Топлохладността

805 0
l

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

В Светото Писание има слова, които не просто напътстват, а стряскат съвестта на християнина. Те са като светилници по пътя за спасението на всеки един от нас, който се лута из криволичещите пътеки на своето духовно израстване. Колкото по-често ги четем, толкова повече ни карат да се замисляме и ни тласкат да продължим напред в нестихващата борба с невидимите и видими врагове по пътя към Царството Божие. Такива са и словата от най-силно апокалиптичната книга на Новия завет: „Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ, о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изплювам из устата си!” /Откр. 3:15-16/. Те са като огън, който изгаря. Тежат като печат, който не може да бъде заличен; послание, което няма как да бъде забравено. Явяват се пред нас като пулсираща светлина, която ни посочва единствената, правилната посока нагоре към върха.

Уви, тези думи звучат като диагноза, за нас съвременните християни. Те са изобличение за почти пълната ни немощ, която обаче ние не искаме да превъзмогнем. Защото ни засягат в същността, докосват оголения нерв и поставят ясно най-големия проблем – топлохладността. За съжаление почти всички сме такива. Всеки от нас дълбоко в себе си се мисли за много специален в Божиите очи и за носител на нещо особено, различно, отличаващо, но и превъзхождащо другия. Самовнушили сме си, че имаме особена духовна мисия и заради това Спасителят ще погледне някак си благосклонно към нас. Нещо повече ние мислим, че Той едва ли не е длъжен да ни намери място сред своите избрани и ще ни помилва, заради всичко, което правим в рамките на своето лично християнско благочестие. Потънали сме в нашето „удобно християнство“, застинало между вярата и рутината, безразличието и заучените фрази на православния битовизъм. Дълбоко в себе си сме убедени, че там някъде отвъд, ние ще бъдем добре и ще си получим наградата за това, че сме на кораба на Светата църква. Спасителят иска от нас не вяра въобще, абстрактна и различна, а жива, настойчива, изпълнена с дръзновение и трепет. Нейният пламък не трябва да тлее, а да свети и осветява всички и всичко около нас. Да бъдем не въглени, а огньове, които да стоплят този студен и жесток свят. Изрича ясно и категорично: ”Нека ви бъде според вярата!” /Мат.9:29/. Обръща се към нас с протегната ръка, но и с очакване. В делата на спасението далеч не всичко зависи от Него. Използването на този велик дар, свободната воля, определя нашето място в очите на Господа. Лично и единствено от нас самите зависят толкова много неща в нашия настоящ и бъдещ живот. На практика с нашия избор решаваме дали да приемем или отхвърлим всяко житейско положение. Спасението е дълбоко лично и съкровено дело, което ни води или нагоре или проваля надолу. Делата ни следва да бъдат насочени за или против Божията воля. Защото полувярата не е вяра, а признаците на благочестие не са достатъчно основание, за да получим за награда вечните блага. Всичко трябва да е истинско, истинско и пак истинско. И ако не е … „отпада“ в Неговите очи. А ние сме се успокоили, настанени удобно в нашето любимо място в храма, добре залъгали неукрепналата си съвест. Имаме своите трудове, принос в енорията, редовно посещаваме богослуженията, пишем имена по акатисти и се самозалъгваме, че ще бъдем помилвани и спасени. Ние знаем, че Бог ни обича и разчитаме на това. Колко от нас са чели или често си спомнят думите на великия апостол Павел: ”Духом бъдете пламенни!” /Рим. 12:11/. Уви, те се отнасят не само за вярващите от ранната църква, а за всички нас, доброволно решили да последват примера и учението на Спасителя. Колко често ние приемаме правилата на света, като се самозалъгваме, че „иначе не може“ и „всички правят така“. Ако така постъпваха истинските християни от древността, учението на Иисус от Назарет не би се утвърдило в историята и щеше да се размие, както хилядите култове по това време. Колко често изповядваме едно християнство без желание за жертва, без стремеж към безкористност? Без чистота в помислите и детско дръзновение, забравяйки за идеализма, без който не може. Ние дори нямаме решаващи съмнения и болезнени въпроси и даже не сме „морски вълни, издигани и размятани от вятъра” /Як.1:6/. Имаме ли силата да се наречем „приятели Божии”, а не наемници? Страхуваме се от толкова много неща – от мнението на хората, от тях самите, от домашните, от гнева на висшестоящите и присмеха на околните. Притесняваме се да не ни вземат за „фанатици” или откровено луди. Изгубили сме желание за промяна и движение нагоре. Живеем в полусянката и не искаме да излезем на светлина, защото ще прогони нашата тъма, с която сме свикнали. А когато имаме толкова много страхове, пропъждаме най-важното – страха от Бога. Единственият, който е живителен и спасяващ. Всичко друго е от нашите немощи и от бесовете.     Ние не сме нито горещи, нито студени. Приличаме на птици, които са се настанили тихо и безшумно на едно безветрено и спокойно място в голямо езеро и в полубудно състояние примираме в нашата леност и нехайство. Нямаме нито желание, нито стремеж да го напуснем, а искаме да останем така, докато Бог ни поиска неверие. Но не можем да го заблудим и да се скрием от Неговия всевиждащ взор. Това „междинно“ състояние не само не радва Бога, но предизвиква Неговия справедлив и заслужен гняв. То е по-осъдително от проявите на ревност не по разум или пълното неверие, тъй като е признак на  лицемерие и лукавство. Само по себе си е проява на малодушие, примиренчество и духовна немарливост. За това повече от всичко ще бъдем обявени за негодни и лукави раби. Нашата присъда е да бъдем обявени за недостойни и ще бъдем изплюти от устата Му!  Ще бъдем отхвърлени настрани, долу и завинаги!

Всеки, който е тръгнал след Христа иска да бъде спасен от Него, но малцина от нас си дават сметка какво означава това. Всеки иска да влезе в рая, но нека не забравяме, че с трудовете и делата на вярата трябва да го заслужим. Не просто да бъдем работници на нивата, а служители и труженици, които да не щадят себе си в това свято дело. За това да разгорим вярата си и да я превърнем във факел, за да чуем на съда Божи Неговите думи – „Достоен!” Амин!