Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Христос е чудото, което ни удивлява. Той е знакът, който Бог е дал за поколенията от всички векове. В Неговата Личност е дадено решение на всеки проблем, на всяка безизходица, на всяка трагедия. Но и светците, като подражатели на Христос и носители Христос в сърцата си, са Божият знак за своето поколение. Те се превръщат в осезаеми знаци на Божията любов в един свят, потънал в мрака на невежеството и отчаянието.
Чрез своето слово и молитва светците дават отговор на въпросите на своите съвременници и решение на техните проблеми. По-скоро Самият Бог говори на всяко поколение чрез Своите най-големи приятели — светците. И именно това слово, идващо или директно от Бога, или от Неговите светци, ще ни съди в последния ден [1].
Неотдавна старецът Софроний бе официално причислен към лика на светците на Църквата. За всеки, който е имал благословението да го познава, но и за всеки, който е влязъл в допир с богомъдрото слово, което ни е завещал, е очевидно, че той е велик.
Неговият старец, свети Силуан, вече бе канонизиран като „пророчески и апостолски учител на Църквата” [2] около тридесет години по-рано. За мнозина обаче неговият духовен ръст е скрит зад простотата на думите му. Знаейки това, свети Софроний, когато издава творбите на свети Силуан, ги придружава със собствените си думи, обяснявайки за интелектуално „развитите” хора на своето време словото на своя духовен отец, „свято и чисто”, но „за съжаление, недостъпно за възприятието на мнозина именно поради своята простота” [3].
Писанията на свети Силуан навярно могат да се сравнят с Евангелието на Йоан, което е най-бедно в езиково отношение, но съдържа съвършенство на смисъла и откровението.
Външно животът на свети Силуан не представлява особен интерес. Той бил руски селянин, неук, който се замонашил в манастира „Свети Пантелеймон” на Света гора. Времето не ни позволява да навлизаме в подробностите от монашеското му житие. Има обаче два важни момента, които са сложили печат върху духовното му развитие.
Жизнеописецът му го описва като „човек с неутолима духовна жажда” [4].
Наистина, копнежът му за Бога го изгарял още преди да отиде на Атон и до сетния му час. От деня на пристигането си в манастира той живял с изключително духовно усърдие. Опитвал се да спазва точно и настойчиво всеки аспект на монашеския живот — непрестанна молитва, служби, усилен труд, бдения, пост, братолюбие и най-вече послушание.
След шест месеца, мислейки, че е изпълнил всяка човешка праведност, той се изтощил и стигнал до отчаяние. Дори приел помисъла, че Бог не чува молитвите му, че е неумолим…
Но кой е тварният и ограничен човек, за да отправя такова слово към Бога? Умът на младия послушник бил замъглен, а духът му — потопен в непоносимата агония и мрака на ада. Въпреки това той отишъл в храма, в събранието на братството, и покланяйки се на образа на Господа, намерил сили да призове Името Му: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния”. И тогава получил неизразимото благословение да види Живия Христос на мястото на Неговата икона.
В този момент цялото му същество се изпълнило с Божията благодат и дори плътта му закопняла да страда за Христос. От словата на свети Силуан знаем, че го осияла велика божествена светлина, че духом се възнесъл на небето, където чул неизказани думи, че в този момент се родил свише [5]. Макар че още от детството си бил слушал по време на службите: „Слава на Отца и Сина и Светия Дух”, едва тогава разбрал, че съществува и Светият Дух. Сърцето му се разширило и по светски неукият Силуан, който може би дори не бил виждал географския атлас на земята, започнал да се моли за спасението на целия свят и да желае за всеки човек добрата част, която му се полага.
За кратко време след боговидението той живял в пасхално празненство. Но природата му все още не била съобразна с приетата благодат и скоро започнала дългата и неумолима борба с помислите, особено с помислите на тщеславието. Заради тези помисли демоните понякога му се явявали видимо и го измъчвали. В продължение на петнадесет години той се борел с мъжество и твърдост. Спял много малко, молил се с голямо усърдие и плам и се трудил неуморно.
Една нощ, когато отивал да се поклони на Христос, пред него се появил демон, който искал светецът да му се поклони. Отпаднал, светецът седнал на стола си и с болка в сърце помолил Господ да го просвети какво трябва да прави, за да смири духа си и да не го безпокоят демоните. И тогава в сърцето си чул Божия глас, който му отговорил: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”.
Господ му дал ада, но светецът приел словото с благодарност. Започнал да постъпва според думите на Господа и както сам свидетелства: „Умът му се очистил и Светият Дух свидетелствал в сърцето му спасението”.
Както разкриват и думите на Христос в Евангелието, съвършеното познание на Бога не се състои в интелектуални похвати, а в съзерцанието на Неговата личност в Светия Дух и в слушането на Неговия глас в сърцето. Господ, за да покаже на юдеите, че те не познавали истински Бога, им казал: „А вие ни гласа Му някога сте чули, ни вида Му сте видели” [6]. Бог се познава чрез личното общение с Него [7]. Както казва свети Софроний, богопознанието и богословието като състояние на духа са „общение в битието” [8].
Мнозина твърдят, че са видели във видение Христос, света Богородица или ангелите. В Църквата обаче съществуват строги критерии за автентичността на видението. В този конкретен случай както непосредствените действия на видението на Христос, така и по-късният живот на светеца свидетелстват за автентичността на неговото преживяване.
***
Нека разгледаме накратко някои моменти, които свидетелстват за автентичността на видението на свети Силуан, както и за съвършенството на този свят човек.
а) Участие и на тялото в благодатта
На първо място, благодатта, която той приел, не била плод на въображението, а осезаема. Точно както по време на аскетичната си борба той усещал как адските пламъци горели около него, разтърсвайки цялото му същество — тяло, душа и дух, така усещал и благодатта до мозъка на костите си. Такава любов към Спасителя Иисус се задействала в сърцето му, че той копнеел да се предаде на мъченическа смърт заради Него.
б) Слово на съвършените
Когато един свят подвижник от Кавказ, отец Стратоник, посетил свети Силуан за духовна полза, старецът му задал въпроса: „Как говорят съвършените?”. И той му отговорил, че: „Съвършените не говорят нищо за себе си. Говорят само това, което Духът им даде” [9].
Всъщност отговорът му разкрил начина, по който самият той говорил и пишел. Словото му, макар и просто и непретенциозно, открива нови хоризонти. Свети като „светило, което свети на тъмно място” [10]. Дава решения на наболели въпроси и посочва „пътищата на живота” [11]. То е плод на неговата молитва и на надеждата му, че „дори една душа ще обикне Господа, изгаряна от огъня на покаянието” [12].
в) Духовно смирение
Когато свети Силуан видял кроткия, спокоен и любящ поглед на Христос, той изпитал в сърцето си „неописуемото” божествено смирение, което оттогава възпявал в своите писания и което търсел „като скъпоценен блестящ бисер” [13]. Както и други отци, той правил разлика между два вида смирение — аскетичното и благодатното.
Аскетичното смирение се състои в борбата на човека да се смири пред Бога и пред своите братя и сестри. Върхът на това смирение е когато подвижникът има съзнанието, че е най-лошият от всички.
Това смирение обаче не е съвършено. То крие в себе си сравняване с другите хора. Истински божественото смирение е разкрито от Христос при слизането Му от небето в преизподнята и е дар на Неговата благодат. Смирението по Христос се изразява в парадоксалния факт, че нетварният, безкраен и вечен Бог се понизил и дал живота Си, за да изкупи Своето творение от смъртта.
В моментите на посещение на благодатта човек осъзнава страшния Божи промисъл и домостроителство. Той вижда историята на света като непрестанно Божие възпитание. И тогава се убеждава дълбоко в себе си, че не просто е по-лош от другите хора, а е недостоен за един такъв Бог като Христос.
г) Всемирно покаяние
Това съзнание за пълното ни недостойнство и порочност пред Господ Иисус, преплетено с благодарност за Неговата безкрайна любов и умонепостижими страдания, води до покаяние, което няма край на земята.
Началото и краят на Христовото Евангелие говорят за покаяние. Човек без покаяние не може да стигне до Бога. Покаянието е като мост, който свързва краищата на опасна бездна.
Свети Силуан в личното си покаяние, в борбата си да се помири с Бога, стигнал до гранични състояния. По време на видението на Господ Иисус му било предадено състоянието на Господ. Той получил Неговата благодат, която разширява сърцето и обхваща всичко — небето и земята, Бога и човека.
Христос понесъл тежестта на греха на целия свят, „като стана заради нас клетва” [14].
***
А онези, които Го следват и приемат Неговото състояние, като свети Силуан, поемат греха и се разкайват за падението на цялото човечество. Как се достига до това надсветовно съзнание?
Когато светлината на благодатта засияе в сърцето, разкрива, от една страна, мрака, който човек носи в себе си, а от друга — неговата единосъщност с целия човешки род. Ближният престава да бъде някой друг, непознат, някой, който крои планове срещу нашите блага; той става, както свидетелстват светците, наш брат и нашият живот, член на Тялото, на което принадлежим и ние. Тогава Божият човек започва да плаче не само за личните си грехове, но и за „проклетото наследство” на отстъплението от Бога, молейки се за всеобщо спасение.
В главата си за Адамовия плач свети Силуан всъщност описва собственото си покаяние. Неговият „силен” вик „с големи сълзи” отеквал в пустинята на един свят, потънал в униние и отчаяние, лишен от Божията животворна и просветляваща благодат.
Именно Адамовото покаяние подобава на човек, създаден по образ и подобие на Христос. Когато такова покаяние се принася на Бога, то привлича Неговото благословение и го разпростира върху целия свят.
д) Велика наука
Основните злини, които поразяват нашия век, са: духът на гордостта и себелюбието, помрачаването на ума и пленяването му от злите духове, сластолюбието, което е издигнато в изкуство, всеобщото униние и пълната духовна парализа, многото неволни страдания и накрая отчаянието.
Това, което преди всичко прави свети Силуан знак за нашето поколение, е словото, което той приел от Христос: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Това слово обобщава цялото предание на Църквата, но в този конкретен случай то е изразено по кратък и аксиоматичен начин.
В словото, отправено към Своя служител, Бог му разкрива оръжието, с което се побеждава врагът. Той му разкрил средството за изцеление на израненото тяло на човечеството.
Адът е част от сътворения свят. Той е състояние, в което Сам Господ слязъл, за да не остави и сантиметър от творението, без да го изпълни със Своята божествена и спасителна енергия. Дори в земния Си живот виждаме как Господ всеки път, когато бил прославян, насочва Своя ум и умовете на учениците Си към Своята мъчителна смърт.
Ако това е пътят — първо слизането, а след това изкачването — по който Христос примири човека с Бога, следователо и човекът трябва да върви по него.
Всъщност, за да стане подобие на Христос, човек трябва да се простре както надолу, така и нагоре; първо надолу чрез смирение и себеукоряване. Човекът се смирява пред Бога, като понижава ума и психиката си възможно най-ниско, но не се отчайва.
Той се разпростира и нагоре, защото е хвърлил котва в Небето и възлага цялата си надежда на неизменната Божия милост. Чрез себеукоряването гордостта му бива съкрушена, цялото му сърце се съкрушава. Но както свидетелстват отците, няма нищо по-мъжествено от съкрушеното сърце.
Врагът има склонност да се издига, за да измести дори и Бога. Когато подвижникът на благочестието осъжда себе си и върви надолу, врагът по природа не е в състояние да го последва. Така човекът престава да бъде „в примката на дявола” [15] и започва да се радва на свободата, „с която Христос ни освободи” [16].
Смирението, което предполага себеукоряването, привлича благодатта, която изцелява недъзите и възпълва недостигащото.
Бог не съди два пъти. Когато съзнателно осъждаме себе си като достойни за ада, Господ ни избавя от предстоящия Съд.
***
Разбира се, свети Силуан преживял това състояние в неговата благодатна форма. На едно общо равнище обаче то е възможно, дори необходимо за всеки християнин, като приемане на скърбите с търпение и надежда в Божията милост, отдавайки слава на Божието име и укорявайки само себе си.
За свети Силуан словото на Господ: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай” се превърнало в аскетичен метод. За него това било великата наука, в която се потопил и която посочил като път, водещ към тихото пристанище на безстрастието и в крайна сметка към вечния живот.
е) Личност
Личността не е психологическият индивид, а човекът по образ и подобие Божие, който осъществява своето богоподобие с Бога. Всяка Ипостас на Светата Троица е съвършен Бог, защото носи пълнотата на божествената същност и божествената енергия. По аналогия човекът става ипостас, когато обгърне в сърцето си цялото човешко битие от началото до края и го възнесе към Бога чрез своето молитвено застъпничество.
В момента на благословеното видение младият послушник застанал пред Христос лице в лице. Той съзрял спокойния Му поглед и затова вкусил вечността. Състоянието на Христос му било предадено, и Божията воля, а именно спасението на всички, станала негова собствена воля. Свети Силуан „започнал да разбира заповедта „Възлюби ближния си като себе си” не като морално правило. Сега той виждал, че думата „като” се отнася не до степента на любовта, а до онтологичното единство на всички човеци” [17].
ж) Молитва за света
След видението свети Силуан станал „противник” на Бога. Сега той виждал хората около себе си с Божиите очи, а не с късогледите очи на човешкия разум. Той състрадавал на всяко създание и се застъпвал за спасението на целия Адам. За него любовта към ближния била критерий за истинността на любовта към Бога.
з) Любов към враговете
Всъщност светият старец не делял хората на приятели и врагове, а на такива, които познават Бога, и такива, които не Го познават. Съзнавайки, че човечеството е едно тяло, той вече не можел да отхвърли от сърцето си един от членовете на това тяло и да не копнее за неговото спасение. Той вярвал, че: „Онези, които мразят и отхвърлят брата си, са несъвършени, не са познали истинския Бог, Който е любов, която обгръща всичко, и не са намерили пътя, който води към Него” [18].
Заповедта да обичаме враговете си е върхът на заповедите, защото отразява начина на съществуване на Бога, който дава Своя свят и непоклатим живот на Своя враг, грешния човек. Несъмнено тази заповед не е по силите на човека; тя е непостижима без благодатта на Светия Дух. Ето защо за свети Силуан съществуването на тази любов е знак за присъствието на Светия Дух, както на лично, така и на църковно равнище.
По този начин неговото учение предоставя ясен и надежден критерий за едната истинска Църква, която може да бъде само Църквата, която носи в лоното си хора, които са обиталище на Светия Дух, които са водени от „божествената любов към враговете в Христос и смирението в Христос” [19].
В допълнение към нещата, които споменахме, автентичността на видението на свети Силуан се потвърждава именно от простотата на неговите писания. Богатството на живота, което Бог дарява на Своите избраници, не може да бъде описано с ума. То не е плод на въображението и по никакъв начин не го разпалва.
Светците в своите писания не рецитират поезия, а изразяват живия си опит. Тайната на Божията вечност не се познава чрез изящни описания и висок интелект, а чрез връзката с Христос. Именно в единението с Господ се състои съвършенството. Именно тази връзка се подвизаваме да култивираме и да направим вечна още от този живот, а думи като тези на свети Силуан поемат ролята на пътеводна звезда в нашата борба.
Бележки:
[1] Βλ. Ἰωάν. 12,48.
[2] Βλ. Πατριαρχικὴ πρᾶξις ἁγιοκατατάξεως.
[3] ὉἍγιοςΣιλουανὸςὁἈθωνίτης, σ. 86.
[4] ὉἍγιοςΣιλουανὸςὁἈθωνίτης, σ. 10.
[5] Βλ. ὉἍγιοςΣιλουανὸςὁἈθωνίτης, σ. 30.
[6] Ἰωάν. 5,37.
[7] Βλ. ὉἍγιοςΣιλουανὸςὁἈθωνίτης, σσ. 136-137.
[8] Βλ. ὉἍγιοςΣιλουανὸςὁἈθωνίτης, σσ. 178, 276.
[9] ὉἍγιοςΣιλουανὸςὁἈθωνίτης, σσ. 68-69.
[10] Βλ. Β’ Πέτρ. 1,19.
[11] Βλ. Ψαλμ. 15,11.
[12] Ὁ Ἅγιος Σιλουανὸς ὁ Ἀθωνίτης, σ. 351.
[13] Βλ. γιὰ παράδειγμα: Ὁ Ἅγιος Σιλουανὸς ὁ Ἀθωνίτης, σ. 518.
[14] Γαλ. 3,13.
[15] Βλ. Β’ Τιμ. 2,26.
[16] Γαλ. 5,1.
[17] Ὁ Ἅγιος Σιλουανὸς ὁ Ἀθωνίτης, σ. 56.
[18] Ὁ Ἅγιος Σιλουανὸς ὁ Ἀθωνίτης, σ. 150.
[19] Βλ. Ὁ Ἅγιος Σιλουανὸς ὁ Ἀθωνίτης, σ. 107
