Търпение – спасение

1590 0
staretsat

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

Когато един свещеник е млад и неопитен, всяка беседа или наставление от опитен духовник му разкрива нещо ново, значимо, дава му важна насока в неговите търсения. По необясним за логиката начин, но вдъхновен от Духа Светаго, той го тласка напред и нагоре към осмисляне, преценка и помъдряване по пътя, който Бог му е предопределил. Както опитния ветеран от фронта предава безценния си опит на новите бойци, така и в живото предание на Светото православие по-зрелият, по-мъдрият дарява новопостъпилия в тази духовна армия от мъже в черно, по-младия си събрат със своята подкрепа, вдъхновение и мъдрост.

Преди доста време, един от благодатните духовници в нашата епархия разказа и сподели за една своя незабравима среща със стареца Назарий. С умиление и някаква особена тъга предаде следното: „Завърших богословското си образование и си подадох документите за ръкоположение в Митрополията, а докато чаках, си бях намерил работа, за да изхранвам младото си семейство. Мина доста време, но неизвестно защо не ме ръкополагаха и изпаднах в смут и безпокойство за своето бъдеще. Ходих редовно в храма, подготвях се, пеех на клира и чаках обаждане или някаква вест, но нищо не последва. Молих се, постих, редовно се изповядвах и причастявах при моя духовен наставник, но времето течеше и течеше, а аз губих надежда. Помислих си, че не е лошо да отида и да се посъветвам с някой опитен старец, за да получа съвет какво да правя в това трудно положение, в което се намирах. Поговорих с моя отец и той ме благослови да отида и се срещна с архимандрит Назарий от Кокаленския манастир.

Тръгнах аз, пътувах с влак от Варна до София, после взех един автобус и най-накрая пеш извървях разстоянието от около 2 километра до обителта. Попитах за стареца един от служителите и не след дълго той се показа. Приближи се до мен, изгледа ме отгоре до долу и ме благослови. Застана срещу мен и седнахме на едно място в двора. После с трепет и притеснение почнах да разказвам. Предварително си бях подредил мислите в главата и бях си извел нещата, за които да говоря. Казах му за забавянето, което е необяснимо за мен, за лошото материално положение, за нападките от роднини, за отношенията ми със съпругата и напрежението от всичко, което става, за притеснението ми от продължаващата неизвестност – за всичко, което ме измъчваше и съсипваше душевния ми мир. Той внимателно и търпеливо ме слушаше, изчака да свърша и само промълви: „Търпение…“. Замълча и продължи да ме гледа. Мина малко време, а аз бях спрял да говоря и се получи неловко мълчание. Очаквах да продължи, но той мълчеше и само ме гледаше. Аз повторих някои факти, обстоятелства и с болка споделих всичко, което носех в себе си. Той ме слушаше и не след дълго пак продума: „Търпение…“ и спря. Аз неловко продължих и казах: „– Да, разбира се. Нужно е, но какво да правя от тука нататък и какво да предприемем занапред?“. Представих пак и пак познатите неща, като ги повтарях многократно. А той ме гледаше и слушаше мълчаливо, със сериозно изражение на лицето и каза: „Търпение – спасение!“. Веднага след това стана, благослови ме, обърна се и влезе в постройката.

Аз стоях ни в клин, ни в ръкав и се чудех какво да правя. Станах от мястото си и смутен и разочарован тръгнах по пътя обратно. Бях стъписан и неудовлетворен, неразбран, с излъгани очаквания. Обезсърчен, стигнах до автобуса, а после се качих на влака обратно за Варна. Седнах в купето и понеже нямаше никакви хора, непрестанно премислях за станалото…

Ех, за това ли бих толкова много път. Хвърлих пари, заделих време. И за какво – за да чуя едно сухо „Търпение…“ и накрая „Спасение“. Та това мога да го прочета във всяка духовна книга или катехизис или да го чуя от устата на някой съвсем обикновен свещеник. Аз очаквах да ми говори дълго, нали е старец? Да ми покаже един поглед в бъдещето, прозрение за онова, какво да следвам и да правя и за което да се държа занапред. Но сега изпитвам празнота и пълно разочарование. Мислех върху казаното, предъвквах всичко пак и пак и се чудех как да се утеша. Връщах лентата назад и си казвах: „Къде сбърках? Да не би да съм го ядосал или разгневил с нещо? Може да съм изглеждал горд, непослушен, вироглав и с това да съм го отдръпнал от себе си“. Мислех и премислях, анализирайки всичко. В това време влакът се движеше из клисури и гори, преминаваше през села и градчета, а в ума ми бяха заседнали думите му: „Търпение – спасение!“. И така аз премислях и премислях, но почнах да налагам наставлението му към всичко онова, което ставаше с мене – чакането за ръкоположение, отношенията вкъщи, в работата ми, погледите на роднините. Конфликтите, които имах и недоуменията, в които бях. И колкото повече пътувах, толкова повече тези думи неумолимо лягаха в съзнанието ми като някаква странна рецепта за парещите проблеми и ситуации. И така, когато вече стигах до града, почнах да се успокоявам и да разбирам, че това, което трябваше да чуя, всъщност го чух. Да, наистина, във всичко трябваше да проявявам търпение, търпение. И щеше да дойде спасението. Явно това е балсамът за болката ми, онзи лек, който трябва да приложа във всичко свое и съкровено. Това е панацеята, която ми е нужна. Просто да се смиря и да изчакам развитието на нещата. Да приложа навсякъде тази вечна човешка и християнска добродетел. Явно това е бил смисълът на пътуването, целта на моята духовна среща и трябва да се смиря и да чакам…

И още повече – не кой да е, а истински старец го казва. И това не е обикновен свещеник, някой клисар или мирянин, а дядо Назарий. Той е опитен духовник, изповедник на монаси и свещеници от цялата страна, търсен събеседник от богослови и висшестоящи хора. Явно това… Нали, Светите отци казват, че чрез устата на стареца говори живият Бог и така наставлява търсещите и благославя душите им. Значи така е трябвало да стане по Божи премъдър промисъл.

Мина време и Бог така придвижи нещата, че аз разбрах, че старецът е бил не само прав, но и прозорлив. Това, което стана, след като изчаках и си поех кръста, е не само добро, а възможно най-доброто за мен самия. Точно това е било най-правилното решение. Това е било зрънцето мъдрост, което е трябвало да получа от Небето, за да отсея плявата в мислите си. Този необходим елемент, който ми е липсвал и който допълни картината. Точно тези думи ми донесоха успех и избавление от бъркотията в ума ми и показаха изхода в тежката ситуация.

Разбрах, че Бог най-добре знае от какво имаме нужда във всеки един момент и ни обича повече, отколкото ние обичаме себе си! От нас се иска просто да се смирим и да проявим търпение, за да може Той да устрои най-добре нещата в живота ни.

Амин!