Учейки се на молитва

2682 0

Автор: отец Марк Антоний Коста де Боргар
Източник: кратък откъс от книга “Личност и Кръст. Разговори с отец Димитру Станилоае”
Превод: Мартин Ганев

Молитвата е естествена активност на човека. Поради падението обаче сме длъжни не само да се покаем, но и да се научим как да следваме пътя, който води към Отца.

“Нека се замислим какво казваме в молитвата “Отче наш!”. Трябва да го казваме съзнателно, изпълнени със синовна обич. Какво означава “Отче”? Това е Онзи, Който ме люби, мисли за мен, изпитва обич към мен. А е “Отче наш”, защото всички сме братя. Трябва да казвам тези думи с чувство на любов към Бога и всички хора. Следователно не трябва да изричам молитвата бързо. Трябва да размишляваме изпълнени с вълнение, без обаче да се изгубваме в хладни разсъждения. Всеки път разсъждаваме по екзистенциален начин за някакъв нов смисъл в думите, тъй като всеки път се намираме в различно състояние, т.е. ние постоянно правим ново начало. Това зависи от всяко наше състояние.

Да участваме с чувство в нашата молитва е също така необходимо. Ако си дадем сметка какво казваме, не е възможно да не се разчувстваме: “Мой Баща!”. Ти ме обичаш, на Теб се доверявам. Аз се задълбочавам в това чувство на доверие, в обаянието на тази любов. Това е едно слизане на мисълта в сърцето.

Точно това са тези две условия, от които се нуждаем за молитвата. Предварително обаче ние трябва да се съсредоточим. Човек, който се намира в едно крайно екзистенциално състояние се съсредоточава по-лесно: той вика към Бога и търси да Го намери. Осъзнаването на нашите грехове ни поставя в едно притискащо екзистенциално състояние: Господи, помилуй, аз съм достоен за осъждане; страхувам се, че ще бъда осъден; ако остана такъв, аз няма да се спася. Страхувам се, че съм недостоен, имам нужда от Твоята помощ, за да живея според Твоята воля. Помогни ми да направя нещо, та да се променя, страхувам се, че не мога да правя това, което трябва. Извършил съм много грехове. Държах се така, както не трябваше, изпълнен съм със зловонието на греха в себе си; помогни ми да постъпвам според Твоята воля, с каквото и да се захвана в живота си!

Трябва да разкрием какво означава да благодарим на Бога, без обаче да се чувстваме доволни от това, което сме направили, и че то няма недостатъци. Ако е възможно, можем да Го славословим с ентусиазъм за всичко, което е направил: за факта, че все още сме живи, че сме срещнали някого, който ни е помогнал. Във всяко обстоятелство от моя живот, аз мога да отлича действията, които Бог прави заради мен.

По-добре е да се молим, когато сме съсредоточени и да оставим молитвата, когато умът ни се разкъсва, за да се върнем обратно към нея малко по-късно. Съсредоточеността не може да  продължи много. Възможността да бъдем съсредоточени за по-дълго време ние придобиваме с времето. Непрестанната молитва е една велика сила и това предполага, че този, който я упражнява е винаги съсредоточен. Да можеш да останеш съсредоточен в молитвата постоянно е най-голямото чудо. За повечето може би това е по-лесно в една кратка молитва.

Когато се съсредоточим, ние се доближаваме до Бога, за да Го срещнем и тогава можем да придобием чувството, че Бог е тук: “Помилуй ме, Ти си благ, а аз съм грешник; помогни ми да се задълбоча в чувството, че аз имам нужда от Тебе”. Духовните хора придобиват чувствителност за Бога, като чувстват присъствието Му като светлина и милост.

Тези две предпоставки са задължителни. Трябва откровено да мислим това, което казваме: Бог е баща на всички, но и мой Собствен; аз съм длъжен да чувствам какво означава за мен “Баща”, “помилуй”, “грешен”… При това не само да го казваме, но и да го чувстваме. Това не е просто смиренословие, но аз го усещам. Чрез него аз вниквам в едно много дълбоко екзистенциално състояние и навлизайки, аз чувствам присъствието на Бога, че Бог ме докосва, че Духът Светий работи вътре в мен. Тази чувствителност не се постига лесно. Това е дело на Бога. Всички монаси предпочитат тази молитва и всички хора могат да я казват във всяко тяхно занимание, дори когато се хранят…”.

Ние сме призвани да се сработим с Бога за възстановяването на общението между хората. На всяка Божествена литургия ние предвкусваме Царството Небесно. Навлизаме в едно общение между нас, общение на радост: това е предвкусването на Царството. Но това не е достатъчно. Ние можем да продължим това общение във всекидневния ни живот. Това означава, че осъзнаваме в какво се състои нашият дълг на любов. Бог ни дава да Го вкусим като любов, като радост и като свобода. В нашите ръце е да съхраним тези дарове и да ги предадем на човеците и на света при всяка отдадена ни възможност. За да познаем Бога, хората и света, ние трябва да се освободим от нашите страсти и да бъдем свободни.

Чрез своите избори и напрегнато усилие аз стигам до виждането на Бога, на другите, както и на всички неща, с едно друго око, а не вече като средства за моето лично задоволяване: стигам до там, че ги обичам заради това, което са; в любовта ми към Бога, хората и цялото създание, аз стигам до там, че забравям за себе си. “Очистването от страстите има една цел: Чистото знание за Бога, за битиетата и нещата. Нужна е тишина, равновесие и отсъствие на страстите за да видя нещата такива, каквито са в тяхната комлексност. По този начин аз напредвам в знанието на тайнствата, които се намират в сърцето на личностите и на нещата. Слушам с внимание какво ми казват другите. Познавам Бога по един духовен начин, чрез моя чист дух, възприемчив и чувствителен, чрез дух подсилен от Светия Дух. Прогресирам в непрестанната молитва; виждам нещата в Христа и Христа в нещата. Аз вече нямам възможност да съхранявам абстрактни схващания за Бога, хората и света.

Когато казвам на Бога “помилуй ме”, аз нося със себе си, в съзнанието и сърцето си, колкото хората, толкова и света. И така, “сам единствено с Бога” означава, че съм изпълнен от любовта, която Бог има за всичките хора, сам с Бога и единен с всички. Неговата светлина обхваща всичко; виждам другите в Него; виждайки Него, аз виждам другите. Не съм просто един неутрален човек, който не върши зло. Но докато навлизам в любота, аз преминавам в едно позитивно ниво: виждам тайнството на другите, осъзнавам все повече и повече отговорностите ми спрямо тях. Чувствам се задължен да направя нещо за тях, да им помогна да се изправят срещу трудностите в техния живот, духовните им проблеми, да им помогна да вкусят от радостта в Христа. Защото хората са толкова натоварени, толкова затруднени от вътрешните и външните си проблеми. Те са изключително объркани, уязвими във всички състояния. Съвременните хора са измъчени; те се нуждаят от помощ, но ние трябва да имаме много любов за нещо такова.

В любовта човек е добър; в любовта човек се разкрива, отваря се, отмаря, успокоява се. Сега вече съществува някой, който го обича, на когото погледът го гледа с внимание; успокоява се и открива кой в действителност е, коя е истинската му основа. Значи, чрез любовта аз познавам човека.

Ограничавайки своите желания чрез подвига, първо аз успявам да не извършвам зло, да не безпокоя другите, да бъда приет от тях. След това желая с цялото си сърце да се отдам, а после да обикна, да обградя другия с любов. Изцяло и по-пълно откривам себе си. И така, изпълнен с любовта на Бога към хората аз ще позная тяхното тайнство, ще позная дълбочината на личностите”.

Господи Иисусе Христе, подай ни Твоя Свят Дух и нека Той влее в нашето сърце Божията Твоя благодат! Тогава ще се познаем един другиго, както ни познава нашият Отец: без прикритие, без осъждане, без недоверие. Чуй нашата молитва, така че всички хора, освен кръста, мъченията и затвореността, които имат, да се радват един на друг и да се радват в Теб, в светлината на едно непрестанно общение. На Тебе слава, Пресвета Троице, сега и винаги и во веки веков. Амин!