пълен атеист“ е чисто теоретична конструкция, понякога удобна на едни или други апологетични теории. В реалността пред лицето на смъртта у всеки човек протича силно разместване в съзнанието. Невъзможно е да игнорираме опита на смъртта, но ако у вярващия той става още една „опорна точка“ за изправяне на светогледа и укрепяване на вярата, то в случая с човека, живеещ далеч от вярата и Църквата, възниква смущение, криза, остро усещане за някаква дълбока несправедливост в това, което се случва. Но в действителност тази несправедливост не е в самия факт на смъртта, а в пълната неподготвеност, в неспособността на самия човек да приеме правилно това събитие от живота.

Смъртта на близките винаги е като силен удар с чук по толкова ценното, дълго и внимателно изграждано здание на „земното щастие“, което най-често заема мястото на Бога в живота на невярващите хора. И тогава става пределно ясно, че много по-важно е не да „имаш“, а да „бъдеш“, самите отношения между хората, а не тяхната материална страна. И там, където наистина е имало любов и дружба, където са се ценели взаимно, дори в далечното от християнството съзнание, се появява надежда за среща с отишлите си от нас, те не могат просто така да бъдат зачеркнати от нашия живот.

Християнинът може ли да се страхува от собствената си смърт? Защото много свети мъченици са я очаквали с нетърпение, а в много разкази в патериците дори светиите са се страхували да умират? И пак, във връзка с този въпрос – ако прочетем патериците, изпитваме истински ужас – там участта на монасите била печална, ако, грубо казано, са изяли едно излишно парче хляб, или са се разсеяли на молитвеното правило. Четеш и си мислиш: а ние къде ще бъдем?!
– В живота си съм срещал няколко човека, които се бяха уморили да живеят и очакваха смъртта с нетърпение. Те не се бяха разочаровали от живота, това не беше „връщане на билета на Бога“, просто душата им се беше уморила да пребивава в тясната кутия на тялото и в материалното битие.

Но аз не помня нито един случай, при който да не се страхуват от смъртта именно като явно свидетелство за Бога, като явяване в този свят на онзи, по-добрия свят. Навярно явната подготвеност за смъртта и липсата на страх от нея е дял на избраните хора, у които Божествената благодат се е проявила в пълнота още приживе.

А въпросът за „излишното парче хляб“ е въпрос за принципното утвърждаване на християнската вяра: ние се спасяваме не чрез делата си, а посредством вярата, засвидетелствана чрез нашите постъпки.

Нима не поверяваме на Бога и самия път на нашето спасение и допускаме, че там, на финалната пряка, Бог неочаквано ще ни препъне в най-неподходящия момент? В никакъв случай не бива да възприемаме Бога като отчужден от нашия живот Съдия и Въздеятел. Ние вярваме в Бога Спасител, а не в „коварен и подъл Отмъстител“.

Смъртта в нашия живот

А можем ли изобщо да преживеем така, че да избегнем големите загуби?
– А защо? За да предложим на Христос да преразгледа Своето твърдение: „Ако някой не взема кръста си и върви след Мене, не е достоен за Мене?“. Още повече, че Бог, както се казва в Писанието, не дава скърби, превишаващи силите ни?

Често се учудвам, че в последно време се сблъсквам с някаква параправославна митология: който живее правилно и православно, при него и тук всичко ще бъде благополучно, без проблеми и скърби, и там, на небесата, му е гарантирано място. Погледнете реалното описание на живота на всеки светия, колкото и „успешен“ да е представен в житията. То винаги е страдание, борба, преодоляване и на себе си, и на трагичните житейски обстоятелства, и на лицемерието на вярващите хора, и на бесовските козни.

По принцип не съществува никакъв „ескалатор“ на спасението. Невъзможно е да възпиташ спортист в стая за буйни луди, където всичко е облицовано с меки материи и не е възможно да се удариш. Безумната, крайно вредна концепция за полезността на комфорта ние неволно пренасяме и в църковния живот и в крайна сметка получаваме или пълно разочарование от Църквата – „нещо в нея не работи!“, или опит за превръщане на Църквата в изключително утилитарен инструмент за постигането на лични цели. И едното, и другото имат много малко общо с реалния духовен живот и с Църквата като такава, ако изобщо има нещо общо.

Човек гледа към бъдещето с надежда, че утре ще бъде по-добре. Финансово ще стане по-леко или, ето, децата ще поотраснат и ще станат по-самостоятелни… А как да приемеш това, че всичко хубаво в твоя живот вече е свършило? Че вече няма да има нито сватба, нито кариера, нито деца, нито близък човек до теб, че всичко това е свършило и вече няма да има щастие?
– „Царството Божие вътре във вас е“ – това е единственият отговор на този въпрос. Каквито и неочаквани, трагични неща да се случват в нашия живот, ние трябва да гледаме напред и да приемаме ставащото като дадена от Бога реалност. Не бива да вървим напред с глава, обърната назад. В този въпрос има твърде много ропот пред Бога. Ние се опитваме да „наложим“ на Господа Бога своята представа за щастие, а Той успешно се изплъзва от нея и ние отново оставаме с празни ръце. Може би е по-добре да се доверим на Бога и по този въпрос? Защо сами си налагаме рамки, в които после ожесточено си удряме главата, обвинявайки Го за нашите нещастия? Спомнете си примера на праведния Йов: на пръв поглед изглеждало, че той се е лишил от всичко и всички, а ето – в крайна сметка получил всички блага в изобилие, защото запазил вярата и разбирането къде е той и къде е Бог.
Някой човек научава, че има неизлечима болест. Да, може би той ще надживее много от онези, които днес му съчувстват и състрадават, и които са здрави – колко катастрофи станаха само през последните дни! И все пак как да се подготвя човекът и семейството му? Какво да прави пред лицето на раздялата? Как да живее, че да се прости правилно?
– Когато в семейството се окаже, че има неизлечимо болен човек, това е свидетелство за Божията милост и към самия него, и към близките му. Много светии са се молели преди смъртта Господ да им изпрати такава болест, че да им е по-лесно да се откъснат от общата за всички нас привързаност към този живот.

Преди всичко в тази ситуация трябва, от една страна, да правим всичко, което зависи от нас, за да продължим живота дотолкова, доколкото е възможно, и в същото време да се научим правилно да поставяме акцентите пред лицето на неизбежната и може би близка смърт. Защото по същество човек не научава нищо ново, когато му поставят диагноза: ти си смъртно болен. А кой от нас не е смъртно болен от заразата на греха, която несъмнено ще го доведе до гроба?

Друг е въпросът, че, като правило, ние по всякакъв начин се стремим да изтласкаме това очевидно знание някъде далече, в самата периферия на съзнанието и живота – и изведнъж то се превръща в централна новина. Когато си в дългоочакван отпуск, истински започваш да си почиваш едва в последните дни, когато цениш всеки час преди наближаващото заминаване.

Същото е и когато близките разбират неизбежността и близостта на раздялата – тогава става естествена благодарността към Бога за това, че този човек все още е с нас, че има време да проявим любов към него, да направим така, че, независимо от всички скърби, всеки ден да носи на нашия близък радост и утешение. И това е благоприятно време да извадим на повърхността всички онези недомлъвки, тайни обиди и претенции един към друг, на които в повечето случаи почти не обръщаме внимание, а те се натрупват, подобно на снежна топка, и после могат много силно да разстроят на пръв поглед здравите семейни отношения.

Пред лицето на смъртта нашите изисквания един към друг стават безпочвени, глупави, измислени и тук е много важно не просто формално да се примирим, да поискаме прошка, но и действително да преодолеем всички претенции, колкото и правилни да изглеждат те и колкото и дълбоко в душата да се крият.

Протопрезвитер Александър Шмеман в своята прекрасна книга „Литургия на смъртта“ пише, че цялата наша култура, цялата съвременна цивилизация бяга от смъртта: всички екопрограми, цялото „здравословно хранене“ и всички останали опити да водим здравословен начин на живот са бягство от смъртта и в същото време – провъзгласяване на смъртта… Ние твърде малко мислим за смъртта, сякаш тя никога няма да ни споходи или няма да дойде скоро, при това подсъзнателно се настройваме за един вечен и красиво-весел живот, особено сравнително обезпечените и млади градски хора. И дори чуждата смърт не ни променя – тя ни поразява за малко, след което продължаваме своята работа. Изобщо, реално ли е да помним смъртта, да мислим и да се готвим за нея?
– Да, наистина е така, съвременната култура панически се страхува от смъртта: та нали именно смъртта изобличава безсмислието на онези основни ценности, върху които грехът се опитва да изгради своя свят, паралелен на Божествения. За смъртта можем и трябва да мислим и много благочестиви хора много години преди смъртта сами са си копаели гроб, приготвяли са си всичко необходимо за погребение и не са гледали на това като на нещо противно на самия живот.

Този християнски реализъм много добре ни помага правилно да поставим приоритетите в живота: кое в действителност си струва, ще го отнесеш ли със себе си на онзи свят, или неизбежно ще го оставиш тук, неизвестно на кого?

Въпросът е за смъртта и душевните привързаности в ТОЗИ свят. Бог ни дава таланти. Главното, което трябва да направим тук, е да се научим да обичаме. А какво трябва да се случи ТАМ? Нашите таланти – в музиката, живописта, кулинарията, накрая ще се окажат ли безполезни там, всичко това ще престане ли да съществува? И най-важното: тези, които тук сме се научили да обичаме така силно – нашите родители, деца и съпрузи/съпруги – ще запазим ли там връзката си с тях, или там ще надраснем всички тези чувства и ще обичаме само Бога?
– Спомняте ли си забележителните думи на Спасителя, казани от Него в отговор на лукавия въпрос на законниците за жената и седемте мъже? Там, в Царството небесно, не се женят, нито се омъжват, но пребъдват като Ангели на небесата.

Всички наши таланти и способности, които сме успели да проявим и развием по време на земния живот, не са нещо повече от бледо отражение на онези качества на живота в Бога, с които живеят в цялата им пълнота светиите в Неговото царство.

Същото се отнася и за любовта между съпрузите. Колкото и удивителна, рядка по сила и дълбочина на чувствата да е била тя, все пак е несравнима с онази Божия любов, с която живеят в Царството небесно. Нали там всичко е пропито именно с тази любов, тайнствена, непостижима дори за Ангелите. Разбира се, приятно и радостно е, когато имаш ярко фенерче в тъмната нощ, но глупаво е да се хвалиш с него в ясен слънчев ден, когато никой дори не забелязва светлината на фенерчето. Така е и в Царството небесно: където всичко блести с Божествената светлина на Неговата любов, нашите човешки чувства, дори и най-свети и възвишени, отстъпват.

Но това съвсем не значи, че отношенията между любимите се променят, нито отслабват. Напротив: там напълно изчезва проблемът за този „любовен триъгълник“, когато Бог и любимият човек биха могли да бъдат някакви „конкуренти“ помежду си. Любовта на съпрузите в Бога само още повече укрепва, но тогава тя преминава в ново качество, изгубва всичко земно, временно, преходно, което неизбежно е свързано със земния брак и нерядко се отъждествява със самата същност на тази съпружеска любов.

Тайнството Брак и смъртта
Какво става с Тайнството Брак след смъртта? Това е въпрос за любещите съпрузи, които ценят брака.
– Тук не всичко върви по права линия, както може да изглежда на пръв поглед. Все пак пространството на брака като определена форма на отношения между хората преди всичко се простира по посока на земния живот. Във връзка с брака е уместно да си припомним думите на апостола: „Храната е за корема, и коремът – за храната; но Бог ще погуби и едното, и другото“ (1 Кор. 6:13). Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). И ако внимателно се вслушаме в текста на молитвите на Тайнството Венчание, ще видим, че там става дума преди всичко за това Бог да благослови този съюз, да дари деца, здраве, дълголетие, благоденствие и всички тези житейски блага да спомогнат да се състои „бракът в Господа“, заради Христос, за слава Божия, а не само поради човешка привързаност.

Духовното измерение на брака е следствие от успешно състоялия се брак като единение на две различни, стигащи дори до противоположност личности, постоянно преодоляващи своя егоцентризъм заради любовта си един към друг и заради Христос. Такъв брак може да бъде много далече от всякакви романтични представи за щастливо семейство, но главното е да бъде плодотворен, резултатен в духовен план.

Оттласквайки се един от друг и отново съединявайки се на качествено ново ниво на разбиране, съпрузите заедно се приближават към Христос, учат се да виждат Христос в другия, да се обичат един друг с жертвена, Христова любов. Истинският брак е великолепен инструмент за постоянно, ежедневно култивиране на християнската любов. Но ако съпрузите съвсем малко са поживели в брак и единият от тях умре? Очевидно, би било безумие да очакваме продължаването на това дело, когато съпрузите се намират в съвсем различни статуси, несравними един с друг: единият е с душата на небето, а другият – в тяло, с душата на земята.

Затова апостолът съвсем спокойно разрешава на вдовиците да встъпват в повторен брак, не виждайки нищо греховно или недостойно в това. При това отбелязва, че ако за вдовицата запазването на целомъдрието е по-важно от възобновяването на брачните отношения, то тя избира по-доброто. Тук изборът не е между „лошото“ и „доброто“, а между „доброто“ и „по-доброто“.

За някого опитът на брака се е оказал напълно достатъчен и продуктивен и повтарянето му „на бис“ не си заслужава. Но това е именно когато бракът е бил цялостен, завършен опит. А за друг, напротив, този брак е бил само предвкусване, начало на встъпването в брачната стихия, неочаквано прекъсната от смъртта на единия от съпрузите. Оттук, естествено, възниква остра потребност от възобновяване на съпружеския живот и създаване на ново, пълноценно семейство. И тук, разбира се, би било излишно самонадеяно и по същество неправилно да налагаме трудни за носене товари, въобразявайки си, че тягостното пребиваване в самота е именно това, което очаква и на което би се радвала починалата половинка.

В никакъв случай не бива да екстраполираме нашите земни, брачни отношения – колкото и изтънчени и дори духовни да са били те – в живота в Небесното царство. Там всичко е различно, но подготовката за него протича именно тук.

Изобщо как да накараме себе си да живеем след загубата на най-близкия човек, когато всеки от нас разбира, че може би има още много години живот… В житията има моменти, когато жените и майките умират веднага или много скоро след смъртта на мъжа или децата си – на гробовете им (света Наталия, света София). Сега не е прието така, прието е да се вземат антидепресанти и т.н.
– Виктор Франкъл изказва забележително твърдение, зад което стои много по-страшният опит на фашистките концлагери: ако има „за какво да живееш“, на практика можеш да понесеш всяко „как“. Всеки опит на правилно преживяната силна скръб ни връща „в собствената ни кожа“, в реалността, изтръгва ни от света на илюзиите и фантазиите, с които много често се опитваме да подменим своя някак си не особено ярък живот.

Страданието е идеалното „приземяване“ в най-добрия смисъл на думата: преживял си деня – и благодариш на Бога. Има какво да ядеш, какво да пиеш, какво да облечеш, къде да се подслониш – и благодариш на Бога. Разбира се, в такова състояние не можеш да градиш грандиозни планове десетилетия напред. Затова човек се учи да вижда и цени онези дребни радости на живота, които Божията Милост ежедневно плете за всеки от нас – същите, които в безгрижно състояние се възприемат като нещо разбиращо се от само себе си и дори като задължително.

Истинското докосване до реалността, като правило, не е приятно. Ние живеем в свят, изранен от греха, изкривен дълбоко в основата си, и сами се явяваме част от тази уродливост. Но именно такова положение или усещането за външна безпомощност, беззащитност, уязвимост прави човека открит за действието на Божествения промисъл. Бог става необходим за човека, иначе без Него е невъзможно.

Когато пресмятаме всичко до най-дребните детайли, а после, стискайки зъби, се сражаваме с житейските обстоятелства, тогава за какво е тази война? Само за да покажем колко сме волеви, умни, целеустремени, решителни? Всичко това ни прави за смях и на кокошките. Трудно е да риташ срещу ръжен. Но на това също има любители. Именно оттук се раждат „условните наклонения“ в нашия живот – а те са основният източник на душевни терзания и разочарования.

Готовността да приемем реалността такава, каквато е – това е знак за началото на трезвост. Към загубата дори и на най-близките хора можем да се отнасяме по различен начин: това може да се възприеме като свидетелство за вярата на Бога в човека, в неговите скрити сили, в неговата неразгърната любов; но може да се преживява и по съвсем друг начин – като жестоко Божие наказание, като свидетелство за собствената обреченост, като печат на проклятие. Но и в този диапазон човек сам определя своя по-нататъшен вектор на живота, как ще продължи да живее занапред – като благославя или като проклина.

Да утешим ли човека

Как да говорим с човека, изгубил близък? Как да му кажем за Божието милосърдие? Какво изобщо да говорим? Какво да не говорим?
– Най-добрият и действен начин да подкрепим скърбящия в неговата загуба е да се помолим заедно. Съвместната църковна молитва и особено Божествената евхаристия представлява явно свидетелство за това, че границата между нас, все още живите, и починалите е много повече от условна. Те почиват там и ни чакат. Но Църквата и там, и тук е една и съща. Както и Христос е ЕДИН. А какво е по-добре да не казваме? Изкуствени фрази като „страшна, непрежалима загуба“, „сполетяла ни скръб“, „лека му пръст“ и други подобни жалки думи на неверие, останали в речника още от съветско време. Отвратително е лицемерието на погребения, когато хората се „нагаждат“ към събитието, опитват се да изстискат от себе си чувства, подходящи за „мястото“, въпреки че в душите им няма нищо друго, освен уплаха и обърканост, примесени със суеверен страх от „негативна енергия“.
Доколко са правилни разпространените православни утешения: „на него сега му е добре, той е при Бога“, „Бог прибира хората в най-лошия или най-добрия момент от живота – значи това е бил най-добрият момент“, „всички ние ще възкръснем, не бива да плачеш“ и т. н.
– Когато някой умира в мир с Църквата и Бога, то, като правило, околните чувстват мир и покой в сърцата, и това е много по-значимо утешение, отколкото каквито и да било думи. И това преживяване на блажената участ е нормално, дори бих казал – стандартно за Църквата. В противен случай ние сме „неефективна структура“, която не подготвя хората за Царството, а се занимава неизвестно с какво.
Има ли изобщо такова състояние като прекомерна скръб? Можем ли и трябва ли да извеждаме човека от нея?
– Разбира се, и можем, и трябва. Това става, когато скръбта в някакъв момент се преплита със самосъжаление и в нея се появява някаква особена, тънка сладост. Неверието също налива масло в това тление на душата. Протича някакво особено „кратко затваряне“ на човека в самия себе си, в своята болка и скръб, в своята мъка и загуба. И това действително е страшно.

Такава ситуация е добре описана в художествения филм на Василий Сигарьов „Живот“, в който се разказва за три случая на сблъскването с тежка загуба на най-скъпи хора и това „затваряне“ може да бъде не само тихо и плачливо, но и страшно със своята агресивност, с решителния отказ да се приеме тази смърт като Божия воля.

Животът след смъртта

Какво става с душата след смъртта? Ето, от една страна, съществуват „Митарствата на блажената Теодора“. А от друга страна, „който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Йоан 5:24).
– Когато попаднем там – тогава и ще узнаем. Още веднъж ще повторя: Бог никога не постъпва подло с човека нито тук, нито там. Както пише в едно от своите произведения К. С. Луис, Там ние получаваме това, към което сме се стремели в действителност. Разбира се, в православната традиция има свидетелства за митарствата, но това не е нищо повече от опит да вместим в нашите земни, човешки понятия опита, който е невъзможно да бъде изказан с език. А като инструмент за възпитаване на внимателно и отговорно отношение към живота, той може да бъде дори много полезен.
Каква трябва да бъде нашата връзка с починалите? Защо някои сънуват покойните си близки, а други – не?
– Това е Божия тайна. Тук не можем да намерим някакъв универсален за всички случаи алгоритъм, обясняващ защо всичко става по различен начин. Аз бих ви предпазил от това да правим каквито и да било изводи от нашите сънища – освен ако те не представляват ясна, очевидна проява на Божествената сила в нашия живот.

Какво да четем и какво да правим

Какви книги за смъртта и задгробния живот да четем? Какво да правим в памет на починалия човек?
– Най-добрата памет за починалия е молитвената. И най-важното, с което можем да помогнем на тях – отишлите си от нас, е да завършим онова, което те не са успели, да продължим всичко добро, започнато от тях някога. Всеки човек оставя определена следа след себе си и тази следа, естествено, не е еднозначна. Ако предаваме на забрава всичко лошо и несъвършено и се фокусираме върху светлото, доброто и красивото, то несъмнено влизаме в определено общуване с душата на починалия и може би така да продължаваме неговото дело.

При всички случаи историята се създава във времето, пише се тук, от нашите ръце. И когато течението на живота се променя в по-добра посока, защото ние сякаш се поверяваме на отишлите си от нас, те се радват и ни благославят.

Много Ви благодаря, отец Павел!


[1] Стиховете са превод на Кирил Кадийски. – Бел. прев.