Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Дали някога се покаяхме? Изповядваме ли своя грях? Осъзнаваме ли го? Осъзнаваме ли нашата недостатъчност? Съборихме ли своя себеидол? Защо в крайна сметка се изповядваме?
Старецът Емилиян Симонопетритски казва: „Човекът рядко придобива пълно съзнание за своя хал. И ако някой път пролеем сълзица и кажем „Аз съм грешен, Христе мой, прости ми“, то и тогава лъжи говорим. Някакъв егоизъм съществува в нас, някаква язва, някаква воля, някакво желание, някаква идея, някакъв стремеж, някакъв неуспех, някакъв успех другаде, някакво разочарование – затова казваме, че сме грешни или проливаме сълза не защото реално сме помислили за Бога“.
Гореспоменатите неща се наблюдават много при изповедите на християните. Повечето хора идват на изповед, тъй като се е случило нещо в живота им. Не виждат своя грях, а остават в скръбта, която имат поради възникналия проблем. Именно тогава идват, за да обсъждат с духовника си, а не за да изповядат греховете си.
Идват млади жени и плачат за връзката, която са имали, за предателството, което са вкусили от своя „момък“. Не изповядват своите плътски грехове, а идват тук, за да намерят утеха. Сигурен съм, че ако обаче през прозореца видеха своя момък да им маха с ръка, биха оставили изповедта и биха хукнали отново в неговите обятия. Тоест, не идват в изповедалнята, понеже са съгрешили. Плачат, защото копнеят за своя приятел. Плачат, защото желаят възстановяването на плътската си връзка. Но това е падение!
И всичко без следа от покаяние, дори от разкаяние. И ако духовникът се опита да посочи погрешния помисъл, тогава човекът въстава, негодува, обижда се! Не иска да чуе грешката си, греха си. Единственото, което търси, е утехата, която храни неговият егоизъм. И това е страшното, че дори към тайнството Изповед, към тайнството на Покаянието и Смирението човекът подхожда като към акт на себеоправдание.
Изповядващият се може да говори един-два часа за някакъв проблем и накрая да каже „Отче, правя и обичайните неща, всекидневните…“. Той не осъзнава, че тези „всекидневни и обичайни“ грехове са източникът на всички негови проблеми, на сегашното му състояние. Затова и ги споменава като нещо второстепенно, а не като съществено и първостепенно.
Проблемите в живота (сред които са и проблемните връзки) са следствие от греховете ни. Те са резултат от отстъплението ни от Бога.
Искаме решение на проблемите ни, а не Бога. Искаме мир в живота си, без война (аскеза и духовна борба), искаме (казваме) Христос, но без молитва, без пости, без труд, без кръст.
„Искам да се причастя“, казва другият, но никога не се черкува. Ще отиде в храма, само ако духовникът му позволи да се причасти. Ама как да му позволи да се причасти, когато този човек многократно принизява богослужебното събрание на Църквата без разумно оправдание, поставяйки себе си реално извън Църквата? Въпреки това той не иска да разбере това.
От една страна, идваме при духовника (нещо добро и обнадеждаващо), но от друга, не влизаме в процеса на себеотричането, на осъзнаването на суетността на този свят. Ходим при духовника не защото копнеем за вечния живот с Христос, а, за съжаление, защото сме слепи в този живот и търсим решения на земните ни проблеми.
Затова ми позволете отново да подчертая, че на изповед отиваме, за да изповядаме своя грях и да възстановим връзката си с Бога, а не да намерим решение на евентуалните си проблеми, които със сигурност съществуват и ще съществуват под различни форми. Целта не е да нямаме проблеми, а да станем Христови чеда! Ако не го разберем, няма да положим усилия за това.
Големият кръст на духовниците е да се изправят пред хора, които не искат Бога, а искат да получат благословение за един живот съгласно тяхната воля и страсти. Големият кръст на духовниците е да носят епитрахил и отсреща да имат хора, които нямат покаяние.
Естествено, има и хора, които чрез тяхното покаяние и смирение стават повод и самият духовник да извлече духовна полза, защото вижда личности, които се подвизават, защото жадуват истински Христос, въпреки своите слабости и падения.