Автор: игумен Пьотр (Мещеринов), Александър Боженов
Превод от руски: Светлана Лекова
За нуждата на истинския християнин от постоянно, непрестанно причастяване със Светите Христови Тайни
Продължение от “Част Първа”
2. Правила и примери на апостолите и първите християни
Деветото канонично правило на светите апостоли[8] гласи: “Трябва да се отлъчват от църковно общение всчки ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и св. Причастие докрая, като такива, които произвеждат безчиние в църквата”. Всички тълкователи на това правило, и древни, и нови, са съгласни, че то има предвид задължителността на причастяването на присъстващия народ, т.е. по съвременните термини – на миряните[9]. По отношение на клира го повтаря осмо апостолско правило. Доводът, че сега клириците, за разлика от миряните, следвайки апостолското правило и “в съответствие със сана си” трябва постоянно да се причастяват, не може да се приеме като сериозен и убедителен, и трябва да бъде отхвърлен, тъй като апостолското правило се отнася за всички християни.
Тези правила се потвърждават с примери и от живота. Както разказва книгата Деяния на Апостолите, след възнесението на Господ и слизането на Св. Дух над апостолите, “те постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:42). Апостол Павел, след като пристига в Троада където “в първия ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляба, Павел,… след като възлезе горе и преломи хляба, вкуси и говори дълго, дори до зори, и след това отпътува” (Деян. 20:7-11). По такъв начин постоянно, с усърдие, вяра, надежда и любов те извършват Божествената Литургия, на която всички присъстващи се приобщават съм светите Христови тайни, проявяват грижа даже за болните, за което свидетелства мъченик Юстин Философ: “народът изразява своето съгласие с думата “амин”, и се раздава на всеки и се приобщава към Даровете, над които е извършено Благодарение, а на неприсъствалите се изпраща по дяконите”.[10]
3. Същност на Светата Църква и Евхаристията. Църквата е евхаристийна, а Евхаристията е църковна по природа, тъй като Църквата е “тяло Христово”, а Евхаристията е главното тайнство на Църквата, т.е. това, заради което Църквата съществува и е създадена от Господ. Евхаристията събира в едно, фокусира всичко това, което става в Църквата. Евхаристията дори е нещо повече от това: тя е всъщност тази съзидаема Църква. Евхаристията и Църквата са почти тъждествени понятия. Чрез Евхаристията хората се свързват в Тялото Христово; всички ние се причастяваме с Един и Същи Христос, Неговото свято тяло и кръв проникват до последната частичка на съществата ни – и ние ставаме чрез това по-близки от братя и сестри, едно тяло, в буквалния смисъл на тази дума. В причастието се случва изпълнение на волята Божия за човека и проявление на Любовта Божия към всички нас.
Чрез Евхаристията ние се свързваме с Църквата Небесна по най-истински начин: “Чрез един Дух всички сме кръстени” (1 Кор.12:13), всички ние сме причастници на Христос, и на Литургията, по време на извършването на това тайнство съвсем губи значение преградата между земния и небесния живот. Чрез Евхаристията земята и Небето се съединяват в Едно, Неделимо, Вечно, но вече съществуващо на земята Тяло Христово. И това не са прсто думи, а най-дълбока духовна мистична реалост, самата сърцевина на църковния живот.
Причастието е Тайнство на Тайнствата, Евхаристия, Литургия, Жертва, Приобщаване, Разчупване на Хляба, Вечеря на Любовта, освен това причастието винаги е проявление на Църквата във взаимното общуване на вярващите с Бога и помежду си. Всеки път литургията ознаменува действителното пребиваване на Богочовека в Неговата Църква, която Той “придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28). Ако погледнем древността, ще видим, че християните реално се провяват като Църква, т.е. Тяло Христово, на събирането, възглавявано от епископа, заради причастие с Тялото и Кръвта Христова. Следователно Църквата винаги се проявява зримо на Евхаристията.
Евхаристията е благодарение към Бога, чрез причастието ние благодарим на Бога за извършването на делото за нашето спасение и на практика създаваме своето собствено спасение, изпълнявайки волята на Бога, “Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание за истината” (1Тим. 2:4). Така че именно в причастявнето към Бога ние можем да Му благодарим за нашето спасение.
Приобщаване – с това название на Тайнството се обозначава това, че ние по-най-близък, най-искрен начин се съединяваме с Христос Спасител, освещаваме се, оправдаваме се, придобиваме Христов живот – живот на Св. Дух, “живот в изобилие”; в Евангелието Господ благовествува за Себе си “Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие.“ (Йн,10:10). И Господ, искайки да ни приобщи към Себе Си, да ни даде този “живот в изобилие”, е избрал за това не някакъв мислителско-интелектуален или естетически-културен начин, а най-простият, най-естественият за човека – вкусването.[11] Така както храната идва в нас, разтваря се в нас, прониква до последната клетка на нашия организъм, така и Господ е пожелал с всяка частица на нашат природа да се съедини с нас, да се приобщи към нас, за да се приобщим към Него и ние докрай. Човешкият ум се отказва и не е състояние да разбере страшната дълбочина на това Божие действие; наистина, тази Христова любов, която, както казва апостол Павел “превъзхожда всякакво знание” (Еф. 3:19). Въобще всичко, което съществува в Църквата, се съсредоточава в Евхаристията като във висша точка; тя е критерий за правилността на църковния живот, образец, мерило, по което християнинът гради своя живот в Църквата.
Цялото църковно устроение е евхаристийно, всичко – канони, литургика, догматика, аскетика и други – съществува в Църквата в контекста на Евхаристията, в нейна светлина, и придобива именно това свойство – църковност – само във връзка с това Тайнство. За това свидетелстват молитвите на целия денонощен кръг на богослужението. Поради това така, както отпадането от Църквата се показва от прекратяването на Евхаристийното общуване, така и принадлежността към Църквата се проявява не в друго, а в участието на Тайнството на Причастието, а църковното мировъзрение е само тогава истинско, незаблудно, когато е евхаристийно
По такъв начин Причастието е основната храна на християнина, чрез Приобщението нему се дава опрощаване на греховете и помирение с Бога в Христа, укрепване на духовния живот, изцеляване на духовните и телесните болести. Приобщаването към Христа утвърждава вярата, прави човека способен да води истински християнски живот в този свят. Протойерей Александър Шмеман е написал: “Причастието е “знак на вечния живот”, очакване на радост, мир, пълнота на Царството, предвкусването на неговата Светлина. Причастието едновременно е и съучастване в страданията на Христа, израз на нашата готовност да приемем Неговия “път на живота”, и участие в неговата победа и тържество. То е жертвена трапеза и радостен пир. Тялото Му е сломено, и кръвта му пролята, и като се причастяваме с тях, ние приемаме Неговия Кръст. Но с Кръста радостта е влязла в света, и това е нашата радост, когато сме на Неговата трапеза. Причастието се дава на мен лично за това, за да стана “член на Христа”, за да ме съедини с всички, които Го приемат, за да ми разкрие Църквата като единение на любовта. То ме съединява с Христа, и чрез Него аз съм в общение с цялата Църква. Това е тайнството на прощаването, единението и любовта, тайнството на Царството”.[12]
Така че на природата на Църквата и Евхаристията са чужди въпросите за честотата на Причастяването по силата на вътрешната логика. В древността всички християни се стремяли да се причастят, а Църквата опитвала да отстрани хората недостойни за това велико Тайнство. Съществувала строга логическа връзка: човек се кръщава (встъпва в Църквата) за това, за да се причастява, изпълнявайки завета на Христа. На въпроса: защо се причастявате? християните отговаряли: защото сме християни, защото чрез Светото Кръщение сме встъпили в Църквата Христова. Например на 11 февруари 304 г. В Картаген неколцина християни били осъдени за отслужване на литургия, което било строго забранено с декрет на император Диоклециан. В документите се откриват удивителни подробности. Когато проконсул Анулиний питал обвиняемите: “Вие участвали ли сте в събранията на християните (т.е. причастявали ли сте се)?”, те отговаряли: “Ние сме християни”. Проконсулът изпаднал в ярост и питал отново: “Аз не ви питам дали сте християни или не, а участвали ли сте в събранията на християните?”. И подсъдимите със същата непоколебима смелост и твърдост изповядали: “ние сме християни, и, следователно, сме участвали в извършването на Тайнствата Господни! Ние не можем да живеем без извършване на Божествената вечеря“. И авторът добавя по-нататък: “Как може да бъдеш християнин без участие в евхаристичните събрания или да участваш в събранията, без да си християнин?! Само Сатаната може да отрича това!”[13]
4. Решения на съборите. Второто правило на Антиохийския събор гласи: “Всички ония, които влизат в църква ислушат светите писания, но, противно на реда, не остават до край на молитва с народа или които се отклоняват от причастие със светите тайнства, нека бъдат отлъчени от църквата докато се изповядат и покажат плодове на покаяние и помолят да бъдат опростени, и по такъв начин само могат да получат прошка”. По такъв начин авторитетният Антиохийски събор повърждава приложимостта на практика на всеобщото често причастяване сред Антиохийските християни през IV век. Трулският събор със своето 80 правило отлъчва от Църквата и светото причастяване тези, които без уважителна причина не са се причастявали три седмици подред. Така че гореупоменатите решения на съборите, както и други църковни разпоредби (например правило 66 на Трулския събор и 11 на Сердикийския) ясно показват, че Църквата Христова винаги призовава всичките си чада към постоянно участие в спасителната Евхаристия – Новозаветната Пасхална Трапеза.
5. Единодушният призив на св Отци, най-ярко изразен от св. Йоан Златоуст: “ Виждам, че съществува голям безпорядък в това. Защото в останалото време вие не се причастявате, макар да сте често и чисти, а когато дойде Пасха, даже и да сте извършили някакво зло, дръзвате да се причастявате. О, лоша привичка! О, зъл предразсъдък! Напразно се извършва ежедневна литургия, напразно ние стоим до олтаря – никой не се приближава да се причасти. Казвам това не за да се причастявате просто така и когато се случи, а за да направите себе си достойни.
О,човече! Ти си недостоен за Причастие? Тогава ти си недостоен и да слушаш молитвите на Литургията. Ти слушаш дякона, който стои и призовава: “Тези, които пребивавате в покаяние, всички молете Бога да ви прости”. Тези, които не се причастяват, все още се намират в чина на каещите се. И така, какво стоиш? Ако си сред каещите се, тогава ти не можеш да се причастиш, нали този, който не се причастява, се намира сред каещите се. За какво призовава дяконът “Излезте тези, които не можете да се молите на Бога”, а ти безочливо оставаш? Ако не си от каещите се, а от тези, които имат възможност да се причастяват, как така не се стремиш да се се причастиш? Или не смяташ Причастието за велик дар и го пренебрегваш?
Замисли се, моля те! Това е царска трапеза, ангели прислужват на тази трапеза, Самият Цар присъства тук, а ти стоиш и гледаш. Одеянията на твоята душа са нечисти и това не те засяга? Или са чисти? Тогава седни и яж от нея. Христос идва на всяка Литургия, за да види тези, които седят на трапезата, разговаря с всички и сега говори на всеки в неговата съвест: ”Приятели, как така стоите тук, в Църквата, без да имате сватбарска премяна?” Нима не запита: “Защо си седнал на трапезата?” Но даже и преди този да седне, му каза, че е недостоен даже да влезе тук. Той не каза “ти защо си възлегнал?”, а “как влезе тук?”(Мат. 22:2-14)
Когато чуеш: “Да се помолим всички заедно”, когато видиш, че се отварят вратите на олтара, тогава смятай, че се отваря небето и слизат ангелите. И както не трябва да има тук нито един некръстен, така не трябва да има нито един (макар и кръстен) нечист и скверен.
Кажи ми, моля те, ако някой е поканен на трапезата, отишъл е там, измил си е ръцете, седнал е и се е приготвил за трапезата, а после не яде, нима не би оскърбил този, който го е поканил? Не е ли по-добре изобщо да не беше идвал? Така и ти: дошъл си на трапезата, пял песнопения с останалите, изповядал си, че си достоен (щом не си се отдалечил заедно с недостойните), как можеш след всичко това да оставаш на Литургията и да не се причастяваш от тази Трапеза?
Но ти казваш: “Недостоен съм”. Тогава си недостоен да участваш и в молитвите, защото Светият Дух се спуска не само върху приготвените Свети Дарове, но и върху тези песнопения. Нима не си видял как робите първо мият трапезарията на своите господари, после почистват дома и чак след това предлагат блюдата? Това при нас се случва чрез молитви, чрез възгласа на дякона: ние измиваме като с гъба църквата, за да се предложат тайните в чиста Църква и да не се открие по нея никакво петно, никакъв порок. Нечистите очи са недостойни да видят тази гледка, осквернените уши са недостойни да чуят тези песнопения. Защото така повелява законът: дори ако животно иска да се приближи към Синайската планина, то трябва да бъде убито с камъни. Така че те били недостойни да се намират даже в подножието на планината, макар че в последствие се приближили и видели мястото, където е бил Бог. Редно било да се приближат и да видят в последствие. А когато е присъствал Бог, трябвало да се отдалечат…
Искам да ви кажа и още и по-страшни неща, но, за да не претоварвам ума ви, достатъчно е и това. Защото тези, които не се вразумяват от това, няма да могат да се вразумят и от повече. И така, за да не би нашите думи да послужат за още по-голямото ви осъждане, ви молим не за това, да не идвате, а за това, да станете достойни и за присъствие на Литургията, и за Причастието.
Кажи ми, моля те, ако някой цар заповяда: “Този, който извърши това и това, да не се приближава към моята трапеза”, то заради тази чест не бихте ли поискали да употребите всичките си сили, за да се предпазите от злото? Когато свещеникът ви призозава да се приближите и да се причастите, тогава Господ ни призовава да се възкачим на небесата, на трапезата на велик и чуден Цар, а ние се отказваме, и бавим, и не бързаме, и не се стремим към това. И каква надежда за спасение ни остава? Не можем да кажем, че ни пречи болест или естеството, а недостойни ни прави само нашето недостатъчно усърдие.”.[14]
Предлагаме и други светоотечески мнения, които потвърждават казаното.
Св. Игнатий Богоносец (†107):
“Старайте се по-често да се събирате за Евхаристия и славословие на Бога. Защото ако често се събирате заедно, то силите на Сатаната се низвергват, и с единомислието на вашата вяра се разрушават гибелните му дела. Няма нищо по-добро от мира[15], защото чрез него се унищожава всяка война между небесните и земните духове”.[16]
Древнохристиянският паметник “Дидахи” (края на I – нач II в. сл. Хр.)
“В деня Господен, като се съберете заедно, преломете хляба и благодарете, след като сте изповядали преди това греховете си, за да е чиста вашата жертва. Всеки, който има разпра със свой другар, да не идва заедно с вас, докато не се помирят, за да не се оскверни вашата жертва. Защото за нея е казал Господ: на всяко място и във всяко време трябва да ми се принася чиста жертва, защото Аз съм велик Цар, казва Господ, и моето име е чудно сред народите”.[17]
В Западната Църква (особено в Рим и в Испания) е станало обичай да се приема причастие ежедневно, затова такива подвижници на благочестието като свещеномъченик Киприан Картагенски (†258), блажени Амвросий Медиолански (†397), блажени Йероним Стриидонски (†420), блажени Августин Ипонски (†430) настояват не просто за често, а за ежедневно причастие. Светителят Амвросий Медиолански убеждава така за необходимостта от ежедневно причастяване: “Ако Хлябът на Причастяването се дава ежедневно, то защо ти да го приемеш след година? Приемай всеки ден това, което е спасително за теб. Този, който е недостоен да го приема всеки ден, ще бъде недостоен и след година”.[18]
За приобщаването при всяко посещаване на литургията са писали също и стълбовете на Източната Църква, например св. Василий Велики (+379): “ Да се приобщаваме всеки ден и да се причастяваме със Светото Тяло и Кръв Христова е добре и полезно, тъй като Сам Господ ясно казва: “Този, който яде Моята Плът и пие Моята Кръв има живот вечен”. Кой се съмнява, че да се причастяваш непрестанно към живота не е нищо друго, освен да живееш многообразно?… Ние се причастяваме четири пъти всяка седмица: Деня Господен, в сряда, в петък и в събота, а също и в други дни, ако има памет за някой светия”[19]
По думите на Григорий Богослов (†389), честото причастяване с Тялото Господне укрепва немощните, радва здравите, лекува болестта, съхранява здравето. Това най-силно оръжие, според същия свети отец, прави причастяващия се по-търпелив и издържлив в скърби, горещ в любовта, по-изтънчен в знанието, най-готов към послушание, най-чувствителен и бърз в действието на благодатните дарове.
Свети Тимотей Александрийски (†385) в своето авторитетно в каноническо отношение послание[20] позволява на обхванатите от бесове да се причастяват всяко неделя, ако не хулят Божествените Дарове. Той казва “Верните душевноболни, ако не нарушават Тайнството, и не хулят по някакъв друг начин, да се причастяват, но не всеки ден: достатъчно за тях е само понякога”.
Преп Йоан Касиан Римлянин (†435) разказва, че египетските подвижници, разсъждавайки за причастяването на обхванатите от зли духове, се застъпват за по-голяма търпимост към тях: “А светото причастяване, да помним, не им се забраняваше от нашите старци, напротив, те смятаха, че ако е възможно, дори ежедневно да им се дава”.[21]
“Ние не трябва да страним от причастието Господне заради това че съзнаваме, че сме грешници, а още повече с жажда да бързаме към Него за изцеление на Душатга и очистване на духа, но с такова смирение на духа и с вяра, така че считайки се за недостойни за приемане на подобна благодат, да поискаме още по-голямо изцеление на нашите рани. А иначе дори и веднъж в годината не сме достойни да приемаме причастието, както правят някои, които, живеейки в манастирите, оценяват достойнството, освещението и благотворността на небесните тайнства по такъв начин, че смятат, че трябва да ги приемат само светиите, непорочните; а е по-добре да се мисли, че тези тайнства ни правят чисти и свети с предаването на благодатта.
Много по-правилно би било с това смирение на сърцето, с което вярваме и изповядваме, че никога не можем достойно да се докоснем до Светите Тайнства, да ги приемаме всеки ден Господен за излекуване на нашите недъзи, отколкото, увлечени от суетно убеждение на сърцето, да вярваме, че след едногодишен срок биваме достойни за приемането им”.[22]
Важно свидетелсто за това, че трябва често да се причастяваме, са монашеските устави. Специално изследване на учения С. Салвие, показва, че не само в древността, но и в средновековието се съблюдава традицията за честото Причастяване. Така например в IX век преподобният Теодор Студит, за да се причастява ежидневно, отслужвал литургия ежедневно, дори когато бил в тъмница. Той установил ежедневно, по възможност, Причастяване и за монасите.
Същата традиция се запазва и в следващите векове. В по-големите византийски манастири Божественото тайнство се извършвало ежедневно, или поне четири пъти в седмицата и съответно имало и Причастяване на монасите. В уставите често се подчертава, че би било добре да се причастяват ежедневно, но “поради човешката немощ” се допускало и веднъж в седмицата.
Някои ще ни кажат, че така е било в древността, хората тогава са били свети, всеки ден очаквали мъченически край, сега отдавна е друго време. Да видим какво смятат по този въпрос по-късни подвижници на благочестието.
Великият Григорий Палама (†1359) законополага в “Десетословието” християните да се приобщават всяка неделя и на всеки велик Празник.
Свети Николай Кавасила (†1371):
„Ако душите са подготвени да се причастят, а Господ, Който освещава всичко и прави [всичко], и Който винаги желае да освещава и обича да дава Себе Си на всекиго, тогава какво може да бъде пречка за причастяване?” Разбира се, нищо. Но някой ще попита: „Ако някой от живите, имайки в душата си добродетелите, за които говорихме, не пристъпи към Тайните, няма ли и той да по-лучи освещаване [от Литургията, която се отслужва]?” [На този въпрос отговаряме], че това не може да получи всеки, а само онзи, който не е в състояние да дойде телесно, както става и с душите на починалите. Ако някой може да пристъпи към Трапезата, а не пристъпва, за да се удостои с освещаване от нея, такъв не получава освещаване – не само защото не е пристъпил, но и защото не е пристъпил, бидейки в състояние да направи това”. Тоест, бидейки в състояние да пристъпи, е пренебрегнал Трапезата и не е пристъпил.[23]
Св. Симеон Солунски (†1428):
“Божествената Литургия – това е служба, целта на която е свещенодействието на Самото Пресвято Тяло и Кръв Христова, за да бъдат дадени в Причастие на всички верни. И като такава, целта й единствено Причастяването…
А този, който има достатъчно сили и внимание, той нека пристъпва към Причастие Христово по-често, дори, ако е възможно, и всяка седмица, особено престарелите и немощните, защото в това общение е нашият живот и сила”.[24]
Край на втора част.
Следва продължение.
[8]Което е прието от цялата Вселенска Църква, на Изток от Трулския събор 692г., а на Запад от Латеранския събор 769 г. при папа Стефан ІІ (цит. по “Правила на Св. Православна Църква”, София, 1936, с. 66., бел пр.)
[9]Зонара: “Настоящето правило изисква по време на извършването на Светата жертва всички да останат до края на молитвата и на Светото приобщаване, защото тогава и от миряните се изисквало непрестанно да се причастяват”. Валсамон: “Определеното от това правило е много сурово, защо отлъчва дошлите на църква, които не остават до края и не се причастяват”.
[10]Мч. Юстин Философ, “Первая” Апология, поданная на императора Антонина, п. 67, с. 99.
[11]Тук е мястото да си спомним онзи момент от св. Литургия, когато свещеникът повдига Агнеца и казва “Да внимаваме! Светинята е за светите.” Народът отговаря: “Един е свят, единственият Господ Иисус Христос, за слава на Бога Отца. Амин.” След това свещеникът с ръцете си благоговейно раздробява светия Агнец на четири части, като казва: “Раздробява се и се разделя Агнецът Божи, раздробяван, но неразделяем, който всякога се яде и никога не оскъдява, но освещава тия, които се причастяват.” – Бел. ред.
[12]Прот. Александр Шмеман, Литургия и жизнь, с. 100.
[13]Цит. по книгата на Архимандрит Илия (Мастроянопулос), Чаша бессмертия, 1997, с.11-12.
[14] Беседы на Послание к Ефесянам, Беседа 3, в: Творения святого отца нашего Иоанна Златоуста, архиепископа Константинопольского, в русском переводе, т.11, кн 1, СПб, 1905, с.29-32.
[15] Под тази дума древните отци разбират Светото причастие.
[16] Свт. Игнатий Богоносец, Послание к Ефесянам, гл.13.
[17] Дидахи, или Учение Господа, переданное народам через 12 апостолов, гл.14.
[18] DeSacramentis, т. 4, 25, ит. По книгата свещ. Александр Калинин, Евхаристия, Спб., Диоптра, с.45.
[19] Св. Василий Великий, Послание 93, к Кесарии, жене патриция, о Приобщении. Творения, т.6, с.215.
[20] Одобрено от Трулския събор.
[21] Преп. Иоанн Кассиан Римлянин, Собеседования египетских поддвижников, Седьмое собеседование – Аввы Серена о непостоянстве души и о злых духах, гл. 30//Писания, Изд. ТСЛ, 1993, с.300.
[22] Преп. Иоанн Кассиан Римлянин, Собеседования египетских поддвижников, 23 собеседование – третье Аввы Феоны о желании добра и делании зла, гл. 21// Писания, Изд. ТСЛ, 1993, с.05.
[23] PG 150, 460B, Цитат по книгата на св. Никодим Светогорец и св. Макарий Коринтски “Душеполезна книга за честото причастяване със светите Христови тайни”, Изд. “bogonosci.bg”, 2013, с. 25.
[24] Свт. Симеон, архиеп. Фесалоникийский, О божественно молитву, П. 325. О частом приобщении//Сочинения, СПб.1856, с.519.* Цитати по книгата на Архим. Илия (Мастроянопулос), Чаша бессмертия, 1997, с.90-92.
