Автор: Христос Янарас
Източник: anastasiosk.blogspot.gr
Превод: Мартин Ганев
В историческата личност на Христа църковният опит познава Бога не просто като съществуване подчинено на естествените спецификации на Неговата опитно непознаваема същност, но като личност свободна от всичките определения, които изразяват съществуващото според нас. Ако трябва с нашето мислене да подредим Бога в реда на съществуващите или несъществуващите неща, ще сме по-близо до Неговата реалност, ако кажем, че принадлежи към реда на несъществуващите, след като не принадлежи на реда с никое от останалите биващи същества. “Битието” на Бога се състои в Неговата свобода от всяко възможно съществуване или несъществуване, свобода, която се реализира ипостасно в любов, т.е. в Неговото “раждане” на Сина и “изхождането” на Духа. Само с думата Отец може да се изрази това лично присъствие, което като любов съставлява свобода от всяка необходимост по отношение на битието и небитието.
Историческата личност на Христа разкрива на човека отношението на Сина към Отца, сиреч начина на любов, който може да реализира божието съществуване като свобода дори и от Неговата божествена природа. С други думи Христос открива на човека божия начин на съществуване като лично съществуване, ипостазирано в тварната човешка природа. Съществената свобода, която се проявява във въплъщението на Сина разрушава смъртта, защото я превръща в отношение към Отца, т.е. променя смъртта в себеотдаване на любовта към Отца. Всеки човек, който поиска да съществува според начина на отношението (според начина на отношението на Сина към Отца, според начина на любовта), а не според начина на природата, прави действителна неговата лична ипостас. Тази лична ипостас като ипостас на съществуването предоставя на човека възможността за отговор на призива от Бога за една непосредственост в отношението – т.е. за създаването на човека “по образа” на Сина.
Църквата празнува Възкресението Христово не като гарант за безсмъртието на човека, т.е. като вечно продължаване във времето на същия начин, по който съществуваме в “затвореността” на нашата тварна природа. Църквата обаче празнува Възкресението като триумф на възможността за човека да участва в онова “качество”, или иначе казано, да участва в начина на битие, който представлява осиновлението ни от Отца. Това е начин на свобода от времето и крайността, свобода от съществуващото и несъществуващото; начин, който се обозначава в прехода от “смътно като през огледало” към опита на любовното себетрансцендиране и себеотдаване в “свръхприродното” упражнение на любовта.
Пасха означава преминаването от смъртността към възкресението, преход към “друг живот”, към “изобилието на живота”.
