Човек за човека…

2097 0
chovek

Автор: протоиерей Андрей Ткачов
Превод: Татяна Филева

В далечните дни на отминалата епоха, когато с червени връзки седяхме на прясно боядисаните чинове, учителите ни разказваха за това колко е провървяло на всички нас, за тази чудна епоха, в която сме се появили на бял свят. Разказваха ни за главните принципи на построяването на новото общество, за онези китове, на които сред световния океан ще плава ръкотворният Град на Щастието. Там ще се трудят според способностите и ще получават според потребностите. И хората ще бъдат един на друг приятели, другари и братя. Тази последна фраза понякога произнасяхме на латински, а в противовес на нея произнасяхме друга, съгласно която живеят хората в другия, враждебния свят. В този свят, където всичко се продава и купува, ни казваха, човек за човека не е приятел и другар, а вълк. Homo homini lupus est. Ние слушахме, без да подозираме за това, че един ден ще доживеем онези времена, когато и у нас всичко ще се продава и купува. Само с вълците нещо не се получи. При общата разслабеност (Гумильов би казал: “при загубата на страстност”) далеч не всички успяват да станат вълци. Чеченците и някои други, подобни на тях, успяват, а европейците – не. Източноевропейците все повече успяват да заприличат на вол, а западноевропейците – на домашна болонка. Но сега не говорим за това.

Човек за човека не е нито вълк, нито брат. В съвременната цивилизация човек за човека е греда. Тази фраза, струва ми се, произнася Ремизов в един от своите разкази в началото на ХХ век. Хората минават един край друг, в транспорта се притискат един до друг направо до неприличие, дишат един и същ въздух, говорят на един език, но при това са така безразлични един към друг, че ти става страшно. Цивилизацията се е отделила от малкия човек със специални “човеколюбиви” инстанции. За болните – болници, за самотните – дом за престарели хора, за мъртвите – морга и крематориум. И човекът, както изглежда, е освободен от всяка грижа за ближния, за всичко има специални институции и хора, работещи в тях за пари. Всичко е устроено така, че дори и да поискаш да проявиш човеколюбие – няма да ти позволят. Ако, например, в Щатите или в Германия поискаш да задържиш у дома близкия починал родственик до третия ден, да почетеш Псалтир, да постоиш до него през нощта – ще предизвикаш такава буря против себе си, ще видиш! Съседите ще започнат да се оплакват, всички наоколо ще се уплашат от зарази, от нехигиеничност. Специални хора с гумени ръкавици и респиратори ще дойдат и ще вземат тялото на твоя дядо или баща някъде в стерилни хладни коридори. И няма да смееш да не се подчиниш. Псалтир ще почетеш сам.

В житието на Симеон Юродиви се описва как той често се забавлявал с блудниците и дори ходел с тях на баня. На въпроса как успява да потисне движението на плътта, блаженият отговарял, че там се чувства сам, като дърво сред дървета. С похотта у съвременния човек всичко е наред. “Ще блудствате, но няма да се размножавате” – това, както изглежда, пророците са казали за нас. Човек зацикля върху себе си и просто престава да мисли за някого другиго, освен за собствената си персона. Помислете си, интересувате ли се как живеят важите съседи, колеги, далечни роднини? Да си признаете честно, едва ли се интересувате. У нас даже има такъв лозунг: “Това са си твои проблеми”. Ти си имаш проблеми, той си има проблеми, аз си имам проблеми. Аз се страхувам да споделям своите проблеми и с тебе, и с него, и с нея. Страхувам се да не се покажа слаб, да не открия голотата си, както е казано в Библията. Страхувам се просто да изкажа болката си в пустотата, да видя в очите (твоите, неговите, нейните) вежливо безразличие. Страхувам се, че в кънтящата тишина ще чуя същия “символ на вярата”: “Това са си твои проблеми”. Той няма да излети от устата, но ще виси неизказан във въздуха.

Известна е историята за един богат човек, който подобно на Соломон или на принц Гаутама, преситен от благата на света, търсел висшата правда, искал да намери смисъла на съществуването. Той се обърнал с въпрос към своя стар възпитател, и старецът му предложил да отиде в пустинята при монасите. Последните, казал, са по-близо до Бога и знаят повече. Те тръгнали и изгубили пътя. Изнурени от жегата и пътуването, забелязали, че водата им свършва. Старецът съвсем изнемогнал от жаждата и помолил своя възпитаник да го остави в пустинята, а останалата вода да вземе за себе си. Младият човек си спомнил цялата грижа и любов, които бил получил от своя възпитател, и влял в устата му всичката вода, не оставил стареца да умре от жажда. И тогава за пръв път от много години почувствал радостта, без която толкова дълго се измъчвал. Той разбрал, че да живееш, значи да отдаваш, да жертваш, и по-просто казано – да обичаш. Взел стареца на ръце и тръгнал да се връща. “Къде отиваме?” – попитал наставникът. “Обратно у дома” – отговорил младежът. – Аз разбрах смисъла на живота”.

Вървя по улицата и гледам минувачите и пътниците в транспорта. Какви са те за мен? Приятели? Другари? Братя? Греди? Вълци? Преп. Иустин (Попович) казва, че всеки човек ще живее вечно, и значи, всеки човек е твой вечен брат. Вярвам му и чувствам истинността на тези думи. Но чувствам също, че трябва много да се направи, за да се всели тази мисъл завинаги в сърцето ми. И на първо място трябва пред моя мислен взор винаги да бъде Възкръсналият от мъртвите, Първородният между мъртвите.

Без Него ние сме скотове и зверове, а с Него – семейство.