Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна
Живеем в общество, което непрекъснато се самообвинява. То търси причината за своя провал и се опитва да прехвърли вината върху конкретни личности или върху определени съсловия, за да избегне тежестта на своята колективна вина и да измести встрани проблема за собствената си непълноценост.
Много често се коментира на различни равнища въпросът за недостатъците на нашето духовенство. Постепенно се налага тезата, че едва ли не ние сме добър и способен народ, надарен и дори богоизбран, но, видите ли, духовниците ни са некъдърни и нямат поведение на истински пастири и учители. И точно поради това по свой начин са виновни за окаяното духовно състояние, в което се намира обществото ни. Тази тенденция се засилва от общия дух на неверие и неоезичество, което е заразило отдавна малкия свят на обикновения човек. Една голяма част от нашите сънародници обичат да казват пред себе си и на всеослушание реплики като: „Защо да ходя на църква, като гледам какво представляват нашите свещеници?“ или „Не ми говори за нашето православие! Нали виждам както владиците и Синода, така и поповете въобще!“.
Уви, много хора разсъждават така и по тази начин търсят оправдание за своето нежелание да открият чудния свят на вярата и да преоткрият съкровището на Светата православна църква. Така намират алиби за собствената си леност, нехайство и липса на духовен стремеж. Много е лесно да застанеш зад гърба на другия и да го обвиниш, че той е виновен за общия провал, който всъщност е и твой личен неуспех… Зад това прозира социален и психологически комплекс, малодушие и страх от отговорност.
Тази теза преминава като вирус и в други общества, които изживяват своите социални кризи и минават през трудните нива на своето духовно развитие. Този наболял проблем е обсъждан и в съседна Сърбия, където се превръща дори в обща дискусия. Едно от водещите радиа в страната – радио Б-92, преди известно време постави пред всички въпроса: „Защо ние, сърбите, такъв храбър, духовен и благороден народ, имаме такива лоши и недостойни свещеници?“. За кратко време тази дискусия набира голяма сила и следва вълна от коментари от различни места. Изказват се политици, историци, културолози, богослови и съвсем обикновени хора, пожелали да вземат думата. И интересно, че всички се обединяват около едно становище – че духовниците като цяло са точно такива – нехайни, користолюбиви, немарливи в своята дейност. Не са на нужното ниво за своята дейност, която е истинско призвание и посвещение „свише“. Те биват обругани и осмени отвсякъде, като им е вменена вината за ред болести в обществото, над което трябва да бдят и служат. Съвсем изненадващо в студиото се обадил един възрастен белградски свещеник, който просто и чистосърдечно заявил: „Вижте, какво да ви кажа… Какъвто е народът, такива са и духовниците. Няма как народът да е добър, а те да са лоши. Просто няма как да стане!“.
Тези думи отрезвяват всички и са като откровение за този наболял социален проблем. По особен начин поставят нещата на мястото им и постепенно всичко стихва и заглъхва. Грубите и некоректни опити духовенството да бъде обвинено за едва ли не всички морални недъзи в обществото пропада и се сгромолясва пред чистото и просто откровение на един опитен пастир.
Да… Това е всъщност отговорът на този болезнен въпрос. Кадрите на Светата църква, независимо дали тя е в Сърбия, България, Русия, или в която и да е държава по света, носят белезите на съответното общество. Нещо повече – те са израз на неговия дух, начин на живот и преди всичко народопсихология. Те са синовете и дъщерите на същия този народ, част от кръвта и духа му, които са закърмени в еднакви благоприятни или неблагоприятни условия. Не може да бъде друго, няма как да бъде различно, колкото и да ни се иска да е така… Когато една преобладаваща част от обществото гъмжи от копия на Бай Ганьо, Андрешко, Баш майстора и всякакъв вид тарикати, това е естествено и повече от логично.
Друг е въпросът, че не всички духовници са нехайни и недостойни хора. Преобладаващата част от медиите в нашата страна наблягат именно на това и не искат да напуснат изградения вече шаблон. Нещо повече – те засилват и дори създават и пресъздават един явно карикатурен образ на духовника. Десетилетия наред той е обект на вицове, клюки, обиди, пресилени квалификации, некоректни обобщения, дори манипулации или откровени лъжи. Църковните скандали са раздухват умишлено, акцентира се само върху негативите и отстъпленията на някои от представителите на православното духовенство. Позитивите и добрите постижения биват открито или хитро неглижирани.
Всички представители на клира ли са „леля Гуси“, „Нафарфорий“, или са зле прикрити бизнесмени, крадци и спекуланти? Нима всички са наемници по дух? Няма ли истински отдадени на своята пастирска дейност, пламенни и вдъхновени божии служители?!
Битийна истина обаче е, че в градовете и в селата има живи ревнители на вярата, неуморими труженици, които се борят за всяка душа. Те отслужват редовно свети литургии, водосвети, провеждат беседи, изнасят лекции, посещават болни и помогат на бедни и страдащи. Тези знаменосци на вярата, дори не желаят да бъдат известни или да се шуми около тях. Вършат всичко от сърце и дълбоко вярват в своето небесно призвание. Те имат своите изкушения и вътрешни борби, търпят хули и обиди от силите на злото, но превъзмогват всичко и продължават напред, водени от Светия дух и вдъхновени от примера на светиите.
Наистина, те не са ангели в плът и имат своите личностни особености и немощи, но в историята на християнството винаги е било така. Още през ІV век св. Йоан Златоуст, разсъждавайки за висотата на пастирското служение, пише с оглед на особения статут и положение на свещеника в енорията и в света: „Няма как, дори и най-малкият недостатък на свещеника да не бъде забелязан!“. През вековете за това се е говорило много и често напълно основателно. Имало е и има остъпление и на Изток, и на Запад, което минава като вирус във всички деноминации на църквата Христова, но тя шества и тържествува в историята, водена от благодатните сили на нашия Господ и спасител Иисус Христос и по молитвите на света Богородица и всички светии.
Духовниците са различни и всеки има своя дълбоко изживян личен път, подчинен на служение по необикновен начин. Сам по себе си свещеникът е богатство за обществото, посланик на Небето и офицер Христов. Неговият статут е съвършено различен в сравнение с всички други професии и занятия. Той носи печата на вечността и е едновременно своевременен и несвоевременен.
Нашето общество десетилетия наред не е правило нищо, за да създаде един позитивен образ на духовниците или да се опита да изгради една ясна картина и да обясни на хората ежедневния подвиг на тези труженици на духа. В това отношение много страни създадоха филми и очерци за всеотдайни отци и служители на Светата църква, като ги поставиха в рамките на съвременността и предизвикателствата на новото време. Те имат ясно и красиво послание за мир и истинско, безкористно служение на Христос и хората, без оглед на тяхната лична греховност и прояви на жива вяра, пълни със симпатия и съпричастност с проблемите на хората и желанието им да служат на силите на светлината.
Духът на отрицанието и негативният подход към всичко и към всекиго са овладели нашето консуматорско общество, което остава сляпо за техния особен ритъм на живот, заразено от общия дух на атеизъм, неоезичество и дори богоборчество.
Уви, в нашия свят е много е лесно да обругаеш и обвиниш някого и е трудно да разбереш и да посочиш красивото и достойното за подражание! В една градина има не само тръни и бурени, но и много красиви храсти и цветя, които не само ухаят, но и дават плодове!
Към настоящия момент в редовете на Светата православна църква постъпват много чисти и искрени служители, преминали през огън и вода, но решени да отстояват докрай нейните свети принципи, въпреки всичко. Те носят вдъхновението на вярата неподправено и вечно свежо, въпреки всички преизвикателства и премеждия по пътя си. Тези съслужители Божии са готови да пренесат този „небесен огън“ към всеки, който е решил да тръгне по пътя за спасението на своята душа.
Амин!