Хората днес… не виждат смисъл от съществуването си

3642 1
kallistos

Автор: Калистос Уеар, митрополит на Диоклия
Източник: списание Τόλμη, брой 78, октомври 2007
Превод: Мартин Ганев

Интервю с Диоклийския митрополит Калистос Уеар, взето по време на XV Международна конференция по Патрология в Оксфорд

Ваше Високопреосвещенство, благодарим Ви за съгласието да приемете поканата от страна на директора на списание Толми, архимандрит Хрисостомос Папатанасиу, да ни гостува Вашето мнение в списанието на Светата Атинска Архиепископия, по отношение на следните 4 въпроси. Нека започнем с първия: Според Вашето мнение, кои са основните духовни проблеми на съвременния европеец?

По мое мнение, най-сериозният духовен проблем е отсъствието на смисъл и цел. В съвременна Западна Европа, повечето хора се наслаждават в голяма степен на материален комфорт, очевидно по-голям от този в миналото, но както е казал Господ “не само с хляб ще живее човек”, тъй като проблемът, който посрещат хората днес, е, че не намират смисъл на тяхното съществуване, не намират никаква цел или посока в техния живот, а това не се случва само с онези, които са загубили вярата си; това се чувства и в голям процент от християните. До голяма степен това се свързва с една по-голяма деградация на обществото. В миналото, в Западна Европа, както се е случвало и на други места по света, хората са се раждали в една жива общност, в едно по-широко семейство, в рамките на мрежа от отношения, на тези от градчето или селото, и са чувствали, че са имали някакво място в общността. Съвременният европеец днес, се чувства сам, и дори много често, ако двама души се обвържат, става дума просто и само за два индивида; т.е. вече не съществува по-широкото семейство, чичовци, лели, братовчеди и приятели, които да ги подкрепят.

Това, което наричаме атомно семейство.

Да, много точно, атомно семейство. Мисля също, че това положение подлага и брака на голям натиск и освен това, в нашето съвременно общество, до някаква степен непознато на миналото, имаме доста хора, които не са се бракосъчетали, за които е много по-вероятно да имат случайни отношения с други, но не и постоянни, в смисъл на дългосрочни обвързвания, тъй като около нас има толкова много хора, на които браковете са разпаднати. Мисля си за това, когато гледам в моята православна църква, тук в Оксфорд, колко са онези хора, които действително си нямат семейство. Естествено, съществуват и други, при които нещата са напълно различни, съществува баща, майка, както и семейства с деца, но все пак виждам и много изолирани хора.

Когато приемам техните изповеди, осъзнавам, че обикновено хората не са извършили необичайно големи грехове, но ако се вслушам, не толкова в това, което казват, колкото в тяхното мълчание, онова, което в действителност изповядват в тяхната изповед е следното: “Не намирам никакъв смисъл в моя живот”. Следователно, една от най-първите цели на духовния баща днес е, не да порицава хората заради тяхната лошотия, и не да сломява тяхната гордост. Много често хората нямат задоволително чувство за тяхната лична стойност и смисъл. Ние сме длъжни да се опитаме да дадем на хората чувството, че Бог ги обича, че всяко човешка личност е уникална, че Бог има някаква специална цел за всеки един от нас, и че не сме просто някакви пионки от настолни игри, които могат да бъдат заместени. Във всяка човешка личност съществува едно съкровище, което не се намира в никого другиго. Обаче, това за мен е най-големият духовен проблем. Идва ми наум някой, който преди няколко седмици ми изповяда неговата тайна: “Ако умра утре, никой не би разбрал”. Длъжни сме да се изправим срещу това чувство на самота, на отчуждение, което много често представлява един вид отчаяние.

Следователно, ако може да добавя още две думи, според православното учение за човешката личност, ние сме сътворени по образ Божи, което преди всичко означава “по образа на Христа”. Този концепт обаче, също така съдържа в себе си и “по образа на Светата Троица”. И ако се запитаме, кое е основното значение на Троицата, очевидно, става дума за това, че Бог е любов, а не просто себелюбов. Бог е взаимна любов. Бог не е просто интровертната любов на Единия, но е обединяващата и съпричастна любов на Трите Лица, на Отца, на Сина и Светия Дух. Става въпрос за това, което гръцките отци наричат проникване “περιχώρηση”. Така че, ако ние човешките създания, сме по образа на Троичния Бог, това означава, че сме сътворени да се обичаме един другиго, и е невъзможно да сме напълно човешки, ако сме отчуждени, ако сме сами. Само чрез отношенията ни с останалите човешки създания, ние достигаме до нашия завършек.

В противен случай оставаме просто плътски.

Точно. Бих се съгласил с френския писател Бернанос[1], който пише, че “Адът е това, да не можеш да обичаш повече”. Това обаче е проблемът на нашето съвременно общество. Съществува една незадоволена жажда между хората, незадоволена жажда за любов. Вероятно хората не са го разбрали, вероятно считат, че съществува нещастието, но де да можехме да намерим начините да задоволим жаждата на хората от нашето съвременно общество, така че те да станат действителни Троични образи …

Днес светоотеческото слово има ли възможностите да предложи отговори на тревожните, екзистенциални проблеми на обществата, макар че е започнало да говори през първите векове на Християнството? Тоест, колко актуално е светоотечското слово?

Преди да се присъединя към Православната църква, т.е. преди повече от 50 години, един от православните богослови, който ме вдъхнови специално, беше отец Георги Флоровски. Впечатли ме по-специално неговата програма за “неопатристичен синтез”, и четейки го бях повлиян от желанието да насоча своя живот към науката и учението на отците, което и направих. Става въпрос обаче за един законен и необходим въпрос. Отците са живели хиляда и петстотин до две хиляди години в миналото, живели са в една много по-различна културна среда. Какво имат да ни кажат днес те? Поначало, отец Флоровски настояваше, че сме длъжни да изследваме отците не археологично, просто като гласове от по-далечно минало. Длъжни сме да се доближим до отците като наши съвременници. Не е достатъчно просто да преповтаряме какво са казали отците. Длъжни сме да се запитаме какво биха имали да ни кажат за съвременните проблеми, ако живееха в нашата епоха. Следователно, става въпрос за едно изкусно, херменевтично начинание, т.е. човек да бъде верен на духа на отците, но все пак да го тълкува като жив дух; да актуализира светоотеческото слово. Все още ми въздейства един израз, който използваше отец Георги Флоровски. Говореше за придобиването на “ума” на отците. И вярвам, че на гръцки най-добрата дума, която може да предаде думата “нус, νους”, е думата “убеждение, чувство, φρόνημα”, начинът на мислене. Не е достатъчно просто да преповтаряме думите на отците. Длъжни сме да навлезем във вътрешния им дух. А една от основните мисли за светоотеческата мисъл е следната. За отците не съществувало разделението между богословие и молитва, между догмат и духовност. В съвременното академично богословие ние правим подобни разделения. От една страна имаме систематическо богословие, а също така омилетика, пастирско и етическо богословие и т.н. Това не са светоотечески понятия. Ако става въпрос за това да разберем отците, трябва да признаем, че техният подход е бил единен и холистичен. И по-точно, богословието и молитвата са по същността си единни, както обикновено са казвали пустинните отци, “богослов е онзи, който се моли, и ако се молиш в истина, то ти си богослов”. Следователно, ако изследваме отците, казва ни отец Флоровски, и вярвам, че има право, тогава сме длъжни да ги питаме като наши съвременници, и да разберем, че не съществува истинно богословие, което не се свързва с молитвата.

Вследствие на това, аз вярвам, че ако приложим тези критерии в изучаването на отците, ние ще можем да имаме едно живо светоотеческо богословие, което ще предложи на съвременния свят слова със смисъл. Но това изучаване трябва да не е просто археологично и академично. Трябва да е живо. Също така, длъжни сме да вземем предвид, че отците са черпели от философката и научна мисъл на тяхната епоха, така че, ако искаме да сме – като православни -, богослови на светоотеческата традиция, длъжни сме да сме отворени към схващанията на съвременната наука, както и към движенията на съвременната западна философия. Това е бил начинът, по който са богословствали отците в тяхната епоха и следователно, лично казано, идеята за един нов светоотечески синтез предпоставя едно отваряне към съвременната мисъл.

Въпреки всичко, възможно е да намерим в отците указателните знаци, които ще ни помогнат да събеседваме със съвременния свят. А преди всичко, необходимо е да започнем от Троицата и христологичния догмат: Какво ни казва триадологичния догмат за човешката природа и културния живот, какво черпим от догмата за природата на Христа, за богочовешкото единство в лицето на Спасителя, което може да ни упъти в съвременния свят.

Доколко мислите, че православният Ви опит е повлиял на Вашата личност и какво бихте казали на младите, които биха искали да се доближат до православното християнско учение?

Нека започна, говорейки за моя личен опит. Отидох за първи път в православен храм, когато бях на 17 години. Случи се да е руската църква в Лондон. Отидох там един съботен следобед.

В Knightsbridge ли?

Не, по онова време беше близо до станция Виктория.

Не там, където е служил Антъни Блум (митр. Антоний Сурожски).

Не, беше по-рано. Храмът сега е вече съборен, а по-късно аз започнах да ходя в гръцкия катедрален храм в Лондон. Последното беше някак си по-лесно за мен, тъй като следвах старогръцки от 11 годишна възраст, така че не беше много трудно за мен да следвам последованията. Но всъщност, това беше първият ми допир с Православието. Не посредством книгите или абстрактни изследвания, не чрез общуването с православни християни или лични контакти. Това беше един трети начин, по който да опозная Православието, посредством опита от православното богослужение. Първо срещнах Православието като литургичен живот и посредством опита от православния култ се склоних да чета книги и да срещам поотделно православни християни. Мисля си обаче, че без този богослужебен опит, може би нямаше да почувствам силен интерес към Православието.

Принадлежали сте към High Church?

Точно така, бях член на Aнгликанската High Church[2]. Имах християнска основа. Сега, кое обаче беше това, което ме поведе към Православната църква? Преди всичко, беше чувството за тайнственост, за боязън и това, което чувствах, когато ходех в руския храм, а по късно и на гръкоезичните последования. Чувствах близостта на Небесното Царство, чувствах единението между небето и земята. Много години по-късно прочетох коментарите към Божествената литургия на свети Герман Константинополски, който започва първата си глава по следния начин: “Църквата е едно земно небе, на което небесният Бог живее и се движи”. Това чувствах, когато следвах православните последования, и беше именно това чувство на непосредственост в общението със светците, което ме привлече в Православието. Разбира се, може би това беше моят личен начин, но всякога, когато идват и ми казват, че искат да познаят Православната църква, аз им казвам: Първото нещо, което трябва да направите е да придобиете опит от православното богослужение, тъй като Църквата не е някаква идеология или философска теория, нито пък кодекс или модел от канони. Църквате е живият опит от Троичния Бог, който ни се предава чрез молитвата. И така, ако искате да познаете Православието, отивайте да придобиете опит в православното богослужение. И по-конкретно, на всеки англичанин, който е искал да се присъедини към Православната църква, аз му казвам: Първото нещо, което си длъжен да правиш най-често, е да ходиш на Божествената литургия. Божествената Евхаристия е животворящият източник, от който произтича всичко останало. Естествено, обяснявам им, че не могат да се причастяват, но могат да участват в молитвата и живия опит от православния култ. Такъв значи, беше моят личен и първоначален опит от Православието. По-късно, на второ място, един втори елемент от Православието, който ми повлия по-дълбоко, това беше традицията на ниптическото богословие. За него научих по-късно, но започнах да чета за употребата на Иисусовата молитва и да се задълбочавам в някои от съществуващите вече текстове на Добротолюбието. Вече съществуваше един частичен превод на Никодим и Макарий от 1950. Паралелно с литургичното богатство на Православието, това също ме привлече към Православната църква, т.е. чувството за вътрешната молитва. И впоследствие, когато разговарям с млади православни, които са се покръстили на млада възраст, но са се отдалечили от Църквата, бих ги окуражил преди всичко да подновят този опит от Божествената литургия и бих им говорил за това, опитвайки се да им помогна да почувстват нещо от онова, което неочаквано почувствах, когато отидох в православния храм.

…. на 17 годишна възраст…

Точно така. Също така бих окуражил всички онези млади православни, които не знаят нищо за традицията на умната молитва, която може да усили участието им в тайнствата. И така, когато се доближавам до младите, естествено не бих започнал говорейки им за това, освен ако имат вече подобен интерес, поради факта, че би им било трудно да го разберат. Все пак, това би било моята цел; да се опитам да събудя нещо от възхищението и страхопочитанието, които почувствах, когато отидох за първи път в православен храм. Мисля, че по този начин Православието повлия върху моята личност. А това означава, че когато обучавах млади хора в университета, не им преподавах с точност история на литургията, но главно ги учих на патрология, преподавах им за триадологичния и христологичния догмат според гръцките отци от трети до пети век, като винаги се опитвах да им стане ясно, че за отците тези неща са били въпроси на живот и смърт. Не са се препирали за философските подробности, и винаги се опитвах, говорейки като преподавател на студенти, да им помогна да видят проблемите, живите проблеми, които са засягали отците; поради коя причина са приемали еди-коя си позиция и кои били въпросите, които са имали предвид. Също така, моят подход към студентите по богословие беше следният: Да им помогна да видят, кои са били тогавашните въпроси, които продължават да съществуват и за нас.

Има ли Християнството бъдеще в мелачката от цивилизации и религии или говорим вече за една след християнска Европа?

Преди всичко, когато говорим за Европа, ние не говорим просто за една географска област; говорим за една идея или за един идеал, за Европа разбрана в нейния най-дълбок смисъл на духовност. А в идеята за Европа християнската традиция е основна. Все пак сме изправени срещу един парадокс, че днес, в повечето страни от Западна Европа, броят на активно участващите християни е много малък и постоянно намалява. Ако хората бъдат запитани, казват, че вярват в Бога, обаче в тяхното мнозинство те не се черкуват, а вероятно не са даже и кръстени. Следователно, кой е смисълът на днешната и бъдеща Европа. Дали Европа представлява един духовен идеал, в който Християнството е фундаментално, въпреки че на толкова места в Европа, Християнството е вече маргинално. Същевременно, ние, които живеем в Западна Европа, в Британия, Франция, Германия, Италия или Испания, не може да си мислим, че само ние сме съвкупността от Европа, а че съществуват други страни от Европа, конкретно бившите комунистически страни от Източна Европа, където през последните петнадесет години проличава едно достойно за отбелязване разпалване на съзнателното Християнство. Всички ние познаваме добре силата на Римокатолическата църква в Полша, но също така имаме за пример една страна като Румъния, а също и бившият Съветски Съюз. През 1988 в цяла Русия и Украйна съществували само 16 функциониращи православни манастири. Днес функционират повече от 700. И са изпълнени с млади хора, пълни са с послушници. Следователно, ако видим Европа цялостно, ако вземем предвид всичките страни, които наскоро станаха членове на Европейския Съюз[3], не можем да кажем, че религията е напълно мъртва в Европа, ще трябва да приемем една по-широка картина. Не ми е позволено да говоря за Гърция пред гръцка читателска публичност, тъй като само съм посещавал Вашата страна, но започнах да идвам в Гърция от 1954 и отличавам много разлики в по-широкото материално благополучие. Действително народът беше много беден след Втората Световна Война и след гражданската война. Сега народът в Гърция е много по-заможен. Бих казал обаче с тъга, че през последните петдесет години Църквата не заема същото място в живота на народа, което обичайно е имал, въпреки всичко виждам някои окуражителни белези. Мисля, че действително на много места в Гърция, участието на младите хора в живота на енорията сега е по-добро, отколкото преди 30 години. Това е моето впечатление. Там, където съществува някой отдаден и харизматичен свещеник, който би могъл да събере около него хората от всяка възраст, той винаги ще има в своето паство и много млади. Затова, дори и да знаем много за развитието на светското в Гърция, това не ни дава по никакъв начин пълната картина. Така че, може би страните от Източна Европа да успеят да обновят духовния изглед на Европа. И да го предадат на Запада. Не вярвам, че това ще се реализира лесно и бързо, но когато говорим за Европа, нека ни бъде позволено да говорим в по-голяма широчина на положенията, които съществуват в Европа. Да, следователно, не съществува връщане към миналото. Но не е хубаво да бъдем носталгични към някакъв вид Християнство, което вече не съществува. Обаче аз не вярвам, че определението “след християнска” да е напълно подходящо за днешното положение. Така че, бих казал, че съм песимист в краткосрочен план, но оптимист в дългосрочен.

Слава на Бога.

И така, мисля, че с това отговорих на Вашите въпроси.

Ваше Високопреосвещенство, много благодарности от страна на Τόλμη.


 

[1] George Bernanos (Paris 1888 – Neuilly- sur- Seine 1945), Френски християнски писател с полемична активност. Бил почетен от френската Академия за известния негов роман Le Journal d’un cure de campagne (1936).

[2] High Church = Литургически подход в лоното на Англиканското изповедание, което подчертава тайнствения (клирикалисткия), литургичен, обреден, традиционен и произхождащ от Римокатоличеството елемент, за разлика от Low Church, която омаловажава емфазата на клир, тайнствата и обредната част от култа, като дава по-голямо значение на евангелските принципи.

[3] Всички събития, които споменава митрополитът, се отнасят до настоящия момент на интервюто, т.е. 2007 г. Бел. Прев.


1 коментар за "Хората днес… не виждат смисъл от съществуването си"

  1. о. Божидар

    Много хубава статия. Наистина – прочетете я задължително!

Comments are closed.