Смърт при раждане или раждане на смърт?

2074 0
gena

Автор: Ирина Силуянова
Източник: www.pravoslavie.ru
Превод: Татяна Филева

Кой православен християнин не знае думите от просителната ектения за „християнска кончина на нашия живот, безболезнена, непосрамваща, мирна…”. Те свидетелстват за това, че умирането на човека може да стане по различен начин: в агония и страшни мъчения или мирно, безболезнено, непосрамващо. Можеш да умреш млад, неочаквано и внезапно, попадайки в случайна авария, но можеш да умреш и след тежко и дълго боледуване, очаквайки своята смърт, след като си се изповядал и причастил. Можеш да загинеш, давайки живот на друг човек, а можеш да умреш и от сърдечна недостатъчност, намирайки се в състояние на алкохолно опиянение. Има различни видове смърт…

Към кой от тях се отнася смъртта на майката при раждане? Как да постъпим, когато предварително е известно, че настъпилата бременност застрашава живота на самата майка?

Днес в нашето общество все още не може да се намери еднозначен отговор на този въпрос. Тази нееднозначност има своите причини, своята история и логика. В тази логика се срещат две противоположни позиции. В движението от едната към другата се състои и историята на формирането на правилния отговор на въпроса, който ни вълнува.

Първата позиция била изразена още през V век пр. Р. Хр. в Хипократовата клетва. Сред многобройните лекарски манипулации Хипократ отделя специално място на изхвърлянето на плода и обещава: „Няма да дам на жена никакво абортивно средство”. Това съждение на лекаря е особено важно, тъй като то е в разрез с мнението на много велики моралисти и законодатели на Древна Гърция, например Аристотел, за принципната допустимост и практическата целесъобразност на аборта. Хипократ ясно и еднозначно изразява позицията на лекарското съсловие за етичната недопустимост на участието на лекаря в предизвикването на изкуствен аборт.

Противоположната позиция най-ясно е изразена в принципа на юдейския лекар и богослов Маймонид: „Не бива да щадим нападащия”. Той почти буквално пренася върху взаимоотношението между майката и детето известната максима на старозаветния морал: Око за око, зъб за зъб (Лев. 24:20). Още от ХІІІ век това правило започва да се тълкува като разрешение за убийство на детето в майчината утроба, извършвано от лекаря с цел спасяване живота на майката. Днес такава манипулация се определя с термина „терапевтичен аборт”. Терапевтичен аборт е унищожаването на плода в случай на възникване на конфликт между живота на майката и този на плода, това е аборт, при който детето се убива, за да се запази животът на майката.

Признаването на терапевтичния аборт е в разрив не само с нравствената позиция на Хипократ, но и с предизвикателството на християнската нравствена традиция, за която, както е известно, „вечният живот на детето е по-ценен от временния живот на майката”.

В началото на ХХ век в Русия безспорните християнски етични традиции на медицинското общество започват да се подлагат на критика. На страниците на руските медицински списания и вестници особено интензивно се разгръща обсъждането на етично-медицинските проблеми на изкуствения аборт. Така през 1911 г. доктор Т. Шабад на практика е един от първите, които поставят въпроса за „правото на майката да се разпорежда с функциите на своето тяло”, особено в случай на опасност за живота й. Фактически Шабад стои в основата на либералния подход към изкуствения аборт, опитвайки се да намери аргументи срещу господстващата морална традиция на „заветите” на доктор Маймонид.

След 1917 г. в Русия дискусиите за терапевтичния аборт били прекратени поради пълната легализация на извършването на аборти, въз основа на провъзгласяването на официалната идеология за „правото на майката да се разпорежда с функциите на своето тяло” и абсолютната достъпност на операцията за изкуствено прекъсване на бременността не само по медицински показания, но и просто по желание на майката. Такова действие, каквото е абортът, от 1917 г. чак до ден-днешен не се смята за престъпно. Напротив, абортът се смятал за социално значимо завоевание, защото, както уверява Ленин, „в марксизма няма и грам етика”.

Какво да правим днес, когато такава ленинска „правда”, превърнала Русия в страна на масово детеубийство, все още властва над умовете на медиците-специалисти? Как да се освободим от натиска на произвола на падналия човек, повярвал в правомерността на буйството на своята воля и страсти?

Не можем да се съгласим с признаването и оправданието на терапевтичните аборти. То противоречи на съвестта като вътрешна способност за преживяване и разпознаване на злото. Противоречи на разума като способност за разбиране и обяснение на недопустимостта на терапевтичния аборт. Към основанията за подобна недопустимост за православния човек се отнася следното:

а) Терапевтичният аборт представлява форма на съзнателно умъртвяване на детето, което влиза в противоречие с 2-ро и 8-мо Правило на Православната вяра на светителя Василий Велики, според което „тази, която умишлено е погубила заченатия в утробата плод, подлежи на осъждане като за убийство”. При това епископ Никодим специално подчертава разликата между православното и старозаветното отношение към човешкия живот, чието начало в старозаветната традиция е свързано само с възникването на човешки черти у плода, докато православната антропология не прави такива разлики. Тя свързва началото на човешкия живот със самия момент на зачатието, за което свидетелства Благовещението на Архангел Гавриил и прославяните от Православната Църква зачатие на Пресвета Богородица от света Праведна Анна и зачатие на Йоан Предтеча.

б) Светителят Йоан Златоуст твърди, че умъртвяването на плода е „нещо по-лошо и от убийството”, защото то представлява нарушение на „първата и най-голяма заповед” – заповедта за любовта. Осъзнатото убийство на своето дете от майката с цел спасяването на собствения й живот е действие, което не само нарушава заповедта за любовта, но и е противоположно на фундаменталните християнски разбирания:

  • първо, за дълбоката нравствена същност на майчинството,
  • второ, за непосрамващата и достойна християнска смърт и
  • трето, за ролята на жертвената любов в човешките отношения.

в) Християнското почитане на воинството и социално значимия статут на воина се определя от неговата осъзната готовност да положи живота си за децата, жените, старците: Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели (Йоан. 15:15). Оправдаването на осъзнатия отказ от жертвено отношение към своето дете от страна на майката е потресаващо по своята антихристиянска същност действие: протойерей Димитрий Смирнов в своята книга „Спаси и запази” пише: „Защото да удължиш живота си с цената на убийството на собственото дете е равносилно на това майката да изяде своето дете – такива случаи имало в обсадения Ленинград. Когато майката иска да запази своя живот за сметка на детето, това е канибализъм”.

г) Днес, в резултат на развитието на медицинската наука, която успешно се справя с трудно излечими в миналото заболявания, случаите, в които действително съществува необходимост от прекъсване на бременността по медицински показания, се срещат крайно рядко. Но неспособността да се признае нравствената недопустимост на терапевтичния аборт поражда повсеместната практика на евгеничния аборт, извършван с цел да не се допусне раждането на непълноценни или болни деца. Днес, вследствие на бурното развитие на пренаталната диагностика, извършването на евгенични аборти набира сила.

В заключение не можем да не напомним и древния принцип, отнасящ се непосредствено за терапевтичния аборт: „Non sunt facienda mala ut veniant bona” (не бива да вършим зло, от което би произлязло добро). Не приемайки естествената „непосрамваща, мирна” смърт при раждане, съвременната медицина създава и умножава най-страшния вид смърт – вечната духовна смърт.