Тежестта на расото

4817 0
raso

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Като свещеник се отличавам – искам, не искам. Това черно расо – свещено, мъченическо, изповедническо – е нещо, което не остава незабелязано дори и на най-оживения път. Всички ще забележат свещеника. Ще се загледат дали говори по телефона, какъв телефон има, дали яде нещо, дали носи слънчеви очила, дали е слязъл от някой автомобил или в какъв автомобил ще влезе. Ще наблюдават начина, по който върви, с кого е, с кого говори, за какво говори.

Прекалявам ли? Не, не. Защото няма как – добре го зная, то е мое ежедневие. Но това не е от съществено значение. Тъжното е, че много умници ще осмеят свещеника, ще му кажат нещо „умно“, когато той мине покрай тях, някой път може дори нарочно да наругаят Църквата, за да видят реакцията му. Тъжно е, че просещите в момента, в който съзрат някой облечен в расо, силно ще извикат за милостиня, гледайки на свещеника като на голям портфейл. Не, не мога да се движа свободно по пътищата на Гърция, сред сънародниците си. Не мога да се движа незабелязано. Почти винаги съм сочен с пръст или осмиван. Този факт и много други неща обсъждах с един Божи човек, който също носи расо. Попитах го в края на разговора: „Отче мой, не е ли тъжно всичко това – гърци да ни гледат и да побесняват? Да не можеш като човек да отидеш на една разходка?!“. Той ме погледна и ми каза: „Какво да кажа, бре, отче мой? Наистина, на улицата, особено в големите градове, ще чуеш много неща; ще ни похулят, ще ни доближат само за пари, ще ни се присмеят, минавайки покрай тях. Но какво да ти кажа? Да не те е грижа! Никой от всички тези хора не би издържал дори един ден тежестта на расото. Комплексирани са. Моли се тези хора да се освободят от този комплекс. Помни: не те интересува, че ни хулят, осмиват, коментират, понеже сме с Христос!“.

Само отците могат да разберат напълно това, което казвам по-горе. Страшно е всички да се обръщат към теб, всички да те следят. И то не с благ поглед, а с поглед, готов да те скандализира. Да са готови да се нахвърлят върху теб за нещо, което ще направиш или ще кажеш, да те коментират.

За финал ще разкажа един случай. Преди време ходих в Солун. Отправих се към една библиотека. Срещу мен – на близо 20 метра – видях да вървят двама юнаци, с раздрани дънки и небрежни коси. Макар и далеч, личаха татуировките и обиците, които носеха. „Ах, Пресвета Богородице, помогни ми!“, казах на себе си. Когато ме видяха, те веднага хвърлиха цигарите, които държаха в ръцете си, и ускориха крачка. Помислих си, че навярно ще поискат пари за цигари, а те застанаха пред мен, спряха ме. „Отче, благослови ни!“ – каза единият. Направи дълбок поклон и търсеше дясната ми ръка, за да я целуне. Прострях ръка и той я целуна с такова благоговение, че се сащисах. Същото направи и другият юнак. След това очаквах да ми поискат нещо. „Господ да Ви благослови!“, казах, готов да извадя и малко дребни, ако ми поискат пари. „Отче, погинали сме, расото ти ще ни спаси!“, каза единият, усмихнаха се и продължиха по пътя си.

Още помня тези младежи. За щастие… съществуват и тези бунтари, тези човеци, които не забелязваш, но дълбоко в себе си те носят вяра и любов. Смирени и със съзнание за страстите си, греховете си, несъвършенствата си, не осъждат, не вършат подли неща. Борят се със своите демони ден и нощ.

За щастие съществуват и тези „лоши деца“ с техните хевиметъл тениски, които приемат нас, облечените в расо, без да ни осъждат.

Навярно защото и тях самите всички гледат любопитно… Затова ни смятат за себеподобни и ни разбират.