Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
На Неделя Кръстопоклонна (Марк 8:34, 9:1) в центъра на всеки храм се поставя честният кръст. Кръстът бил символ на мъчение и символ на позор, но чрез Христос става символ на победа. Това е така, защото е придобил друг смисъл, друго съдържание. Новото съдържание, което придобил, е доказателство за степента на Божията любов. Христос яви степента на Своята любов с това да се възкачи на Кръста. Следователно за нас Кръстът става начинът на нашето спасение.
Събитията от нашия живот придобиват аналогично съдържание не толкова с тяхната външна страна, колкото с вътрешния смисъл, чрез който са свързани.
Форма на Кръст е и телесната болка, която, макар и да изглежда нещо негативно в нашия живот, може да стане извор и причина за живот. Например, когато един организъм е в опасност и може да го сполети смърт, болката става повод човек да потърси всякакви медицински грижи, за да се излекува; напротив, ако организмът не чувства болка, това създава усещане за самоуспокоение спрямо дебнещата болест и оттук огромна опасност за здравето му. Така и в духовния живот болката във вътрешния живот на човека се превръща в явяване на надеждата, че е възможно да съществува живот, но и да се активира този живот.
Възможността на човека да усеща болката или да има събития, които пораждат болка в него, е активирането на духовния „нерв”, за да може той да насочи своята болка там, където трябва, за да не се ограничи ползата от болката, а да се активира и да стане причина за познание и духовно развитие. Кръстът, болката е началото на възможността на човека да се развие и да се разгърне в жизнено събитие.
Това, че Кръстът не се предлага само като събитие на болка, но и като събитие на Възкресение и надежда, е видимо от евангелския текст, в който Църквата го представя не като средство за изпълняване на присъди, а като символ на победа, като символ на надежда.
Песнопенията от утренята имат кръстно-възкресно съдържание. В духовния живот болката не може да съществува отделно от лечението. Не съществува Възкресение без Кръста и Кръстът без Възкресението не е понятен. Тези противоположни неща, които се обединяват, утвърждават събитието на спасението, утвърждават събитието на живота.
Днес се страхуваме от болката. Комфортът ни е съсипал. Искаме един магически рай – но това е знак, че нямаме реален живот. Не сме се събудили в живота. И дори всички удобства и улеснения да ни дадат, накрая ще имаме горчивината от празнотата, от отсъствието на смисъл, защото отсъствието на болката не позволява нашите познавателни органи да останат будни, за да можем да разбираме и да се свързваме с другия човек.
Отхвърлянето на болката означава затваряне в една форма на евдемонизъм, който унищожава смисъла на живота, на лицата, на отношенията.
Трябва обаче много внимателно да уточним, че аскетическото предложение на Църквата, което се изразява под формата на Кръста, не е депресивност, не е негативизъм, не е отчаяние без възможност за надежда. Не е скръб, а е пътят, който ни води до истинската радост, която смъртта не може да открадне, която не изтлява, а ни води от слава в слава.
Ако нашият аскетически път, ако минималната борба за духовния живот, която водим и която има форма на болка, не поражда възможността за светлина и радост, нашата борба е крива. Тя е едно психологическо събитие, което много пъти крие нагласа за себеоправдание, нагласа за нравствено оправдание. Нещата обаче са напълно различни.
Църквата ни предлага Кръста като „добросенчесто дърво” в пустинята на живота, за да отпочинем. Кой е нашият покой, който можем да имаме? Ето, в центъра на храма ще бъде поставен Кръстът, за да му се покланяме. Казва ни се „Имаш грехове, имаш безизходици, отчаян си? Чувстваш вътрешно отегчение, леност, униние? Никъде не виждаш надежда? Живееш със страх от смъртта? Къде е Бог?” Ето Неговото доказателство. „Колко ме обича?” Обича ме дотам, че се разпва, Той Самият се принизява, не неопределено за някои човеци, а лично за всеки човек, нe само през Неговата епоха, а до свършека на този свят и вечно.
Колкото любов към Бога имаме, толкова надежда можем да имаме. На тези плодове можем да се наслаждаваме чрез покаянието: на Божията прошка и милост.
В крайна сметка това е „скромността” на християнина. Да взема един символ на присъда и той да се оказва неговата любов. Да става неговата любов, защото е неговото уверение, че Бог обича „до смърт”. За да може и той самият да се влюбва по този начин. Да се жертва за своя ближен до смърт.
Но как можем да направим една такава стъпка, ако нямаме увереността за този опит? Ние живеем с една натрапчивост в Църквата, защото смятаме, че трябва да сме добри, без преди да сме се уверили лично за личната ценност и съдържание на жертвата на Христос, която е доказателството за Неговата любов.
