Съдбата на човека след смъртта

7933 0
dove

Източник: fatheralexander.org
Превод: Павел Стефанов

Смъртта е неизбежния край на всичко живо на земята, включително и човешкия живот. Но от християнската гледна точка, смъртта на човека не е нормално или необходимо явление. Напротив, човешката смърт е резултат на непослушанието на нашите прародители. Бог предупредил Адам относно плодовете на дървото за познаване на добро и зло: „защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“ (Бит 2:17). От Адам смъртта била предадена и на потомците му.

Смъртта на човек, обаче, не е унищожаването на неговата личност, но само разрушаване на неговата физическата обвивка. Думите: „защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Бит 3:19) се отнасят към човешкото тяло. Душата на човека, като такава, която носи в себе си образа и подобието на Твореца, е вечна: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал.“ (Екл. 12:7). След отделянето си от тялото, душата продължава да мисли, да чувства и да действа, но в друг свят, различен от нашия материален свят.

Какво тогава се случва с човешката душа след отделянето й от тялото? На човека е даден живот, за да се научи как да вярва, за да прави добро и да развива своите таланти. Всички тези неща образуват неговите духовни богатства, или, по думите на Спасителя, неговото „съкровище на небето“. Смъртта слага край на живота на човека, и душата му трябва след това да дойде пред Бога да даде сметка, да получи своята награда или наказание. Но съдът, който следва скоро след смъртта все още не е окончателния съд, защото само душата бива съдена, без тялото. За съществуването на този предварителен съд св. апостол Павел пише: „И както на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд“ (Евр. 9:27). В края на света, след всеобщото възкресението на мъртвите, ще настане всеобщия Страшен съд, на който Бог ще съди всички хора едновременно. Тогава всеки човек ще получи или вечна награда, или вечно наказание със своето възкръснало тяло.

Относно индивидуалния (т.е. частния) съд, Православната църква учи:

„Ние вярваме, че душите на мъртвите се наслаждават на блаженство или изпитват мъчение според делата си. След като бъдат отделени от телата им, те веднага преминават или в щастие, или в скръб и тъга; обаче, те не изпитват съответно пълно блаженство или пълно мъчение. Защото всеки един ще получи съвършено щастие или пълно мъчение след всеобщото възкресение, когато душата ще се съедини към тялото, в което е живяла, било то добродетелно или греховно“ (послание на Източните патриарси за православната вяра, член 18).

И така, съществуват две състояния след смъртта: едно за душите на праведните, в рая; другото за душите на грешниците, в ада. (Православната църква не приема учението римокатолиците за междинно състояние в т. нар. чистилище. Църковните отци обикновено приписват думата „геена“ към състоянието след Страшния съд, когато смъртта и ада ще бъдат хвърлени в огненото езеро (Откр. 20:14).

Докато човек живее, Бог му дава шанс да се покае и да си отстрани недостатъците (страстите). След смъртта няма възможност за покаяние. И все пак, ако човек умре и не е достоен за рая, това не означава, че той е обречен на вечни мъки. До Страшния съд, мъченията на грешниците в ада са временни и могат да бъдат облекчени или дори премахнати чрез молитвите на вярващите хора и на Църквата (Послание на Източните патриарси, член 18). Молитвите за починалите винаги са от полза за тях. Ако те не са били счетени за достойни за рая, тези молитви облекчават съдбата им след смъртта, а ако те са в рая, тези молитви им дават радост и увеличаване на светлината. Ето защо молитвите за починалите имат такава голяма сила.