Чуждият грях

673 0
chujdi

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Страшно е колко лесно съдим и се занимаваме с чужди грехове. И не само се занимаваме, а ги изтъкваме, разгласяме, оповестяваме!

И, естествено, това става, защото не виждаме своето положение, грях, падение, при това особено когато съгреши някой „църковен“ човек. Тогава се радваме още повече. Хората научават, че еди-кой си клирик е съгрешил и чувстват някакво странно удовлетворение. Чувстват необяснимо задоволство, когато виждат клирици, монаси или вярващи да извършват грях. И това задоволство е резултат от липсата на покаяние. Именно защото за нищо не изобличаваме нашето Аз-че, а напротив, оправдаваме себе си. А когато видим някой „Божи човек“ да съгрешава, веднага използваме неговото падение за наше извинение. Тоест, научаваме, че някой клирик е изпаднал в блудство и ние се чувстваме оправдани, сякаш никога не сме съгрешавали. Грехът на другия обаче не ни оправдава. Понеже научих, че някой е откраднал, това не ме прави честен! Подобно мислене, за съжаление, имат както много хора, които са далеч от църковния начин на живот, така и немалко „добри християни“, които търсят скандали, за да ги разгласяват, за да скрият зад тях своя живот, пълен със страсти и лицемерие, с неразкаяност и нагаждане.

Ако си научил, че другият е съгрешил, помоли се за него така, че Бог да му даде покаяние. Мнозина, които са извършили големи грехове, са се покаяли и са се спасили, но тези, които са ги очернили, са стигнали до погибел, дори да са били „чисти и неопетнени“.

Разбира се, тъжно е, че някой съгрешава. Тъжното не е в това, че се е разчуло, а в това, че той е извършил грях, ако ще никой да не е разбрал за стореното. Още по-тъжното е, когато разберем за падението на другия, ние да се радваме и да започнем да го критикуваме, влизайки в ролята на съдници. А ако този, който е съгрешил, е клирик, хората още повече се радват, защото чрез падението на клирика оправдават себе си, че не са избрали да следват пътя на Църквата. Ако и това не е абсурд, здраве му кажи! Трябва да разберем обаче, че и клирикът е човек и че и той може да съгреши. Естествено, падението му се счита за по-голямо от падението на мирянина, но това не означава, че останалите имат право да го осъждат или да оправдават своя покварен живот и да изкарват порочна цялата Църква и Самия Христос.

Поради греховете на клириците, на християните – абсурд! – да смятаме Църквата за една лъжа. Сякаш казваме, че след като в болницата има болни, медицината е лъжа! Църквата – казвали сме го – е лечебница, където има болни хора, които търсят изцеление. Абсурдно е да се скандализираме, понеже някой християнин е съгрешил. Естествено, това ще предизвика скръб у нас, но когато научим за падението на брата – ако наистина имаме любов у нас – ще го покрием, ще се помолим за него.

Много християни говорят за любов и се обявяват за добри хора, но същевременно се радват, когато някой ближен бъде „хванат“ да съгрешава. За каква любов говорят тогава? Може ли да си добър човек, когато се радваш на падението на другия и допринасяш за неговото очерняне?

Господ Иисус Христос ни поучава да искаме прошка, убеждава  ни да се покаем, да прегърнем страдащите, да приемем грешните, да се разпнем за другите, а не да разпнем другите.

Не зная кой е повече антихристов човек – този, който не вярва в Христос и Го осмива, или този, който (може и да е „добър християнин“) очерня брата си за неговото падение.

Нека погледнем колко сме окаяни и тогава няма да имаме време да се занимаваме с другите. Дори и да научим нещо за някой брат, ще посрещнем това, както Христос е направил, тоест: „който е без грях, нека пръв хвърли камък“. Не се готви да хвърлиш камък по другия. Бъди готов да носиш кръст за другия, както е направил Христос… В противен случай не ми говори за любов, доброта, християнство. Говори по-добре за егоизма, който кара теб и мен да виждаме сламката в окото на брата ни и да се занимаваме с нея, забравяйки гредата в собственото си око.