Автор: Прот. Андрей Ткачов, Кристина Полякова
Превод: Татяна Филева
Първоизточник: www.pravoslavie.ru
Страстната седмица е духовно наситено време, но и преизпълнено с многобройни „недуховни грижи”. Как да не разпилеем пасхалното духовно настроение в многобройни „недуховни грижи”? Как да не се изгуби пасхалната духовна нагласа в суета? И изобщо каква не трябва – не, такъв императив е неприложим към Празника на Празниците, – по-точно каква бихме искали да бъде Светлата Пасха? За това и не само, беседваме с протойерей Андрей Ткачов.
‒ Настъпи Страстната седмица – време, когато Иисус Христос идва, за да срещне човека. В дните на Великия пост човекът е вървял към Христос, проправяйки си път през собствените си грехове и сърдечни болки, а сега всичко това е на втори план, всичко е съсредоточено върху Него. Как да преживеем това време истински дълбоко?
‒ Протопрезвитер Александър Шмеман, спомняйки си за архимандрит Киприан (Керн) – известния литургист, когото наричали „православен доминиканец”, тоест учен монах – пише, че отец Киприан живеел само през Страстната и през Светлата седмица. Той бил малко затворен, избягвал общуването. Бидейки монах, във всеки семеен кръг се чувствал неуютно, стремял се да се скрие, да избяга. А ето, през Страстната седмица оживявал, разцъфвал. Мисля, че това са важни думи, характеризиращи богослова, тъй като Страстната и Светлата седмица концентрират в себе си най-голямата скръб и най-голямата радост едновременно. А всичко останало е като някаква хомеопатия. Дните на Страстната седмица се изключително наситени – и със събития, и с преживявания, и с емоции. Особено като се започне от Велики четвъртък, когато си спомняме Тайната вечеря, съда над Иисус, присъдата, след това на Велики петък разпятието, изнасянето на плащаницата, на Велика събота Господ в гроба, и вече след по-малко от денонощие – Светлото Възкресение, Пасха. Как да успеем да почувстваме целия този напрегнат път на Господните Страдания – от мрачната скръб до ликуването за Възкръсналия Христос? – а как е било в действителност през тези дни? Там всичко ставало толкова бързо, събитията се сменяли едно след друго с ускорени темпове. В неделя народът викал: „Осана Сину Давидову!”, в сряда блудницата помазала Христа с миро, в четвъртък Господ установил Тайнството Евхаристия, след това била молитвата в Гетсиманската градина, вземането под стража, отиването при Пилат, после при Ирод и обратно, биенето, издевателствата, нощният съд, разпятието, покоят на Съботата и утрото в първия ден на Възкресението. Дните, както виждате, са свръхнаситени, изключително сгъстени. А след това всичко се разтегнало като пружина и ето, целият свят вече две хиляди години живее благодарение на тези събития, знаейки или дори не знаейки за това. Ако Господните Страдания бяха продължили макар и само още ден, никой не би останал жив. Апостол Петър бил на границата на безумието от скръб и от собственото си предателство, Юда се обесил, не издържал до Възкресение. Всички били наплашени, объркани, изнемогвали от скръб. Ако Господ бе възкръснал на петия ден, Той не би намерил нито един от апостолите. Затова за нас днес покоят на Велика събота е размесен със знанието за идващото Възкресение, а ужасът от разпятието е смекчен с разбирането за това, че Христос в действителност е жив. Апостолите не са могли да знаят това – за тях всичко е било много тежко, кошмарно, унило. Ние си спомняме тези събития, преживяваме ги. Целта на богослуженията през Страстната седмица не е благочестивото спомняне и размисълът за нещо, а включването на нашата личност в самото събитие. Изобщо в Евангелието всичко се случва много плътно: Христос говори, проповядва, изцелява, възкресява мъртви, ходи по вода, умножава хлябовете, отива на страдание… И нали далеч не всички Негови деяния са записани! Евангелието е силно концентрирана храна. Затова и Страстната седмица в този смисъл е концентрирано Евангелие.
‒ Много хора в това толкова важно време се разсейват с кулинарната страна на Празника на Празниците – бързат да напазаруват, търсят най-добрите рецепти за козунаци, боядисват яйца – много често за сметка на пребиваването на богослуженията. Как в този битов водовъртеж да не забравим за главното – за Христос?
‒ Излишната тревога за трапезите е изобличение на нашето маловерие. Излишните мисли за това какво да ядем и пием, кулинарните изкривявания на съзнанието говорят за това, че ние твърде малко разбираме какво е пост, какво е Евангелие и Кой е Христос. И това ще ни съди в свое време. Страстната седмица изисква отклоняване на вниманието от второстепенното. Ако ли трябва да възраждаме нещо в църковната традиция, то не трябва да правим това от гледна точна на „свещения” бит, а да започнем с Литургиката, Евангелието, дълбоките преживявания на християнската община на всички събития, свързани с Христовите Страдания. А битът, така или иначе, ще бъде добавен, оформен и украсен: прозорците ще бъдат чисти, пердетата изпрани и изгладени, яйцата сварени и боядисани.
‒ А ако в семейството има много деца? Иска ни се да устроим истински празник за тях. Как да постъпим в този случай?
‒ Страстната седмица все пак не е детска и изисква пределна концентрация. Децата имат свои празници – Въведение на Пресвета Богородица в храма, Вход Господен в Йерусалим. – Още повече, че майките искат да успеят да приготвят всичко за Пасха. – Не бива да даваме на човека списък с изисквания, който той трябва да успее да изпълни пет дни преди Пасха, като например: да се причасти, да се изповяда, да измие прозорците, да приготви празничната трапеза, да постриже децата, да сложи бели забрадки, да дойде навреме на служба, да освети козунаците, да се поздрави с „Христос Воскресе” и други подобни. Трябва да разберем, че тук няма шаблони, в които трябва да вместим. Успял, не успял, това са подробности. Не си струва да си отвличате вниманието с това, то не е най-важното. И да не успеете да направите нещо от този списък – това не е голяма беда. Всички посрещат празника по различен начин, и слава Богу, че е така. Аз мисля, че това време много строго се отнася към онези, които искат да създадат някакъв „свещен” бит и да живеят по този еталон от година на година – това няма да стане. Сам Бог не иска това. – Какво се има пред вид тук? – Например, ако вие нямате красив, скъп плат, за да ушиете нещо за храма, трябва да го ушиете от това, което имате. Или в храма няма благовонен тамян, ухаещ ароматно, тогава трябва да се кади с обикновен тамян. Трябва колкото се може по-малко да зацикляме на външното – не си успял днес, значи, ще успееш утре, ако положиш усилия. А ако и утре не успееш, то не си струва да се терзаеш много за това. Всичко външно е относително; ако се измъчваш заради това, ще си изгубиш целия живот. Но това се отнася само за външните неща, сега не говорим за богослуженията и Тайнствата, които не търпят отлагане. Повече ме интересува друг момент: празникът трябва да бъде словесен. Григорий Богослов казва, че ние сме ученици на Словото и поради това нямаме право да празнуваме безсловесно. С други думи, празникът трябва да бъде съпътстван от пояснения, поучения, четене, проповеди. Парадоксът е, че на Пасха в нашата Църква традиционно няма проповеди, а това е най-централният християнски Празник на Празниците и Тържество на Тържествата. Ето, през Светлата седмица ние отговяваме, за мнозина започва „празникът на живота”. Но Пасха се извършва всяка неделя – ние я празнуваме 52 пъти в годината! И Евангелието, в което се говори за възкръсналия Христос, се чете редовно вечерта в събота, когато ние не зная защо нямаме традиция да проповядваме. И се получава нещо странно: ние почти нямаме проповеди по текстовете за Възкресение. Ние не обясняваме възкресното Евангелие! Ето, ако се погрижим за това, много неща ще си дойдат на мястото. Има закон, който е изрекъл, ако не се лъжа, блажени Августин: ако Бог е на първо място, всичко останало също ще бъде на своето място. А ако Бог е на второ, трето, пето място, то всичко останало ще бъде с главата надолу. Нашият живот, общо взето, също е обърнат с главата надолу, защото при нас Бог често върви като добавка към козунаците, а не обратното. В това сме виновни всички ние. Затова и отговорността, че сме изтласкали Бога в периферията на съзнанието, трябва да бъде обща. Дори и на Пасха ние мислим за всичко друго, само не и за Христос.
‒ А защо е станало така, че на Пасха действително няма проповеди?
‒ Проповедта е труд. А да се трудиш, значи да се потиш, да се напрягаш, да търпиш поражения и неуспехи, след това пак да започнаш да се трудиш и така цял живот. Много по-лесно е да прочетеш готов текст, да затвориш книжката и да продължиш службата. Само четенето без обяснения – това нерядко е работа на вятъра, без никакъв смисъл. Необясненото четиво, като несдъвкана храна, губи голяма част от своя смисъл. За съжаление, в църковните среди този въпрос и досега далеч не от всички е осмислен. Впрочем самият живот изисква подобно осмисляне, изисква да бързаме да осъзнаем най-главното. – Навярно не навсякъде е така. – Ако някъде няма гореспоменатите пропуски, а има нещо друго, по-добро, това, може би, е изключение. В традицията на някакво негласно благочестие. Храмовете стоят, мощите в тях лежат, камбаните бият, книгите се четат, на службите се пее, а това човек да получава разумна словесна храна – е голяма рядкост. Отчасти именно с това се обяснява усилването на сектантството, на протестантизма. Дори и мюсюлманите обичат да четат, да говорят, да проповядват, да наставляват, да общуват на религиозни теми. – Може би това е главният недостатък на нашата Църква? Нали някои енориаши не разбират богослуженията, вътрешната същност на празниците, основния смисъл на поста. – Безспорно. И това не е недостатък, не е просто минус, а огромен минус! – Мнозина мислят, че щом са дошли в храма, то трябва всичко да им се обясни, да им се сдъвка, да им се поднесе на парчета. А толкова ли е трудно да вземат книгата в ръце, да прочетат, например, какво е Литургия, какъв е главният й смисъл? Сега се издава огромно количество православна литература – на практика е достъпно всичко и трябва да умеем да се възползваме от това. Нима хората не трябва сами да се занимават със своята просвета? Защо имаме такива изисквания към отците, към Църквата? – Сами разбирате, че книгата не може да обясни всичко и никога няма да замени пълноценното лично общуване. Книгата е помощен материал, който съпътства качественото общуване. Що се отнася до просветата на енориашите, за които казахме, че малко ги учат, то както знаем, търсенето ражда предлагането. Хората сами са виновни за своето невежество, ако в тях няма глад и жажда за истината. Как да нахраниш сития? Как да научиш този, който не иска да се учи? А нали знанието дарява истинска радост. Когато обясняват нещо на човека, той се радва. Изведнъж осъзнава, че не е безразличен на някого, той е необходим, него го обичат, учат го. Освен това човек чувства радостта от узнаването. Ние лишаваме хората от това голямо щастие поради това, че те не знаят много неща. А наред с това, без да даваме нищо от джоба си, можем да приобщаваме човека към голямата радост. Нищо материално, като жилище, кола, кредитна карта, не се е появило. А радостта е истинска – намиране на смисъл, бодрост, желание за живот. И човек в момент на разбиране на преподаденото ликува – това е така нареченото „умно ликуване”. Към това ликуване може да се примесва печал за това, че толкова късно е узнал Божията истина. Ако бях разбрал нещо, да кажем, на 15, а не на 50 години, животът ми може би щеше да премине по друг начин, много грешки нямаше да бъдат допуснати… Има хора, които отиват от Православието, да кажем, в исляма. Какво ги привлича там? Простотата, общителността, наситеността на живота със законови изисквания, които се поясняват и обясняват. А, и някаква „умност” – нали мюсюлманите никак не са глупави. Ние, православните, може би сме измислили за самооправдание, че всички те са жестоки, упорити и страшни. На дело всичко е по-различно и много по-сложно. Ако всичко беше примитивно, не би имало прираст на ислямските общини за сметка на бившите християни. На практика хората, изповядващи исляма, четат, говорят за вярата, разказват, търсят нещо, бягат от невежеството.
‒ Получава се така, че нашата Църква може да кръсти, а след това да „отпусне” в други конфесии?
‒ Да, това са нашите изгубени „овци”. За да бъде общуването полезно, продуктивно, трябва в началото да се сплотяваме около някакво дело – да ремонтираме, да създаваме, да помагаме. А когато всичко е малко или много ремонтирано и построено, тогава трябва да се събираме около книгите и Чашата. Кое прави протестантските общини привлекателни за хората? Това, което при нас го няма, учителството! Свещеникът трябва да бъде и учител, а не само извършител на Тайнствата, и учителството трябва да бъде възстановено в пълните си права. „Започни да говориш, и ще се появят хора”. Достоевски в „Братя Карамазови” в главата „Руският монах” в завещанието на стареца Зосима говори за това, че енорийският свещеник трябва сам да ходи в домовете на хората, да не се гнуси от тях, да им чете Евангелието, житията на Мария Египетска, на Алексий, човек Божи… Оттук, от словото Божие, ще изгрее животът. Затова трябва да възкресяваме учителството като труд и най-важна част от църковния живот. Дионисий Ареопагит казва, че достойно основание за издигането на висшите степени на свещенството се явява разбирането на тайните на Свещеното Писание. Тоест, необразованият човек не трябва да става и дякон. Ако у човека има омраза към знанието, пренебрежение към него, неразбиране на необходимостта от него, той ще бъде разрушител на църковното стадо. Може да стане формален извършител на треби, обръщащ внимание на външното (дължината на расото, брадата, ширината на ръкавите), тоест, по същество да прецежда комара, а да поглъща камилата. Такова дело ще бъде съмнително. Времето е такова, че външното без вътрешното губи всякакъв смисъл. Дори не бива да се притесняваме да дърпаме (много внимателно) отците за ръкава и да ги молим да ни разяснят това, което е написано в Библията. Хората имат нужда от това навреме да ги снабдяват с духовна храна – да им обясняват, да им четат, да им говорят за това, което току-що са „изяли”. С други думи, да ги нахранят, както майката-птица храни малките птичета с човката си. Вижте, някога свещеникът често е бил с една глава над своите енориаши по знания. Не всички са били грамотни, отецът е четял и обяснявал Евангелието! Той можел да бъде един от най-образованите хора. А ако сравним нещата с нашия век, то енориашите край него имат висше образование, понякога и повече от едно, владеят няколко чужди езика. Как сега свещеникът да бъде поне малко над тях? Сега е трудно, но задачата остава: трябва да бъде по-високо. Така пред съвременното свещенство стои огромната задача – да бъде по-образовано и начетено от своите вече умни и издигнати енориаши. И още – да посоли своята ученост със солта на благочестието. Трябва да копаем по-надълбоко, да се придвижваме по-нагоре – към небето. Ако свещеникът не се стреми към това, то ще дава на хората някаква „дъвка” за храна, която човек с високи изисквания ще откаже да яде (и просто ще си потърси друга енория). За да не стане това, за да не търсят хората дълбочини извън Църквата и да не намират „сатанинските дълбочини”, свещеникът е принуден да постави учителството и самообразованието на първо място. Това е общоцърковна задача.
‒ Да се върнем към Страстната седмица. Освен дългите служби, дълбоко скръбното настроение на тези дни, християнинът е призван към по-голям молитвен подвиг, вътрешно съзерцание, а за това е необходимо да отхвърли всяка житейска грижа. Как да се съсредоточим не върху козунаците, а върху молитвата и при това да успеем във всичко?
‒ Да мечтаем за това изцяло да оставим всички житейски грижи някак си не е реалистично. Животът е тежък, и тази тежест не е случайна. Цялото творение е покорено на суетата, и цялото творение въздиша, очаквайки окончателното изкупление. Дори дребните неща не можем изцяло да изброим: налага се да си мием зъбите, да си чистим обувките, да сменяме чаршафите, да плащаме сметките, и така почти до безкрайност. Добре би било да се отречем от всичко. Но ето, опитай се да ходиш гол през зимата като блажения Василий. Много бързо ще се смириш и ще изтичаш у дома, за да вземеш топла вана. Тогава ще се окаже, че това, което смяташ за суета, в действителност е дар Божи. Цялата работа е в това на кое как ще гледаме. Достатъчно ще е и това, че ние в храма по време на служба се опитваме да оставим всяка житейска грижа. А отвъд пределите на храма нещата стават по-сложни. Докарали са хляб в магазина. Това суета ли е? Да, но и Божия милост. Някого го е стегнало сърцето и „Спешна помощ” е дошла навреме – това е суета на суетите, но в същото време и най-велика милост. В суета и линейката се носи по градските улици, в суета и измореният диспечер приема хиляди обаждания на ден. (Усмихва се.) Но всичко това е милост, която трябва да превърнем в съзнателно служение. А да забравим за всичко светско, дай Боже, да се получи по време на служба. Вижте сега: ако ние изначално си поставим висока летва подобно на монашеството в света, опитаме се да превърнем градското си жилище в келия, а себе си в таен подвижник, това ще породи в нас скръб, че не успяваме да постигнем този висок идеал. Затова ние често имаме такъв „постен” вид не само през постните дни. Ние с вас говорим за духовни, следователно, за опасни неща. Мечът посича не само врага, но и сам можеш да се нараниш с него. Огънят не само вари каша в печката, но може и да изгори къщата. Да бъдем внимателни към себе си, последователни и спокойни. Също така и по отношение на „оставянето на всяка грижа”. Изобщо, трябва навсякъде да се учим да предстоим пред Бога: по пътя за работа, зад волана, в магазина, при зъболекаря (там сякаш и самото място се моли). Навярно можем и във фризьорския салон да извършваме някаква молитва, а не само да се любуваме на своя лик в огледалото.
‒ Отец Андрей, как можем да разберем добре ли е попостил човек, подготвил ли се е за срещата със Светлото Христово Възкресение? Трябва ли изобщо да мислим за такива неща, да си поставяме оценка за това как сме прекарали поста, или Бог незабележимо за нас ще приеме нашите постни подвизи и трудове? Трябва ли да изпитваме особени усещания по време на пасхалното богослужение?
‒ Трябва да изпитваме, но не бива изкуствено и насила да изстискваме от себе си някакви чувства. Не трябва с усилие на волята да изобразяваме в себе си това, което трябва да става по дар свише. Радостта на Пасха, смесицата от сълзи и усмивки на лицата, ликуващото сърце – това е и наградата за поста и за вярата като цяло, за стоенето в нея. Различните народи се радват по различен начин. По време на слизането на Благодатния огън в Йерусалим арабите, да кажем, танцуват, викат, бурно изразяват възторга на вярата. Но има и тиха радост, по-малко забележима външно. Това се наблюдава у нас, тъй като нашият културен код е по-сдържан. Ние предпочитаме вътрешното ликуване. Нещо повече, лицата трябва да бъдат светещи, лицата – искрени. С една дума, пасхалната радост е определено да бъде истинска и за работилите от първия час, и за дошлите в единадесетия час.
