Черната планина на Граматико

520 0
planina

Автор: митрополит Николай Месогейски и Лавреотикийски
Източник: неговата книга – „Там, където Бог не се вижда“
Превод: Мартин Ганев

Неделя 14 август 2005 година. Цяла Гърция е потресена в навечерието на Успение Богородично. За пореден път Кипър е потънал в скръб. Един летателен апарат, идващ от Ларнака с дестинация Атина, остава без контрол и след кръжене от около два и повече часа, се разбива в Черна планина (Μαύρο Βουνό) на село Граматико. Няма никакво значение какви са причините, кой е отговорен и как се е случило. От значение е, че сто двадесет и един души, напълно несправедливо и по трагичен начин всички до един са оставили последния си дъх в едно от кътчетата на Атика именно на този ден.
Информирах се за събитието и потеглих с разкъсано сърце към мястото на злополуката. Пристигнах два без десет. След по-малко от два часа от трагичното произшествие. Вървях напрегнато. Не исках да ме посрещат като официално лице. Неизбежно обаче се случи и това. Дойдоха да ме информират компетентните органи. Аз намерих начин да не се занимават много с мен. Бях с усещането, че съм най-безполезния там горе. А не исках да се превръщам и във вредител.

Мобилизацията беше впечатляваща. Десетки линейки, войска, полицейски и противопожарни сили, множество народ, една действителна паника. Пред нас бяха останките от самолета, дим и пламъци от пожара, който е възникнал по незнайна причина, противопожарни самолети и хеликоптери в интензивно усилие за погасяването на огъня. На всичкото отгоре разпръснати тела навсякъде, като че ли не стигаше извършеното над тях насилие от сблъсъка, но трябваше и да се превърнат в пепел. Човешките тела, не просто мъртви или изменени, но буквално изчезнали. Не само неразпознаваеми, но и неоткриваеми.

Веднага щом намерих възможност, седнах усамотено. Минаваха часове, но огънят не угасваше. В борбата с него участваха малко хора: специализираните сили от земята и пилотите от въздуха. Останалите просто наблюдатели. Един от тях бях и аз. Всички останали в готовност да помогнат, веднага щом им бъде подаден сигнал. А аз без никакво оправдание за своето присъствие. Не можех да предложа нищо. Притежавах обаче вътрешен и неконтролируем огън. Бях с разкъсани чувства. Скръб, болка, безпокойство. От една страна мисълта ми се измъчваше в усилието от определянето на измеренията на трагедията, а от друга от коването на изкушаващите въпроси. Вярата ми отново разколебана. Позволявам ѝ го аз. Вероятно дори го предизвиквам.

Класическият бог от религиозните наръчници и от наложеното религиозно възпитание е или виновно отсъстващ или унищожително отговорен или в крайна сметка несъществуващ. В първите два случая можеш да полудееш от противоречието и съзнанието за господството на злото в света; в този случай хората са нещастни обекти, пасивни инструменти в ръцете на безразличен и навярно лош бог. В третия случай можеш да се разпаднеш от чувството за ужасяващата самота; т.е. всички ние сме драматично сами в необятния свят, бидейки жертви на случайни събития и обстоятелства, напълно безпомощни в развълнуваното море на трагичната случайност с напълно незакономерно начало и сигурно неумолим наш край; незбежен като факт край и некотролируем по отношение на неговото време и място. Всички ще умрем, но не знаем кога и как. Никой от нас изобщо не може да контролира нито един параметър от нашата смърт. Дори и медицинската интервенция функционира със статистика и вероятност. А това превръща края ни в още по-трагичен. Особено когато е бил предшестван от един хубав живот.

Къде в крайна сметка е Бог? Кой е истинският Бог? Как можем да отличим Бога в едно такова събитие? И ако Такъв не съществува, защо да е трагичен нашият край? Защо да е трагична внезапната, масовата и необичайната по своя начин смърт? Защо да е по-добре за някого да угасне на деветдесет години в съня си, а да се счита за непоносимо, когато животът му секне със сблъсъка на един самолет в някоя планина заедно с неговите деца и жена? Трагично е началото ни, още по-трагична нашата стойност, а мисълта ни все по-тиранична.

Все някъде обаче трябва да съществува Бог, макар и да не се отличава лесно. Ако истинският Бог не е присъстващ тук в Граматико, то тогава не съществува никъде. Казах две думи на молитва в себе си. Имам една малка броеница в своя джоб, сложих си ръката в него и без да разбира никой, оставих душата си да пристъпва по трънените пътечки на болящата надежда за малко утеха, но с честния и непримирим проблематизъм за цялостната истина.

Огънят продължаваше без контрол. Приближи ме ръководителят на цялата операция.
– Радвам се изключително много, Ваше Високопреосвещенство, че Ви познавам. Чувал съм толкова много за Вас. Вълнувам се изключително, че в такъв ден се намирате тук в прахта, в агонията, в напрежението и болката.
Тази превъзходна форма “Ваше Високопреосвещенство” ми се стори толкова неподходяща, толкова безрадостна, толкова лъжовна. Тук имаме пред нас човешката болка в цялото си величие, а говорим с излишни обръщения и тежки определения?
– Тоест къде трябваше да се намирам? – осмелих се да попитам. Аз г-н …, не знам дали ме разбирате или не, но аз разбирам че съм най-безполезният от всички. Седя и мисля; пожарникарите играят своята роля, гасейки огъня; полицаите охраняват региона; войниците тичат, където е необходимо; ръководителят на областта и окръга координира операцията; дори и жуналистите предават новината. А аз какво да предложа? – абослютно нищо. Явно аз съм най-безполезният. Просто седя тук, защото не мога да стоя вкъщи. Какво бих могъл да направя. Да включа някой климатик, за да се разхладя, да седна на някой фотьойл пред телевизора, следейки какво вие правите тук? Не бих издържал.
– Но какво говорите, Ваше Високопреосвещенство? Вие ни вдъхновявате, давате ни сила. Като ви виждаме и се укпрепяваме.
– Единственото, което ме оправдава не е това, което казвате. Хората не се укрепяват с думи и демонстрация на власт или присъствие. Укрепяват се с дела. А тази лепта на делата принадлежи изключително на вас. Единственото, което правя е да кажа две думи на молитва за тези хора, които преди малко са изгубили живота си на това място. Да кажа две думи за всичките им роднини, които в този момент се раздират. За всички вас, които в днешния неделен ден, в навечерието на такъв празник, когато Атина е празна, а вие вместо да прегръщате вашите деца, се срещате с непознати увредени трупове, ужасяващи по своя вид. Които вместо да седите по домовете си, се потите в прахта, изкачвайки се и слизайки по безрадостните хълмове на иначе живописното Граматико. Главно обаче съм тук, за да кажа аз като епископ “защо” на Бога. С всичката сила, която притежавам, с цялата болка, която мога да изразя. Не вие; нито родителите. Но аз, епископът на областта, който говоря за Божията любов, за Неговото всемогъщество и оправдание. Къде е любовта? Къде е силата, правдата Му? Освен трупове и останки, тук не се вижда нищо. Затова дойдох. За да поставя не съпротивителното “защо”, но “защо”-то на вярата и смирението.

Що за ужасяващо? Да изпратиш на летището любимите си лица, които тръгват на път за празника на Богородица. Да се прекръстиш, за да бъде всичко наред. Да не подозираш нищо лошо. Да се приготвяш за празника. И да бъдеш информиран, че някаква самолетна катастрофа с кипърски самолет е станала около Атина. Първата ти мисъл е, че вероятно става дума за друг самолет. Освен това летят всекидневно толкова много. Червеят на безпокойството обаче започва някак си да се увеличава. Биваш иформиран, че е на компанията, с която летят и твоите близки. Агогнията ти нараства опасно. Пазиш обаче надеждата, че навярно е друг полет. Нещата се свиват непоносимо веднага щом пристигне новината, че номерът на полета е този, който не искаш за нищо на света да чуеш. Тогава започваш да се бориш с невероятно малката надежда за спасението на твоите хора, въпреки че това се случва рядко. “Може би не са мъртви всички”, мислиш си ти. Ще им помогне и Богородица. На този ден, възможно ли е?
Преминаха около три часа. Трябваше да тръгвам за вечернята на Успение Богородично. Трябваше да отида на празнична служба… нямах желание! Но беше толкова необходимо. Човешката ми природа, съчувствието, логиката ми се противопоставяше с вярата, с другия “образ” на Бога. На Онзи, Който разпнат се прославя; На Онзи, Който в гроба живее и от гроба Си дава живот. На Онзи, Който облажава “плачещите” и предпочита “последните”, онеправданите и покаялите се грешници. На Онзи, Който основава Църквата Си върху Неговата кръв и учението Му върху мъченическите кърви на учениците Му. На Онзи, Който разкривайки постоянно вечния живот, всъщност премахва трагичността на смъртта.

Колко се радвам, че се родих православен! Всичко това вътрешно ме убеждава. А и представлява изключителна привилегия на православното учение, традиция и живот. Отникъде другаде не произлиза дори и подобна логика. В лудостта на моя проблематизъм за мен произлезе малко, но неподправено и спонтанно славословие. Сълзите се размесиха с малка надежда. В горчивия мрак се отличи лека, тиха светлина. Всичко изглежда толкова голямо, но и в същото време толкова… малко.

На другия ден отидох на летище “Елевтериос Венизелос”. Роднините от Кипър и Гърция пристигаха с цел да помогнат в разпознаването на труповете. Трагичността от събитията насилваше фактите, като не оставяше и парченце от болката, което да не е оползотворено. Повече от сто и двадесет човека в състояние на непоносима болка, всички заедно в огромна зала, въоръжени с много любов и грижа с около тридесет психолози, в присъствието на посланика на Кипър и всички компетентни органи за случая. Някои вече са преминали през изпитанието от разпознаването в моргата и са се завърнали, а други очакват да дойде този толкова наложителен, но и толкова страшен час.

Главният секретар на Министерството на здравеопазването ме информира да отида с двама-трима свещеници за подкрепа и утеха. “Подкрепа и утеха”, запитах се? Кой може да даде тези неща? Кой е този, който знае отговорите и не ни ги открива? Кой е този, който има силата да сглоби разпарчетения, да изгради отново разрушения, да възкреси мъртвия? И как и защо тези хора очакват нещо от мен и Църквата? Психолозите обаче имат още по-трудна задача. Свещениците навярно могат да замълчат. Просто да се разплачат, да съчувстват, да изслушат, да проявят любов, да отронят две думи от тайната молитва. Психолозите трябва непременно да говорят. Нещо трябва да направят.

Постоях в един ъгъл, като оставих за малко душата ми да се отдели от страдащите хора и да се опре на вечно Разпнатия Христос. Минаха приблизително три часа. Всички се бяха върнали. Всички шокирани, недоспали и изтощени стояха надясно и наляво, единствено очаквайки времето да мине, за да хванат самолета, да се върнат в Кипър и да се подготвят за груповите погребения. Някои се разхождаха нервно. Други пушеха неловко. От време на време се чуваха риданията на една майка, която загуби дъщеря си, зет си и трима внука. Безмълвна болка. Толкова силна, че си безсилен да я осъзнаеш.

Някои поискаха, преди да си тръгнат, да направим трисагио. Психолозите изразиха колебание, че това може би ще разстрои по-чувствителните. Посланикът го съобщи деликатно, за тези, които искат. Цигарите се загасиха, изправиха се абсолютно всички без изключение и се събраха в център. Горките не бяха гневни на Бога. След като обаче молитвите ни не подействаха преди злополуката, защо да подействат сега, когато впрочем не можем да се уверим в резултата им. Трисагиото започна. Пред нас беше жената и сестрата на помощник пилота. С ридания всички заедно запяват. Най-лошото, което можеше да се случи, бе да поискат от мен да кажа две думи. Грешката бе направена от директора на Кипърските аеролинии. Отбягнах да говоря… казвайки, че всички ние не се тук до тях, за да ги утешим, тъй като и ние сме неутешени, но за да проявим състрадание, за да споделим малко, долкото можем, от големия и непоносим техен товар. Исках много да ги съпроводя до Кипър, но нещо такова беше практически невъзможно. Обещах да отида за помена.

Панихидата в Кипър се състоя в Паралимни. В една претъпкана църква. Гледайки през Царските двери към хората, би могъл да видиш властващия черен цвят. Шестнадесет човека от едно и също място, и същото време заедно в гроба. Непоносима, неописуема, логично неоправдана и духовно неразгадаема болка.

Отидохме на гробищата. Хиляди роднини, приятели и познати обкръжаваха покритите със саксии и цветя гробове. Потресаваща гледка. Три гроба едно до друго. В първия една двойка с трите си малки деца. В съседния друга двойка с двете им деца. В третия друга двойка с едно дете. Точно до него една баба държеше в прегръдките си внуче, две-три годишно, което навярно никога не ще може да призове в мислите си милите образи на неговите родители, братя и сестри. Ако не греша, всички баби и дядовци, дванадесет на брой, живи. Църквата запя: “Блажен е пътят, който поемаш днес, защото ти е приготвено място за покой”. И ако предположим, че това важи за мъртвите, какво ли би могла да пее за останалите живи…мъртъвци?

Направих молитвата по възможно най-добрия начин. Мисълта ми, вярата и душата ми търсеха своето собствено място… за упокоение. Много е трудна молитвата при такива обстоятелства. Как душата да проговори на Бог, Който не се вижда. Вълненията от събитията, реалността и логиката в онзи момент показваха някакъв бог, който не съществува или бог, който е загубил контрол над света, или бог тиранин, угнетител, ужасен, такъв, който не искаме да съществува. А Богът на любовта, Всемогъщият? Този, Който със Своето Възкресение съкруши смъртта? Онзи, на Когото сега искаме да се помолим, за да ни просветли и подкрепи, защо Той позволи това? Защо не ни отговаря? Къде е Той?

Повечето хора се страхуват от тези въпроси и ги отбягват. Някои ги поставят с философска твърдост и излишно високомерие, но с доста богохулна дързост, която не дава възможност за чист и просветляващ проблематизъм. Роднините са толкова съкрушени, че дори нямат сили да повдигнат в себе си подобни въпроси. Живеят обаче в техните горчиви и зловонни изпарения. Нито да лицемернича можех, нито пък разполагах с лесни и непосредствени отговори. Разреших на душата ми обаче да проблематизира. И вместо да разсъждавам сам в себе си дали Бог съществува и да Му придавам разни свойства, поставих въпроса директно на Него. Той ще ми даде каквото ми е нужно и онова, което мога да понеса. Предадох нищетата си и нищетата на всички нас, свих се и се молих.

Трисагиото свърши. Мълчаливи отиваме всички на кафе. Мисля, че мълчанието ми облекчи малко хората. Бе по-добре, че отбегнах големите доказателства за любовта на Бога, страхотните описания на Неговото царство и другите слова, които нашата Църква смирено разказва, но които обикновено нашите проповедници повтарят без да са ги преживели. Страшно е да подменяш опита с мисли, състраданието със съвети, изпитанието на вярата с богословски възгледи. В онзи момент, когато рухва цялото съществуване и вярата бива скандализирана, това, от което се нуждае най-много човек не са кухите наставления за вярата, но разбирането за безверието като много естествен елемент от човека. Така се отнесох към хората и предпочетох да отворя ушите си и да затворя устата си.

Една бабичка ме приближи, плачейки. Загубила беше дъщеря си, зет си и внуците си. За нея животът беше свършил. Негова красота се оказа подправена, а истината му мъченическа. Тя ме прегърна и целуна ръката ми с голяма сила и вяра. Нейното движение говореше много. Не знам какво очакваше или искаше да изрази.

– Ваше Високо Преосвещенство, боли ме много, искам да си отида от този свят. Не мога да стоя на едно място. Не се оплаквам от Бога. Изобщо. Той раздава само благословии. Нито пък искам децата ми да се върнат тук. Не си струва. Желая обаче аз да си отида. Това грях ли е?
Изражението ѝ издаваше страдание, но свято такова. То сякаш не беше наранено, защото притежаваше тайнствено смирение; смирението от приемането на трагичния факт като невъобразимо болезнен, но обичаен. Сякаш нашето сърце, страдащо от разтърсването покрай събитието, беше по-наранено от нейното, което беше травматизирано от раздялата ѝ с любимите лица. Сякаш смиреното приемане на факта смекчаваше дълбоката травма от раздялата. Тази форма на нейното смирение извеждаше наяве вяра. А вярата ѝ даваше равновесие и мир. Прободната рана в нейните гърди проявяваше само израз и сълзи, но не и кръв.
Не ѝ отговорих с думи. Прегърнах я и я целунах по главата. Сякаш на самата нея това ѝ стигаше. Ако можех, бих я целунал по сърцето. Гледаше ме в лицето, опитвайки се да изсмуче душата ми, държеше ме благоговейно за ръката и долепи устни си отгоре ѝ.
– Старице моя, какво искаш от мен? – осмелих се да попитам.
– Нищо, сине мой, само твоята молитва за моите деца и благословията ти да ме прибере Бог готова, когато ми дойде времето.
– Не те ли наранява това, че си отидоха всички заедно?
– Ако сега са близо до Бог, няма причина да сме заедно. Освен това децата ни са повече Негови, отколкото наши. Може би сега ще обикна повече Бога. Опитвайки се да съм по-близо до Него, ще съм заедно и с децата си. Така каза отец Атанасий.

Дойдоха доста хора, за да ми дадат имена. Като че ли не искаха нищо друго. С изненадваща висота и духовно благородство намираха начин да ми дадат любов и признателност. Една жена, която беше загубила дъщеря си, седеше настрани без утешение. Един изгорял от слънцето човек на средна възраст, даже с необръсната брада, пушеше погълнат в себе си. Хвърли ми един поглед с неясно изражение и приближавайки се ми каза:
– Искам да ти благодаря. Изглежда хората проявяват повече любов от Бога. Пожелавам ти всичко добро, макар и да си… Божи човек!
– Не казвай това, братко мой. За друго става въпрос.
– Ама не виждаш ли, Владико, какво претърпяхме? Какво е това, което ни се случи? Потъна в черно цялата ни родина. Що за Бог е това? Не можеше ли да спаси този самолет? Аз нямах роднина в него, но съм близо до полуда? Виждаш ли ги всички тия? За какво да живеят вече?
– В такъв свят, за какво да живеем и ние? – попитах го аз.

И действително, ако светът е такъв, какъвто на нас ни се иска, с такъв бог, който да си обясняваме, то тогава изобщо не би си струвало да живеем. Живот, който свършва, бог, който бива разумно обясним, свят, който се разбира логично, нито си струват, нито пък съществуват разбира се. Някъде другаде се крие тайната. Усилието да видиш Бога през болката, много често е напразен труд. Болката не може да бъде тълкувана без Бога. Но също така и с погрешно схващане за Бога, не можеш да се утешиш. По-естествено е да погледнеш болката през Бога и тогава чрез болката да разпознаеш истинския Бог. Колко внушително е, че нашата Църква учи за Разпнатия Бог! Колко ценно и колко истинско! Колко революционно за нашата мисъл и колко оборващо. Изповядва Бог, който за елините е “безумие”, а за юдеите “скандал”. Бог, Който волно е претърпял поражение, не се побира в здравата логика. Бог, Който бива изповядван чрез жертвата на толкова мъченици, а триумфира. Бог, Който бидейки гонен, оживява и бидейки омъртвяван, възкръсва. Бог, който създава хора по Свой образ и подобие, а те сами се саморазрушават, колят се помежду си и всички изменят на себе си. Създава безсмъртни хора, а те умират, създава ги прославени, а те избират безчестието. Идва скромно в света и възвестява на “земята мир”, а Негово дохождане бива съпътствано от заколването на хиляди невинни отрочета вместо Него. Как би могъл човек да разтълкува това масово и отвратително престъпление. И ако ангелът уведоми Йосиф да заминат за Египет, защо не е сторил нещо друго по-добро, така че да спаси тези невинни дечица от клането, родителите от непоносимата болка, а историята от едно огромно петно?

На фона на земната мимолетност и суетност, въпреки всекидневния му характер, събитието от Граматико е трагично, несправедливо и безизходно. На фона на вечната перспектива за всеки човек, то представлява едно обикновено събитие. Онзи, който живее мимолетно, ще полудее; виждайки как неговите близки изчезват. Онзи пък, който копнее по вечното, страда човешки, но се утешава “свръх смисъла”; като гледа на своите близки, че бидейки онеправдани, те се прославят, а умирайки, се усъвършенстват. Този техен близък отчетливо очертава контурите на Божието лице заедно с тях. Посредством болката на явленията, той преживява услаждащата надежда и усещането по “невидимите неща”.