С години говорите едно и също на изповед? Време е да потърсите психолог

3660 0
psihi

Автор: Мария Строганова
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

На 26 октомври 2014 г, неделя, в храма на света мъченица Татиана към Московския Държавен Университет „М. В. Ломоносов” публична лекция изнесоха докторът на психологическите науки, професор, завеждащ научен ръководител на факултета по психология към Православния Институт „Св. Йоан Богослов” Борис Сергеевич Братус и старшият преподавател на факултета и практикуващ психотерапевт Наталия Владимировна Инина.

Разбира се, всяка лекция винаги е уникална и посещението й на живо несъмнено обогатява слушателя. Но тъй като публичната лекция вече се състоя, то за да можем поне отчасти да се потопим в нейната атмосфера, ще цитираме откъси от дешифровката на нейната стенограма:

БОРИС СЕРГЕЕВИЧ БРАТУС
За университетския храм

Постъпих във Философския факултет в далечната 1963 г. През тези години храмът претърпя много изменения. Мисля, че си заслужава да споменем това, тъй като често не ценим достатъчно това, което имаме. За да го оценим, трябва да разберем какво губим в миналото, и какво придобиваме в настоящето.

Преди тук беше Студентският театър на МДУ. Там, където сега се намира храмът, беше залата за зрителите. Там, където се намира олтарът, беше сцената. Това помещение, в което сме сега, също се използваше: в него се устройваха гражданските панихиди. Тук се простих с много мои учители, класици на психологията. Ето, през тази врата изнасяха ковчезите. Ние, студентите, не възприемахте тази сграда като такава, в която някога е имало храм. Което по-късно беше голяма новина за нас.

Някога този бюст на М. В. Ломоносов стоеше на този постамент, на който сега е поставена иконата на мъченица Татиана.

Днес се наблюдава едно забележително възраждане на храма. Върнат е иконостасът, който беше тук и преди. Храмът отново стана истински университетски храм: тук, в колонната актова зала, могат да се четат лекции, всеки студент, всеки професор от Московския университет тук могат да се чувстват като пред домашния иконостас. Такова завръщане е голямо вълнение, голяма радост. Трябва много да ценим това, да го държим здраво в ръцете си, защото вече сме минавали през периоди, когато съкровището се изпуска от ръцете, изпуска се в момента, в който забравяме, че това е съкровище, че това е нещо, което трябва да пазим, да ценим, да отстояваме преди всичко вътре в себе си, а след това и пред другите.

Що е психология и необходима ли е тя на християнина?

Моята област на научни изследвания е клиничната психология, психологията на личността, философията на психологията.

Отношението към психологията и психолозите в храмовете и в православния свят като цяло е двойствено и достатъчно недоверчиво. И това е напълно разбираемо. Действително, в която и книжарница да влезете, ще намерите раздел с надпис „психология” и ще видите, че стелажите са пълни с литература за това как да се омъжим, как да се разведем и т. н. И всичко това се нарича психология.
Естествено, ревностно вярващият човек веднага ще избяга оттук, без изобщо да стигне до последния шкаф, в който скромно са подредени книги по психология на вниманието, психология на паметта, обща психология и т. н. И този печален съвременен контекст неизбежно влияе на отношението към психологията: да се преподава ли, или да не се преподава в духовните училища.

Веднага трябва да кажем, че такова отношение към психологията е една от последиците от катастрофата, станала в нашата страна през 1917 г., която продължи три четвърти век. В качеството на учебен предмет психологията винаги е присъствала в духовните учебни заведения, като се започне от Киево-Могилянската Академия. Първият учебник по психология в Русия е написан от дякон Кондорски, който впоследствие става свещеник, а после и протойерей. Тя била част от образованието, включително и духовното образование. Психологията има своите корени именно в духовните учебни заведения. Разбира се, тази психология не е била за това как да печелим милиони. Тя се опирала на учението на Църквата, на нейните домати.

Ще ви цитирам немския психолог Герман Ебингхаус: „Психологията има далечно минало и кратка история”. Това значи, че психологията е съществувала винаги, защото хората винаги са се интересували от другите хора, винаги им е било интересно защо един е избухлив, а друг не можеш да го засегнеш с нищо, защо се случва едно или друго нещо с хората, как хората виждат, как измерват разстоянието и т. н. Навсякъде има психология.

Променят се представите за времето, променят се представите за възприятията. И това също е свързано с психологията.

Ние с вас се намираме във великолепен архитектурен комплекс. Първоначално той бил построен от архитект Матвей Фьодорович Казаков. Казаков толкова силно преживявал това, че сградата на Московския Университет изгоряла по време на войната през 1812 г., че то станало една от причините за неговата смърт. После се появил Доминико Жиларди и започнал да строи всичко наново. Съвременните архитекти, които възстановявали решетъчната ограда на сградата, поставили неправилна конструкция и нарушили пропорцията, защото решетката трябвало да бъде по-ниско, а не да засенчва величествения вид на зданието. Те нарушили не само архитектурната пропорция, но и психологическата, защото, ако искате сградата да изглежда висока, трябва да намалите височината на оградата. Тези многобройни тънкости се отнасят към апарата, който се нарича психология.

От кого ни е дадена психиката? Тя ни е дадена от Самия Господ Бог. Това е уникален апарат, който не може да се замени с нищо. Той ни дава възможност да вършим чудеса вътре в себе си. Ако човек застане в края на стаята, то според представата в моя мозък, той би трябвало да изглежда малък, а този човек, който стои пред мен, трябва да изглежда голям. Нещо повече, аз виждам, че човекът отдалеч е висок. За да обясня това малко чудо, наречено константност на възприятието, аз трябва да ви разкажа за работата на множество физиологични, психологически и други механизми. Ние притежаваме много богат психичен апарат, който ни позволява да запомняме, да виждаме, и то именно това, което трябва да виждаме и чуваме. Целият свят е изграден за човека.

Има едно забележително изречение на митрополит Антоний Сурожки: „Науката е познаване на Твореца по пътя на познаването на Неговото творение. Тези думи са много точни, включително и по отношение на психологията.

С какво се занимава психологията като наука?

Науката психология е млада, тя се е сформирала в последната трета на ХІХ век. Тя е примерно на 140 години, което според историческите критерии е твърде малко. Нейната задача е да разбира психиката на човека.

Научната психология не е наука за душата. Тя не се занимава с душата. Тя се занимава с психиката – този сложен апарат, с помощта, на който ние чуваме, виждаме, разбираме. Достатъчно е да влезем в кабината на самолета, за да разберем с какво се занимава психологията: там ще видите 200-300 прибора, а от гледна точка на психологията в един момент човек може да види 7 плюс-минус 2 обекта. Възниква въпросът: как да се направи така, че 100 важни показателя в един необходим момент да попаднат в числото на седемте плюс-минус два?

Всяко решение изисква психологически изследвания. Това не е наше хрумване, то не се решава по пътя на гласуването, не се решава на токшоу. Основният корпус на психологията не е свързан с личността, не е свързан с мотивацията или комплексите. Това са тънки изследвания на това, което човек вижда, чува, разбира и т. н. Друг е въпросът, че самият апарат на психиката не съществува без своя собственик. Ето, сега вие слушате и запомняте нещо. Кое запомня сега? Вашата памет? Това е голям въпрос – запомня ли паметта. Напълно възможно е вашата памет сега да мисли за друго. Вашата памет, ако беше човек, би казала: „Да тръгваме, уморена съм, защото тази информация ми е прекалено много”. Но някой друг във вас казва: „Не, това е интересно, напрегни се и постой още”.

Тоест, зад нашите психични процеси винаги стои нещо: личност, мотив, това, причина, поради която правим нещо. Сама по себе си паметта няма нужда от нищо. И възприятието би било по-добре да поспи. Това е необходимо на вас, на една по-висша инстанция, използваща този апарат.

Що се отнася до душата, тя не влиза в системата на науката. За да разберем разликата между психика и душа, ще дадем един пример. Каква атмосфера цари във вашата община? Душевна. Хората дълго и щастливо живеят едни с други. Как живеят те? Душа в душа. Сега опитайте да замените думата „душа” с думата „психика”. Каква е атмосферата тук? Психическа. Хората дълго и щастливо живеят едни с други. Как живеят те? Прекрасно, психика в психика. Усещате ли разликата?

Това не значи, че психологията изобщо не изучава душата. Това значи, че тя изучава определени аспекти в душевната сфера. Ако вземем думата „душа”, ще видим, че тя има около 20 значения: душата е и чувство, и памет, и тяло. И само едно от значенията е това, което е свързано с Всевишния: душата, като надвремево образувание, имащо ненаучни параметри. А науката се занимава с това, което може да се види, измери и възпроизведе. Науката е само определен начин на мислене и не бива да я натоварваме с това, с което не може да бъде натоварвана. Науката не изучава нито началото, нито края, не отговаря на много въпроси и не е длъжна да прави това. Нещо повече, науката е непосредствен плод на християнската цивилизация. Тя се появява само в християнството, науката не е съществувала в езическите цивилизации. И езичеството не е имало нужда от наука. За да обясни изпаренията в езерото, езичникът просто се обръщал към духа на това езеро. Християнството не приема това, затова именно християнството е родило науката. И пак не толкова отдавна. Разцветът на науката станал в средата на ХVІІІ век.

От втората половина на ХХ век психологията започва да се интересува от по-висшите процеси, които се наричат личност, те са свързани с поведението на човека, с неговата мотивация, комплекси и т. н. И това е свързано с един много важен процес, започнал след Втората световна война отначало в западните страни, а сега протича и у нас. Това е процес, свързан със секуларизацията на обществото, с това, че човек в това общество е, както се оказва, достатъчно самотен, намира се в условията на доминирането на лъжливи ориентири за неговото личностно развитие. В тези условия на човека е необходима помощ. Оказва се, че тази помощ не противоречи на духовното развитие, но с нищо не може да се замени в съвременния свят. Така са се появили практическата психология, психотерапията и т. н.

За християнската психология

Тук православният християнин трябва да бъде много внимателен, защото има различни школи, различни направления, различни равнища на психологическа помощ. Зад всяка помощ стои някакво човешко светоусещане. Приемайки тази помощ, ние така или иначе се сблъскваме с това светоусещане, то въздейства върху нас. Това е много деликатна област, свързана с това, че в съвременния свят трябва да развиваме християнската психология, която се съотнася с християнското светоусещане, с християнската антропология. Това направление постепенно започва да се развива. В частност, в Руския Православен Университет, който ние представляваме, има факултет по психология. Той е общност от професионални университетски психолози, повечето от които са завършили МДУ „М. В. Ломоносов”. Те развиват това конкретно направление. Християнските психолози трябва да бъдат истински професионалисти. Сега много психолози наричат себе си християнски психолози, те казват: „Аз съм вярващ”. Но това не е достатъчно. Така, както не е достатъчно да бъдеш християнски лекар, защото си вярващ. Прекрасен е примерът на епископ Лука Войно-Ясенецки, който бил изтъкнат лекар-хирург и същевременно светител. Какво би казал той, ако му бяха предложили следното: „Аз съм вярващ, аз се причастявам, ще пристъпя към операционната маса”. За светителя Лука се разказват легенди. Казват, че той можел да вземе купчина листове хартия и скалпел и да попита: „До кой лист да разрежа тази купчина?” Казвали му: до третия, той прокарвал ръка и това бил точно третият лист. Такова майсторство притежавал като лекар и професионалист!

Християнският психолог също така трябва да бъде прекрасен професионалист, чието майсторство да бъде поставено в служба на Твореца.

НАТАЛИЯ ВЛАДИМИРОВНА ИНИНА
Кое определя добрия практикуващ психолог?

На мен, като практикуващ психолог, много ми провървя, тъй като завърших факултета по психология към МДУ. Много често чувам от мои практикуващи колеги, че практиката е нещо много, много важно, това е, с което трябва да се занимаваш, не е необходимо да вникваш в тънкостите на научната психология. Но нека си представим, че човек казва: не искам да бъда лекар, искам да бъда просто хирург. Достатъчно абсурдно желание за медицината, но защо не изглежда абсурдно за психологията.

Основното научно образование дава разбиране за общите закономерности на функционирането на психиката, позволява да се разберат нейните особености, тънкости, дава този контекст, този професионален възглед, определящ за всеки добър практикуващ психолог.
Неслучайно най-известните, водещи практици в областта на психологическото консултиране са възпитаници на факултета по психология на МДУ.

Защо да ходим при психолог?

Често задават примерно такъв въпрос: „Защо да ходя при психолог, ще ми влязат в главата, в мозъка, нещо ще променят там, ще изгубя своята индивидуалност, своята личност. Ще се справя сам някак си. Имам приятели, колеги, родители, съпруга, те ме обичат, разбират ме. Това ми е достатъчно”.

„Дайте ми някаква таблетка, за да стана по-бързо друг човек”

Разбира се, това е голямо надценяване на възможностите на психолога, защото психологът не може да влезе в ничия глава. Наистина, при използването на такива мощни техники като хипнозата, действително може да се окаже достатъчно силно въздействие, и в резултат на това нещо да се „промени”, но на психиката е свойствена определена устойчивост, и при отсъствие на процеси на осъзнаване, въпреки това рано или късно се възстановява някакво привично статукво. Наистина, аз не съм срещала практикуващи колеги, работещи в сферата на християнската психология, които биха използвали такива сериозни методи, тъй като от християнска гледна точка, те, като правило, са неоправдани.

Често клиентите искат нещо подобно на хипноза, това е свързано с факта, че в противен случай ще се наложи да полагат немалко усилия за постигане на желаната цел. Обикновено клиентът в такива случаи казва: „Не е необходимо да говоря нищо, вие просто направете нещо с мен, но бързо. Дайте ми такава „таблетка”, която да реши моите проблеми и аз да стана друг човек”. При такава молба единственото, което остава на не особено опитните психолози, за които е важно да задържат клиента – това действително е хипнозата. Но всеки опитен, отговорен психолог-практик, не само християнски, разбира, че това е утопия, че такива чудесни преобразявания не стават без усилия и достатъчно продължителна работа.

Не е възможно да пренастроим своя психичен апарат, който се е формирал с десетилетия, за кратко време, за няколко месеца или, още по-малко, за няколко седмици. Обикновено е необходима минимум една година работа, ако говорим за някакви необратими качествени изменения. В този план всички опасения са лъжливи.

В западните страни психотерапията влиза в основната медицинска осигуровка, затова представлява норма в живота на образования човек. Там пациентът може да отиде при психотерапевт така, както, да кажем, при зъболекар. Това е норма.

В нашата страна това явление все още е далечна перспектива. И все още липсва разбирането, че психологът е такъв специалист, при когото отиват тогава, когато вече е съвсем лошо. А нали е по-добре да отидем при него тогава, когато дори съвсем не е лошо, защото тогава има повече шансове да се промени нещо.

Кога трябва да отидем при психиатър?

Когато вече е съвсем лошо, тогава трябва да отидем при психиатър, който е завършил медицинския институт, лекар е, отнася се към проблемите от медицинска гледна точка. Тогава се поставя диагноза, назначава се включително и медикаментозно лечение. Болестта има своя логика на развитие. Задачата на психиатъра е да лекува болестта, но той не работи с личността на човека, с неговите личностни проблеми. Той работи със симптомите, с патологията, прилагайки строго медицинско мислене.

Кой е психологът?

Психологът е този човек, с когото трябва да обсъждаме проблемите в нашите отношения, възпитанието, отношението към себе си, самооценката, нивото на комуникативност и т. н. Психологът е един вид професионален събеседник, който съпътства човека в трудните моменти от живота му.

Обикновено човек разсъждава по следната схема: „Аз съм възрастен, напълно осъзнат човек, действащ в съответствие със собствените си планове и задачи. Аз съм аз. Нямам нужда да се обръщам към някого за помощ. Ще си купя книги, ще гледам предавания, ще се договоря със самия себе си, ще се справя с всичко сам и ще изляза от кризата”. Но този типичен подход не проработва, човек с години се опитва да реши своите проблеми, задълбочавайки се в тях все повече и повече.

Погледни навътре в себе си

Често при мен идват хора, които с години се опитват да се справят с проблемите си. Това се отнася особено за мъжете, които с десетилетия се борят със своята криза, стигнали са до пълно изнемогване и допълзяват до психолога с надеждата, че тук, при последното издихание, накрая ще получат помощ. Проблемът е в това, че те се въртят в кръг толкова години именно поради това, че строго казано, не осъзнават себе си много добре, по-точно, осъзнават само малка част от своя вътрешен живот. Не ни учат да се вглеждаме дълбоко в себе си, недобре комуникираме със себе си, недобре осъзнаваме себе си. Тук можем да говорим за такова понятие като несъзнаваното, за дълбинните равнища на психиката. Съотношението между това доколко осъзнавам себе си и всичко останало, е просто изумително.

Един американски психотерапевт дава много красив образ, който ни позволява да илюстрираме този феномен: вие седите в залата на кинотеатъра, угасили са светлината, очаквате началото на кинофилма, наоколо е тъмно, а вие държите в ръце малко фенерче. С това фенерче се опитвате да осветите, изтръгвайки от тъмнината, неголям фрагмент от стената, тавана, пода. Ето пример за съотношението между това доколко осъзнавам себе си и всичко останало, което в действителност не осъзнавам. Именно тази разпокъсаност и разединеност се опитва да преодолее психотерапията, помагайки на човека да намери целостта на своето съществуване.

Различни подходи

Съществуват различни подходи. Например, психоаналитичната концепция на Зигмунд Фройд, който смятал, че подсъзнанието – това е някакъв резервоар, в който ние хвърляме онзи негативен опит от обстоятелства и чувства, с който не сме в състояние да взаимодействаме.

Други психолози, например Карл Густав Юнг, смятали, че несъзнаваното, напротив, е някакво дълбинно пространство, свързано в някаква степен с душата, което човек не осъзнава не защото не иска да го осъзнае, а просто защото няма навика и опита да прави това. От гледна точка на Юнг идеята на Фройд за максималното осъзнаване на своето несъзнавано представлява утопия. Той смятал, че човек никога няма да може в пълнота да осъзнае несъзнаваните пластове на своята психика, и именно това ще му позволи да намери своята цялостност, своята личност.

В този план ние можем да излезем от психологическия контекст в контекста на живота на вярващия човек. Често се сблъскваме с подобен феномен: идваме на изповед и говорим едно и също, можем да говорим за това с години, и при това искрено да се опитваме да променим нещо, но нищо не се получава. Или всичко се получава толкова трудно и бавно, че ни се иска да отпуснем ръце.

Когато с професор Братус четем лекции в Московската Духовна Академия на курсовете за повишаване на квалификацията на московските клирици, ние говорим за това. Свещениците имат подобни наблюдения, те също така често наблюдават този сложен и печален феномен.

Сега издателството на Сретенския манастир пуска серия книги на схиархимандрит Гавриил Бунге. Издадени са книги за гнева, за чревоугодието, за унинието. Авторът се опира на учението на монаха-пустинник Евагрий Понтийски (ІV в. сл. Хр.), когото наричат класик на християнската психотерапия. В тези книги, в частност, се казва, че страстите паразитират върху човешките инстинкти и импулси, които не са интегрирани в съзнанието. Неосъзнатите инстинкти, чертите на характера, започват да се възприемат от човека като нещо обективно и в резултат на това започват да го управляват. Ако започнем да разбираме какво се случва с нас, от какво сме мотивирани, какво ни кара да постъпваме по един или друг начин, ако започнем да разбираме дълбинните причини, подтикващи ни към определено поведение, ние ще започнем да се превръщаме от обект в субект на собствения си живот.

Травмите от детството

Често зад подобни изкривявания на личността стоят тежки травми от детството, дълбинен страх, който кара детето да настръхва пред живота, да се страхува от него. При външно нормални отношения между деца и родители, които понякога се оказват формални, нормативни, детето се чувства дълбоко нещастно, самотно. Впоследствие то обраства със защитни механизми, учи се по някакъв начин да се отбранява, не осъзнавайки какво се случва в действителност. Започва да общува със света, с другите хора така, както в детството е общувало с родителите. В резултат на това, тъй като не осъзнава какво в действителност свои зад неговото поведение, то няма да успее да го промени. А подобни бели петна често водят хората до тежки личностни кризи, до проблеми в работата, до нарушения на комуникацията и т. н.

Тандемът от свещеник и християнски психолог

Много се радвам да видя тенденция през последните години, когато много свещеници насочват своите енориаши към психолог, ако видят, че те имат психологически проблеми. Зная, че в много храмове сега започват да работят християнски психолози. Това позволява да се помогне на хората на различни нива. Ако успее да се помогне на човека да разреши своите психологични проблеми, то по пътя на неговото духовно израстване вече ще има по-малко препятствия. Не бива да забравяме, че ролята на психолога е спомагателна, подкрепяща християнина по пътя на неговото духовно израстване.

Разнообразие от направления и школи в психологията

Съществува голямо разнообразие от направления в психологията, всяко от които има в основата си свой образ на човека. Това определя стиловете, методите и целите на психологическите практики, прилагани от един или друг специалист.

Всяка психотерапия се стреми към това да възстанови някаква цялостност, която у повечето хора се изгубва вследствие на различни детски травми, сложни отношения с родителите, развод на родителите и други сложни моменти, съпътстващи ги в детството. Психотерапевтичната работа е насочена към отработване на тази съвкупност от сложни моменти. И на някакъв етап, когато психологът оцени състоянието на клиента като здраво, цялостно, тоест клиентът започне да се чувства удовлетворен от собствения си живот, самооценката му се повишава, нивото на увереността в себе си се покачва и т. н., в този момент терапията завършва. Какво още остава да се желае? Животът на човека става успешен, а самият човек става самодостатъчен. Остава да му се пожелае сполука, успех и комфорт. Но това има ли отношение към духовното здраве? Очевидно не. Често можем да наблюдаваме, че след работата с психолози от определени направления човек става по-егоцентричен, суров, дори циничен, а такива прекрасни духовни качества като състрадание, алтруизъм, грижа за ближния, се възприемат от него като невротични, инфантилни прояви, които отдавна е надраснал. За да не попаднем в капана на такъв подход, трябва да вземем, който и да било учебник по психология на личността и да разгледаме какъв образ на човека предлагат основателите на едно или друго направление.

Съществуват някои много близки на християнина направления, като например екзистенциалната психология и, разбира се, християнската психология, която се основава на християнската антропология. Тези направления също така, както и всички останали, си поставят за задача да помогнат на човека да намери изгубената цялостност, да го възстановят, но те правят една много важна следваща стъпка – помагат на човека да осъзнае необходимостта да послужи на света с онзи дар, с онази пълнота на личността, която е получил в резултат на терапията. Човек намира себе си само тогава, когато преодолява себе си, престава да се върти около собствената си ос, възприемайки себе си като главна ценност в своя живот. Този път във всички времена е бил задънена улица. Едва когато ни се удаде да отдадем на света цялото това богатство на душата и сърцето, което имаме, тези таланти, които ни е дал Бог, едва тогава можем да говорим за истинско психологическо и духовно здраве.