Християнските празници и техният смисъл

1743 0
praznitsi

Автор: свещ. Владан Перишич
Източник: www.prijateljboziji.com
Превод: Татяна Филева

Човекът е същество, което Бог е сътворил от небитието, за да го направи подобие на всебитието. И наистина, ако не единственото, то несъмнено най-високото призвание на човека е да се уподоби на своя Творец, да осъществи християнския „категоричен императив”: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.

И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен Този, Който е единствената Светлина и Източник на всяка светлина. С това Богочовекът всъщност ни „заповядва”: бъдете и вие свети, станете светии. Друго предназначение в своя живот, освен това, нямаме. А това предназначение заслужава всеки труд и подвиг. Затова сме се появили, затова живеем, затова единствено съществуваме. Ако възприемем тази разтърсваща истина с цялото си същество и насочим (преориентираме) своя живот към нея, едва тогава ще бъдем достойни да се наречем християни, едва тогава ще можем да разберем онези, които са посветили живота си на нейното осъществяване, поради което Църквата ги прославя, наричайки ги Божии светии. На тях, и преди всичко на самия Бог, Който е източник на тяхната святост, Църквата посвещава особени дни – празници.

В празничните дни не правим нищо друго, освен да прославяме Бога пряко (ако става дума за Христовите празници) или косвено (ако става дума за празниците на светиите). Затова споменаваме светите Божии угодници на всяка Литургия (тъй като християнският празник е неделим от Литургията) и им посвещаваме отделни песни на дните на техните празници, молейки Бога да си спомни за тях в Своето Царство, защото истински, тоест вечно, във вечно общение с Бога, съществува само този, за когото си спомня Бог. Именно, Бог си спомня за нас не така, както си спомнят хората – самото отнемане от забравата на онзи, за когото Бог си спомня, е отнемане на човека от вечната смърт, от неговото унищожение, от небитието. Затова и Църквата помни своите светии, тъй като забравянето им би било страст, която няма място в Църквата, и ги споменава на Литургията, защото и те, макар и свети, имат нужда да бъдат споменати в Божието присъствие в литургичната общност, тъй като и светиите се спасяват единствено с това, че са членове на Тялото Христово, тоест на Църквата. Следователно, прославянето на Бога и Неговите светии не е някаква допълнителна или украсителна особеност на евхаристийната общност, а една от нейните същностни характеристики, защото спасението винаги се търси и се намира само в общността на всички в едното Тяло Христово.

Прославяйки Бога и светиите на църковните празници, ние с това прославяме и радостната истина за Божието въплъщение. С това, че Син Божи се е въплътил и, оставайки истински Бог, е станал и истински човек, Той е показал, че материята, от която сме създадени и без която не можем, не заслужава презрение, но е достойна за всяка почит само ако се употребява спасително, а не се злоупотребява пагубно с нея. А светиите, поучени от Христос като техен вечен пример, показват как материята трябва да общува с Бога, как сътвореният свят трябва да се отнася към Бога, та, макар и сътворен, да стане непреходен. С други думи, те показват какъв ще бъде светът, когато един ден окончателно се преобрази в Царството Божие.

Можем да се запитаме: защо не прославяме Бога такъв, какъвто е сам по Себе Си, а винаги посредством въплътилия Се Христос и Божиите светии? Отговорът се съдържа във факта, че Бог, ако Го отделим от Богочовека Христос и от Неговите светии, Той остава за хората като някаква, макар и велика и мощна, все пак отвъдна – тоест отделена от хората и света – сила, която е чужда на нас.

Затова и Бог се е въплътил, тоест възприел е човешка природа и, така да се каже, е свел Себе Си до „нашата мяра”, за да ни издигне до Своята. Ставайки реален, истински човек от кръв и плът, Бог е показал, че човешката природа е способна да бъде свята, тоест, способна е да приеме себе си не някакъв малък дял или къс от Божеството, а всецелия Бог – нейния Творец. Следователно, човешката природа не е нещо толкова голямо, че нейният Творец не се е засрамил от нея, а я е сътворил такава, че един ден, когато бъде необходимо на човека, Сам Бог да се вмести в нея целият, показвайки с това каква е тя, тоест за какво величие е сътворена. И то показвайки това не с думи и доказателства, а със Своето реално съществуване, когато, не преставайки да бъде Бог, е живял като човек.

Ето защо прославянето на светиите е и прославяне на истината за Божието въплъщение. Бог, оставайки Бог, става Човек, та човекът, оставайки човек, да стане бог (наистина, не бог по своята природа, защото само Един е такъв, а бог по Божия благодат, по осиновяване). Светиите са реално доказателство за това, че човек може да стане безсмъртен, живеейки с Бога и по Бога – и това е, което прославяме и на което се радваме, чествайки техните празници. (Между другото ще кажем, че оттук и онези, които не признават, и поради това не прославят, светиите, всъщност с това прогонват Бога от тялото, развъплъщават Христос и така разрушават основната спасителна истина на Православието – че човешкият живот с Бога не само е възможен, но и необходим, ако човек желае, живеейки в пълнота, да бъде един истински човек във вечното Царство Божие.

Преди всичко Сам Христос, а след това и светиите (които прославяме на празниците) са истинско доказателство, че Бог е наш приятел и благодетел, защото дава на нас, хората 1) известни, 2) само предполагаеми и 3) още неподозирани блага, тъй като, по думите на Апостол Павел, око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.

Отблясък от тези непредугадими небесни блага виждаме у светиите и се радваме, празнувайки ги. Празникът и тържествената, празнична атмосфера всъщност е образ и отражение на атмосферата, която цари в бъдещото Небесно Царство. Затова на празник обличаме своите най-хубави, най-тържествени дрехи, а свещениците – най-празничните богослужебни одежди. На празник задължително се служи Литургия, или по-точно – празник е тогава, когато се служи Литургия и когато се причастяваме, защото Литургията е тази, която прави един ден празничен, тоест свят.

Тъй като Литургията е есхатологично събитие, тоест събитие, което предизобразява бъдещото Царство Божие, тя не може да не бъде празнична, тържествена, радостна (това е причината, поради която в дните на пост не се служи Литургия). Носейки празничен, тържествен характер, Литургията чрез „икони” и „символи” показва радостта от бъдещото Царство. А тази непреходна радост е станала възможна поради това, че Бог е станал човек и така от вечността е влязъл във времето, в историята, в нашия живот и цялото наше битие, та, като единствен свят, да го освети и да го направи непреходно.

Ето защо чрез празничните евхаристийни тържества Църквата (като исторически образ на общността на светиите в бъдещото Царство Божие) показва влизането на Царството Божие в историята. Затова църковните празници освещават времето, подобно на крайъгълни камъни в неговото здание, чийто смисъл не е в нищо друго, освен в прославянето на Бога в Неговите светии.