ТАЙНСТВОТО ВЕНЧАНИЕ

3175 0
IMG_0184

IMG_0184Автор: Прот. Павел Великанов

Превод: Татяна Филева

Източник: www.foma.ru

По какво църковният брак се отличава от обикновения?

Красива традиция. „Допълнение” към сватбата. Гаранция за устойчивост на семейните връзки. Това е най-често срещаната представа за Тайнството Венчание. А между другото има и млади, и по-зрели двойки, водещи църковен живот, но отлагащи извършването на това Тайнство понякога с години. Какво в действителност стои зад венчанието? Доколко е допустимо за вярващия човек да живее в невенчан брак? Как да се готвите, ако сте се решили на тази крачка? За това беседваме с главния редактор на портала Богослов.ру, кандидат на богословските науки, настоятел на Пятницкото подворие на Троицко-Сергиевата Лавра, протойерей Павел Великанов.

Как се е появило венчанието?

Отец Павел, логично е да започнем с основния въпрос: що е Тайнство Венчание, каква е неговата същност?

‒ Този въпрос не е така прост, както би могло да изглежда. Защото исторически това Тайнство се е появило достатъчно късно – в този официален вид, в който го познаваме. У ранните християни не е имало никакъв особен чин за благословение на брака: Църквата е признавала за законен онзи брак, който се е сключвал в рамките на съществуващата по онова време традиция. В първите християнски общини благословението на новобрачните се е осъществявало чрез самия факт на присъствието на свещеник или епископ, като глава на църковната община, на брачния пир.

Нима не е имало благословение с възлагане на ръце, както е сега, например, в протестантските общини?

‒ Действително, има свидетелства за това, че чрез възлагането на ръце от епископа бракът се е освещавал – това е апокрифният паметник „Деяния на Тома”, който бил написан в Мала Азия в началото на ІІІ век. Но преди ІV век не е имало никакво специално чинопоследование. Едва след Миланския едикт на Константин Велики[1], когато започнал процесът на активното въцърковяване на хора, които били далече от християнския начин на живот и не се стремели особено да станат истински християни, възникнала необходимостта от осмисляне на брака от християнска гледна точка, като съюз между мъжа и жената, благословен от Бога. Станало жизнено важно да се прокара ясна граница между християнското разбиране на семейството и онези представи, които съществували в езическия свят.

А какви представи съществували между езичниците? В какво е разликата?

‒ Разликата се състои в това, че християнският брак не се ограничава с перспективата на земното битие. Това не е само благословено общуване между мъжа и жената за продължаване на човешкия род, но преди всичко определено духовно дело. Съпрузите, преминавайки през обичайните за всеки брак етапи, се издигат на особена висота на духовно и душевно единство. И това единство се запазва и след тяхната смърт. Ние знаем за много свети съпрузи – това са светите Петър и Феврония Муромски[2], Кирил и Мария[3], Йоаким и Анна, Адриан и Наталия[4]…

В езичеството, естествено, не е имало такова разбиране. То е могло да възникне само на почвата на християнската представа за ближния като за главен камертон в нашето отношение към Бога, от разбирането за необходимостта от жертвен подвиг като фундамент и първооснова на цялото битие, а не само на отношенията между съпрузите.

Ето така, на фона на осмислянето на съпружеството постепенно се съставя чинът на църковното благословение на брака. Едва към ХVІІ век той бил оформен в този вид, в който съществува сега в нашите православни храмове. Изобщо, венчанието е единственото Тайнство, в което срещаме огромно разнообразие от форми! Някаква сърцевина – молитвата „Боже Свети” – присъства още през ІV век, а останалото можело да варира.

Венчание… за осъждане?

Невенчаният брак смята ли се за неправилен, за греховен?

‒ Не. Дълбоко погрешно и опасно е да се смята, че невенчаният брак е синоним на блуда. Законният брак – тоест не тайният, обявен пред обществото и юридически регистриран по определения начин – изцяло се признава от Църквата. И това ясно е написано в Социалната концепция на Руската Православна Църква.

Ако обикновеният брак не може да се смята за неправеден пред Бога, тогава защо е необходим и чинът на венчанието?

‒ Проблемът е в това, че нямайки църковно благословение, за християните ще бъде много сложно да устройват своите съпружески отношения така, че те да бъдат за тях стълбица към Царството Небесно. И по-точно, това Тайнство съществува, за да създадем още сега, в брака, Царството Небесно.

В какво се състои тайнството? Какво тайнствено се случва?

‒ Тайнството се състои в това, че се призовава Божествената благодат за претворяване на естествените отношения между мъжа и жената в духовни отношения. Този стремеж преобразява естественото привличане на половете един към друг в стъпало към Христос – ето какво се случва. Образно това прекрасно е показано в евангелския разказ за чудото, което Христос извършва в Кана Галилейска: превръщането на водата във вино на сватбата. За такова претворяване е предназначен всеки брак: „водата” на естествените човешки отношения със силата и действието на Светия Дух трябва да стане „вино”, да придобие ново, съвсем друго качество!

А благословението? В какво се състои то?

‒ Венчанието – това е и благословение за съпружески живот вътре в самата християнска община. Половото съжителство за съпрузите-християни е мислимо в рамките на църковното благословение на предстоятеля на общината – епископ или свещеник.

Може да се каже, че това е опит да си осигурим Божията помощ на този сложен път?

‒ Отчасти да. В законния брак двете половини встъпват в нова, неизвестна преди това, непозната за тях реалност. И тук се изисква особена Божия помощ.

Но към това не бива да подхождаме като към сделка: ние Ти даваме венчание, а Ти в замяна ни дай пълно благополучие. Венчанието е укрепяване и благославяне на съществуващите отношения, но не и построяването им от нулата и още по-малко – легализация на формалните отношения между хора, близки помежду си.

Ще изкажа своето мнение, което, може би, няма да бъде в съгласие с мнението на повечето свещенослужители. Но аз категорично съм против това към Тайнството Венчание да пристъпват хора, които не са достатъчно въцърковени.

Сега най-често венчават всички поголовно. Подобно отношение към брака нивелира Тайнството, превръща го в „магическа патерица” за онези хора, които, най-общо казано, още не умеят да ходят. Но опитът показва, че „магически патерици” няма. Ако хората не се обичат помежду си, ако се отнасят един към друг потребителски, ако те, след като са се венчали, не смятат да променят нищо в живота си, да станат истински християни – то това Тайнство няма да им бъде за спасение, а за още по-голямо осъждане. И техният брак по-скоро ще се разпадне, отколкото да се укрепи.

Защо?

‒ Защото всяко приближаване към Бога е криза: тя изостря, довежда до крайно напрежение съществуващата ситуация. И ако човек е готов да се отрече от себе си, от своите интереси и да се устреми към Христос – кризата за него се оказва спасителна и полезна. Ако той не е готов, не иска да се променя, то това оголване, това изостряне на неговото истинско състояние само ще ускори възможното разпадане на семейството.

Към Бога не бива да се отнасяме с пренебрежение. А Църквата е Негова територия, място на Неговото особено, изключително присъствие. Затова да се венчаваме „за всеки случай”, „ако проработи” – не си струва. И огромният брой молби за така наречения „църковен развод”, които се подават във всяка епархия, е най-доброто свидетелство за това…

Затова ако става дума за хора, които само надничат в Църквата, а в действителност не са християни, за тях формата на законния брак е напълно достатъчна.

Готови – неготови

Ако това е толкова сериозна крачка, заслужава ли си да я предприемаме веднага? Някои двойки отлагат венчанието, тъй като не се чувстват достатъчно готови за него…

‒ Да, точно така се получава. Разбирате ли, този процес на дозряване до венчание върви паралелно с въцърковяването.

Познавам съпрузи, които са вярващи и църковни хора, преживели в брак около 50 години, но които все още не са дозрели до това да дойдат в храма и да се венчаят. Между тях няма такова духовно родство и единство, за да се извърши това Тайнство – процесът още не е завършен. Такива примери не са малко.

Това добро ли е, или лошо?

‒ Това е лошо. Но ако те се бяха венчали и след това в живота им нищо не се беше променило, това би било още по-лошо.

На мен ми е по-симпатична позицията на онези нецърковни млади хора, които, след като са отпразнували сватбата, не бързат да се венчаят веднага. Тук има здраво зърно: това свидетелства за отговорност. Такива съпрузи трябва да живеят в законен брак, да раждат деца, да се обичат един друг, постепенно да се изменят сами, да се въцърковяват и, когато дорастат до църковен брак – да се венчаят.

Но ако хората вече достатъчно време живеят пълноценен църковен живот, ако всеки от тях в своя мяра е познал Христос и живее според Него, то за такива хора да встъпват в брак, а да пренебрегват венчанието, е ненормално и някак странно. Когато вярващите, въцърковени съпрузи по някакви причини не се венчават, това трябва да ни навежда на мисълта, че тук нещо не е съвсем правилно.

Защо? Ако това е „дозряване”, то става при различни двойки по различно време…

‒ Защото за християнина бракът, семейството – това не е просто „клетка на обществото”, още по-малко – „институт за законно ползване един от друг”. То е жив пример за това как в пълно единство могат да съсъществуват напълно самостоятелни и отделни личности. Семейството представлява единство: всички живеят по закона на любовта и в същото време никой никого не потиска, не поглъща, не изтласква. Можем да направим аналогия със Света Троица: Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети живеят в съвършена любов, в пълно съгласие и непрестанно самоотдаване един на друг и в това намират абсолютната пълнота на битието и онова блаженство, към което сме призвани и всички ние. И затова бракът е едно от фундаменталните понятия за Църквата.

Отношенията между Христос и Църквата се отъждествяват от Самия Господ с брачните отношения: Църквата се нарича Невеста Христова. Тази алегория на брака в една или друга степен присъства у апостол Павел и у всички свети отци. И това говори единствено, че в живота на човека няма по-висши, по-съдействащи за спасението отношения от брака. Смело можем да кажем, че бракът – това е един вид „трамплин” към спасението. Но както при трамплина съществуват различни рискове, така съществуват и при брака: ако не стъпиш на този път, няма да достигнеш определени висоти и никога няма да узнаеш какво е полет в свободно падане, а след като си стъпил, трябва да разбираш, че те очакват не само сияйни върхове, но и опасности да си счупиш гръбнака.

А могат ли съпрузите да се венчаят, приемайки това като съзнателна крачка по посока на единството? Искайки от Бога подкрепа за това?

‒ Да, това е най-правилният подход.

Ако мъжът и жената имат желание да устройват живота си по християнски, разбира се, за тях е по-добре да встъпят в съпружество чрез Тайнството Венчание. Но това е възможно само тогава, когато всеки от тях разбира цялата мяра на отговорността, която поема. Отговорност не само за това, че те нямат право да се разведат, каквото и да се случва между тях, а духовна отговорност. За този начин на живот, който всеки от тях според силите си се опитва да осъществява в съгласие с евангелските заповеди.

Получава се така, че това Тайнство е и начало на нещо качествено ново, и връх на един вътрешен процес?

‒ В такъв случай венчанието действително е и важно начало, и връх, някакво свидетелство за това, че съпрузите действително да достигнали някакво духовно единство в своите стремежи към Бога. В такъв случай желанието да се получи църковно благословение и освещение на брака става съвсем естествено и законно желание.

Развенчаване на „развенчаването”

Много хора говорят за „развенчаване”. Съществува ли в реалността такъв чин?

‒ „Развенчаването” е нещо напълно нереално. Никакъв чин на снемане на църковното благословение за брак не съществува. Има свидетелство на Църквата, когато тя, по своето снизхождение към човека, който не е успял да понесе поетия подвиг на брака, му дава благословение за втори брак.

Колко далече се простира снизхождението на Църквата? Допустимо ли е да се венчаваме във втори, в трети и т. н. брак?

‒ Действително, има чин на венчание на второбрачни, който представлява по-скоро покаен чин.

Той самостоятелен и отделен ли е?

‒ Да, това е самостоятелен чин за онези, които встъпват във втори брак. Но ето, чин за третобрачни, разбира се, вече не съществува. В някакви крайни, изключителни случаи, при особени ситуации може да бъде дадено благословение за трети брак – но вече без венчание. И тук действително трябва да има някакви много изключителни случаи и достатъчни основания за такова решение! И разбира се, никой свещеник няма да поеме върху себе си подобна отговорност: това е изцяло във властта на архиерея. Естествено, подобна ситуация не може да се приеме за норма. Тук виждаме проява на икономия, крайна отстъпка на Църквата, за да се даде възможност на човека да се причастява, да продължи да води църковен живот.

Това, по същество, е благословение за брак без венчание?

‒ По същество това е просто благословение да се причастява човек, който поради своята немощ се намира в трети брак, и молба към Бога за опрощаване на греховете му.

Трудни въпроси: измяна, втори брак, друга вяра

Ако единият от съпрузите е невярващ, но от любов към своята „половинка” чете книги за християнството, някак си се готви за венчание – допустимо ли е да се извършва Тайнството над такава двойка?

‒ Смятам, че да. И апостол Павел говори за това: невярващата жена се освещава от вярващия мъж, и обратно. Този от съпрузите, който е по-близо до Христос, несъмнено може да стане източник на светлина за другия. И такива примери има много – когато любовта към своята „половинка” става за човека главната стълба, водеща към Христос. Знаем за много такива двойки и в чужбина: когато друговерци вземат за жени руски девойки, например, и разбирайки колко много значи християнството, Православната Църква за любимата, постепенно се включват в стихията на богослужебния живот. За мен това е жив пример, тъй като съвсем скоро се върнах от Англия и видях немалко такива двойки, където единият от съпрузите разкрива красотата на християнството за другия.

Православната Църктва допуска ли венчаване на православни с християни от други конфесии?

‒ Колкото и парадоксално да звучи, да. Както е казано за това в Основите на социалната концепция на Руската Православна Църква, венчанието може да се извършва между православни и католици, между членове на Древните Източни Църкви и протестанти, изповядващи вярата в Триединния Бог. Необходимо условие за такова венчание е извършването на Тайнството в Православната Църква и възпитаването на децата в Православието. Светителят Филарет Московски неведнъж е допускал този факт.

Това е удивителен факт! И още едно свидетелство за това, че бракът е явление, което отива далеч отвъд пределите на човешките отношения. В свое време религиозният философ Василий Василиевич Розанов беше писал: „Връзката на пола с Бога е по-голяма, отколкото връзката на ума с Бога, или дори връзката на съвестта с Бога”…

Действително, това, което е неотменна част от съпружеството, преди всичко засяга някакви дълбинни, духовни страни в човека. И аз мисля, че Църквата неслучайно така строго се обявява срещу всякакви форми на близки отношения между хората извън законния брак. Църквата, като чедолюбива Майка, безкрайно цени и трепетно охранява това, което се случва в брака, и така решително и безкомпромисно се отнася към ставащото извън него.

‒  Вие имате пред вид блуда, изневярата, свободното съжителство?

‒  Да. Това много силно изпразва от съдържание и поврежда важна част от човешката природа, където именно става срещата на човека с Бога. Защо монашеството, например, е немислимо без подвига на целомъдрието, без подвига на абсолютно въздържание от полов живот? Защо то изначално е било свързано с девството? Винаги особено са се отличавали монасите и монахините, които изобщо не са имали опита на половия живот – и именно такова монашество се е смятало за истинско, цялостно посвещаване на Бога. Това е много тънък, мистичен момент на обручаване на целия човек за Христа. Дори може да се каже, че то е един вид духовен „брак” с Твореца, изискващ същата пълнота на отдаването, каквато изисква и обикновеният брак от съпрузите.

В монашеството човек изцяло се поверява на Бога – чрез Него живее, чрез Него се храни, чрез Него се радва, чрез Него се вдъхновява. И тук не може да има никакво „двуженство”, никакво раздвоение. Така и в съпружеството: тук не може да има нищо без другата половина, или противно на нея.

Много е тъжно, че в светското общество отдавна се отнасят с търпимост към изневярата. А за това трябва да викаме на всеослушание: всяко съжителство, всяко прелюбодеяние представлява огромна трагедия за всички участници в него и за цялото семейство, в което живее нещастната жертва на блудната страст. Нещо повече, докато има измяна, блуд – по принцип не може да става и дума за каквото и да било примирение с Бога. Не защото църковните канони са така жестоки, нелиберални, „нехуманни”. А защото блудът е дълбоко пречупване не само на духовно, но дори и на физиологично ниво. Хората, които тръгват по този път, със страстта на блуда изгарят онази област от своята душа, която е безкрайно значима за Бога – нали в нея те биха могли да намерят примирение с Него! И докато тази рана не зарасне, с нея не можем да направим абсолютно нищо.

Става дума не само за измяната като такава, но и за лекото увлечение настрани, за помислите?

‒ В светоотеческата аскетика има една много ясна градация на помислите – кога именно дошлата на човека страстна, блудна мисъл, вече може да се смята за грях. Сам Спасителят е казал: Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си (Мат. 5:28). Блудът овеществява вече извършилото се в душата на човека отпадане от верността към своя съпруг. Но всичко започва от мисълта.

Изобщо, ние не разбираме много от онова, което става в брака. И колкото и пространни изследвания да има в областта на интимните отношения между мъжа и жената, ние не можем да разберем докрай природата на тези отношения. Тук излизаме отвъд пределите на науката като такава и преминаваме в измерение, което е по-скоро духовно, отколкото физиологично.

‒  Тоест, може да се каже, ча бракът сам по себе си се явява Тайнство?

‒ Готов съм да се съглася. И интересното е, че още светителят Йоан Златоуст в своето време пише: „Венците се поставят на главите на венчаващите се като знамение на победата, за да покажат, че те, непобедени от страстта до брака, такива пристъпват и към брачното ложе, т. е. в състояние на победители на плътската похот”. Такова разбиране за венчанието е пряко противоположно на това как се възприема то днес, като уж принудително църковно благословение за полово съжителство на двама души, обуреваеми от похотта, „узаконен блуд”, за да не си отидат съвсем от Църквата. А светителят Йоан Златоуст казва: ние ги венчаваме затова, че те са победили своята похот, затова, че ги движи вече любовта, която се оказва много по-висша и силна от похотта. И по-нататък, като християни, трябва да ги води преди всичко любовта, а не пожеланията. Нали страстните движения някога все едно ще си отидат – а ето, самата любов само ще се укрепи и ще се очисти. И тук в качеството на залог именно за такова развитие на отношенията представлява девството, пълната физическа чистота на двамата венчаващи се.

Подготовката: практически моменти

Съществува мнението, че венчанието е нещо толкова лично, което се случва между двама души и Бога, че на него трябва да присъстват само венчаващата се двойка и свещеникът…

‒ Смятам, че в отсъствието на свидетели на венчанието няма нищо лошо. В Англия или в Гърция това Тайнство представлява и една от формите на легализация на брака – там на религиозните конфесии е предоставено правото да издават държавни свидетелства за сключване на брак. В нашата страна такова нещо не съществува: тайнството става вътре в църковната община и не изисква свидетели на това, което хората са обещали един на друг – това е тяхна работа пред Бога.

Но именно с това е свързано едно строго изискване: ние венчаваме хората само след като са сключили законен брак, регистриран официално. С изключение на крайните случаи, когато този въпрос е усложнен по някакви обективни причини, а не защото хората не искат да сключат брак, желаейки да живеят за свое удоволствие и при това да имат и някои духовни преференции.

Ако родствениците се отнасят равнодушно или негативно към Църквата, как е по-добре да постъпим: да ги поканим, за да ги приобщим към Тайнството, или не?

‒ Това е един от въпросите, които допускат два варианта на отговор. Има плюсове и в единия, и в другия вариант. Действително, хората често искат това Тайнство да бъде извършено над тях без свидетели – това е личен, интимен договор между тях и Бога. Самите съпрузи трябва да решат как да постъпят, изхождайки от това как ще бъде по-удобно и целесъобразно за тях.

‒  Каква е ролята на родителите при венчанието?

‒ И в римската, и в гръцката, и в юдейската традиция най-важният елемент от бракосъчетанието бил моментът, когато бащата на невестата съединява ръцете на сключващите брак – и предава нейната ръка в ръката на жениха. Тоест родителите предават своето дете в ръцете на неговата „друга половина”. Този момент съществува и древните чинове на венчанието, кой се е запазил в католицизма, но у нас, за съжаление, се е оказал изгубен. Но отзвук от него е останал: когато свещеникът преди началото на чина на обручението съединява ръцете на бракосъчетаващите се, покривайки ги с епитрахиля, и държейки ги за ръце, води жениха и невестата от притвора в храма, както и когато вече по време на Тайнството те всички заедно три пъти обикалят аналоя в центъра на храма. В останалото родителите по време на Тайнството са само свидетели и съмолитвеници на своите деца.

Как трябва да се готвят за венчание самите съпрузи?

‒ За църковните хора подготовката за венчание по нищо не се отличава от обикновената подготовка за участие в тайнствата. С изключение на това, че те трябва много добре да помислят готови ли са да приемат своята съпруга или своя съпруг с всичките му немощи, страсти, проблеми. Ясно разбирайки, че не бива да се разчита, че твоята „половинка” в брака ще стане много по-добра, отколкото я познаваш сега. И това е определено дръзновение, на което човек се решава пред Самия Бог! Човек трябва ясно да разбира какво поема върху себе си.

Ако той е готов да поеме върху себе си другия, при това в най-лошия вариант, за който знае – тогава можем да се надяваме, че този брак ще се състои. А ако той разчита на това, че всички недостатъци на съпруга ще изчезнат някъде, а всичко, което вдъхновява, радва в него, ще се разкрие още повече… то, по-скоро ще стане точно обратното.

Това е много сурово. Значи, трябва да бъдем реалисти? И плахо да се надяваме, че вие двамата ще ставате по-добри?

‒ Да се надяваме плахо – да, а да разчитаме не бива. Защо в съзнанието на християнина бракът и монашеството – това са практически тъждествени неща? И в единия, и в другия случай човек принася себе си в жертва на другия. И няма никаква гаранция, че тази жертва ще бъде приета, разбрана, оценена. Всички щастливи бракове са преминавали много сложен, тежък, болезнен път на „претопяване” на двамата съпрузи, на шлифоването им един към друг. И това винаги е свързано с максимално умаляване на своите собствени интереси, на самия себе си, на своите пожелания, на своите представи за това как трябва да бъде в брака. Това е процес на „врастване” един в друг.

При това то е „врастване” на много различни на всички нива организми. На Гилбърт Честъртън принадлежи изречението, станало афоризъм: според мъжките стандарти всяка жена е побъркана, а според женските всеки мъж е чудовище; мъжът и жената са психологически несъвместими. И това е прекрасно! Защото така те стават един за друг обект на християнски подвиг, заимстват един от друг недостигащите им качества и споделят най-доброто, което е в самите тях. Апостол Павел пише: Сегашният ваш излишък да допълня техния недостиг, за да послужи и техният излишък при вашия недостиг (2 Кор. 8:14). И в такова постоянно взаимно отдаване и взаимно проникване се изгражда цялостният организъм на християнското семейство, който действително има право да продължи да съществува и след като изчезне, отпадне, стане ненужно всичко, което е свързано с физиологията. Ние знаем, че в Царството Небесно няма брак като съединение на половете, а ето, единството остава… Оказали се отвъд гроба без тяло, съпрузите въпреки това пазят своето единство! Но до това трябва още да се дорасте. Мнозина ли дорастват? Това е въпросът.

Задължително ли е да се причастяваме преди венчание?

‒ Това не е строго задължително, но за вярващия човек е естествено преди най-важните събития в своя живот да се изповядва и причастява с Христос. И в Древната Църква причастяването е било един от важните моменти на венчанието. Някои думи, запазили се в древните чинове на венчанието (например възгласът: „Преждеосвещена Светая Светих”), свидетелстват за това, че в ранната Църква след причастяването на всички членове на църковната община Светите Дарове се оставяли, за да причастят с тях новобрачните по време на тяхното венчание.

Какво е „венчална Литургия”?

‒ Това е Литургия, която, като правило, се е извършвала от архиерей, в чинопоследованието на която е включен чинът на венчанието. Тя се извършва например в балканските и гръцките църкви. Сега венчални Литургии се появяват и в Русия. Но това е по-скоро нововъведение: няма никакви свидетелства, че някога то е имало исторически прецеденти.

‒  Ако хората имат различни духовници, как да изберат свещеника, който ще ги венчава?

‒ Възможно е съборно венчание, когато Тайнството се извършва от няколко свещеници едновременно. И това е честа практика. В средите на духовенството другото е по-скоро изключение.

Колко струва участието в Тайнството?

‒ Никое Тайнство не бива да се оценява и венчанието не може да има никаква цена. Но след извършването на требите (тоест на богослуженията по молба на миряни) е прието да се дават пожертвования за храма, според силата и съвестта на човека. При това трябва да разбираме, че венчанието е Тайнството, изискващо най-много „ресурси”: тук, като правило, са необходими минимум четирима певци, а понякога и цял хор – на който, естествено, трябва да се заплати за труда. Най-добре е да се попитат служещите в църквата как се извършват пожертвованията. В някои енории могат да ви посочат техния приблизителен размер, но заплащането на определена сума в никакъв случай не може да бъде необходимо условие за извършване на Тайнството.

[1] Документ от 313 г., провъзгласил религиозната търпимост на територията на Римската империя и сложил край на гоненията срещу християните. – Бел. ред.

[2] Паметта им се чества на 24 юни. – Бел. ред.

[3] Родителите на преподобния Сергий Радонежки. – Бел. ред.

[4] Паметта им се чества на 26 август. – Бел. ред.