СТРАХЪТ ОТ БОГА Е, КОЙТО НИ ПОМАГА ДА ГРАДИМ, А НЕ ДА РАЗПИЛЯВАМЕ

1272 0
post-28

Автор: Христо Димитров

7 Неделя след Неделя подир Въздвижение

„Ако отново градя, що съм разрушил,
сам себе си правя престъпник.“
(Гал.2:18)

Братя и сестри,

Думите на Св. Ап. Павел, които той казва в посланието си до Галатяни, пряко ни засягат. Защото не са просто част от едно писание, ами са огледало на ежедневните ни постъпки. Действия не на хора, живели преди хиляди години, а наши, собствени, лични действия. Това, което вършим всеки ден – съзнателно или несъзнателно. Ето това е, което ни завещава светия апостол – да внимаваме в постъпките си. Дали ще го послушаме решаваме ние.

Всеки ден извършваме нещо, разговаряме помежду си, на тайно мислим и излагаме един другиму чувствата си. Но дали внимаваме във всичко това? И ако седнем и се замислим /най-вероятно/ ще ни разтревожи отговорът. Защото в разговорите имаме остър език и горчиви думи; в мислите ни се прокрадва отровата на лукавството, а в чувствата прозира едно двуличие. Но по-страшното е друго – че всичко това от наша страна е съзнателно, осъзнато. Господ Бог Иисус Христос ни е дал заповедите Си: възлюби Бога и ближния като себе си. Ето къде се вписват в дните на живота ни разобличителните думите на Св. Ап. Павел. Ето какво е, което всеки един от нас гради /отново/, след като е разрушил! По този именно начин престъпваме закона и сами себе си правим престъпници – като нарушаваме тези Негови заповеди съзнателно, осъзнато.

Св. Ап. Иаков ни наставлява и казва, че всеки човек е редно да бъде „Бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божия правда.“ (Иак.1:19-20). Но ние, разбира се, забравяме за това – че във всяко едно действие, всяка една дума, мисъл или чувство е редно да подхождаме с внимание, та да се не нараняваме един другиму. Та да можем да се наричаме братя и сестри в Христа. Но не би!… Много по-лесно е /за всеки един от нас!/ да нагрубяваме /наместо да се молим и да вярваме/; да разрушаваме /наместо да градим/; да хулим, да осъждаме. И няма нищо чудно, че за всичко това виждаме потвърждение в Писанието: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша.“ (Рим.7:19). Нека в този ред на мисли обърнем поглед към днешното Евангелско четиво. В него се говори за една жена, която от дванадесет години страда от кръвотечение. Която се намираше сред множеството народ, който беше около Спасителя. Тя се допира до неговата дреха и веднага кръвотечението ѝ престава. Господ Бог Иисус Христос разбира за това и пожелава да узнае кой се допря до Него. „Жената, като видя, че не можа да се укрие, разтреперена се приближи и, като падна пред Него, изяви Му пред целия народ, защо се бе допряла до Него, и как веднага се е излекувала. А Той ѝ рече: дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром!“ (Лук.8:47-48). От мъглата на неведението към нас се приближава следния въпрос: какво общо има тази случка с думите на Св. Ап. Павел: „Ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник.“ (Гал.2:18) и въобще как всичко това намира място в живота ни? Нещата са прости!

Ние, бидейки припрени и лекомислени, сме бързи в гнева си и поради това – не умеем да се изслушваме, а от там – не умеем да бъдем внимателни. В нас имаме страх /от хората/ да не се изложим, за да не ни се присмеят после. Но нямаме страх от Бога. За разлика от жената, която видяла, че няма къде да се скрие. Нещо повече! Тя се изповядва пред Господ Бог Иисус Христос, като падна на колене пред Него! В нейните действия виждаме реално какво е редно да вършим и ние – спрямо Господа и спрямо ближния. И едва когато успеем да се научим, че не страхът от хората, а страхът от Бога е, който ни помага да градим, а не да разпиляваме, едва тогава ще ни се отвори ума, за да разберем смисъла на думите, които Св. Ап. Павел казва: „Ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник.“ (Гал.2:18). Тогава ще осъзнаем, че въпреки привидното противоречие в тях, такова всъщност не съществува. Противоречието е единствено вътре в нас – борбата между правдата и греха. Между това да сбъркаме и да се извиним, а не първо да помислим, преди да действаме или кажем нещо.

Св. Ап. Павел казва и друго: „Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога.“ (Гал.2:19). Тези думи можем да разберем така: ако спазваме Божиите заповеди, праволинейността на ежедневието вече няма да може да ни оплита в коварството си. Всеки ден ще извършваме нещо, ще разговаряме помежду си, на тайно ще мислим и ще излагаме един другиму чувствата си без страх /от човека/ или притеснение. Ще се научим да внимаваме във всичко това! И като седнем и се замислим вече не ще ни тревожи отговорът. Защото в разговорите ще бъдем кротки; мислите ни ще бъдат чисти /от лукавство/, а в чувствата ще се види едно чистосърдечие.

Братя и сестри,

Нека този неделен ден да бъде онзи единствен ден, в който да изберем да променим останалите дни от живота си. Нека от този ден нататък не да поправяме разрушеното, а чрез вярата в Христа Иисуса да се обуславят действията, помислите и думите ни, та да можем и да се оправдаем чрез нея.

И ако запазим това през дните на живота си, ще можем и ние… всеки един от нас, който вярва в Христа и изповядва Неговото име, подобно на Св. Ап. Павел, да каже: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.“ (Гал.2:20).

Амин.