Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Обичам да общувам с хората. Ценя този дар от Бога, за които нямам никаква заслуга, и се старая да го използвам за полза на християнската мисия. От опита ми като мирянин и духовник съм забелязъл нещо, което, за съжаление, е истинско препятствие за въцърковяването на мнозина, на които съм благовестил. Толкова различни и многопластови, образовани или не, те реагират по свой дълбоко индивидуален начин. Обикновено са толерантни и допускат да им се говори по въпросите на вярата. Почти всички се заслушват, задават въпроси и са склонни да я приемат. Нещо повече, проявяват жив интерес и приемат моите покани да посетят храма, купуват молитвеници и се молят. И всичко върви много добре до момента, в който им заговоря за тайнството Изповед и ги подканя да се възползват от него. Изведнъж те се смущават, променят физиономиите си, правят гримаси и с някакво недоумение казват реплики като: „Е, защо? Нищо кой знае какво не съм направил. Не съм крал или убивал… Нямам такива страшни грехове, че да ходя да се изповядвам. Някои вършат какви ли не неща, а аз… Добър човек съм”. А после с един естествен рефлекс се отдръпват и губят интерес да продължат напред. С това много често нашите срещи приключват. Те вървят по пътя към Христос, но стигат дотук. Страхуват се от това да се вгледат в себе си и да задълбаят дълбоко в своя малък свят. Просто смятат себе си за добри хора. Незнайно откъде и от кого са останали с впечатлението, че тайнството Изповед е само за големи грешници, престъпници и някакви злодеи, които грубо нарушават обществените норми или имат сериозен проблем със съвестта си. Затова тази тема е „тежка“ и се е превърнала в сериозна пречка по пътя към спасението на душата.
Да мислиш себе си за „добър човек“ и не само да вярваш в това, но и да се самоуспокояваш, е истинска заблуда. Това е прелест, която се е превърнала в съблазън. За съжаление, преобладаващата част от хората мислят по този начин. Моралът на „нормалния“ човек е такъв и това се е наложило повсеместно. Това е общо убеждение, едно наслоено течение, което увлича и успокоява неспокойните съвести на мнозина. За тях да бъдеш нормален, почтен, някакъв си редови, един от многото граждани, без големи увлечения, е напълно достатъчно. Проблемът е, че това не е път за спасение. Това не е билет за рая и не води към царството Божие. Тези хора са се самозаблудили и са застинали в своята самодостатъчност. Те се убедени, че има други, които са много по-лоши от тях, и че въпреки „някой“ техен недостатък Всемогъщият Бог ще се смили над тях и ще ги помилва. Сигурни са, че ще избегнат Неговата присъда и че душите им ще бъдат настанени след смъртта им на добро място. Нали Бог е любов… Така потънали в заблудата си, те преживяват цялото си битие и вярват в правилността на посоката на живота си.
Да, но адът е пълен с такива добри хора. Спасителят го е изрекъл: „защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина го намират“ (Мат. 7:14). Царството Му не се дава, а се заслужава след пот и трудове, след неспирна битка с видими и невидими врагове, срещу старата природа и бесовете, които връхлитат отвън. Пътят на спасяващите се преминава по линията на най-голямото съпротивление. Неизбежна, нестихваща „невидима бран“.
Най-ярък пример за това са светиите. При цялата им различност те са водили тази упорита и нестихваща война с победи и поражения. Кой от тях, известен или съвършено неизвестен, не е бил обиждан, хулен, клеветен от близки и далечни, от роднини и сродници. За всеки от тях и за нас се отнасят думите на св. Исаак Сирин в неговите „Подвижнически слова“: „Когато човек живее в тяло, той преминава от знание към знание, от сила в сила, като му пречат демоните, а му помага Божията благодат”. Това е пълно саморазпъване. Ден след ден, миг след миг, едно „свято насилие“ над себе си, което продължава до последния дъх. Християнинът, който иска да бъде истински верен, не е дете на този свят, той е отвъден. Живее и носи своята лична драма. За разлика от останалите „нормални“ хора той не може да се ползва от целия арсенал на оръжия за оцеляване, но е длъжен да утихне, да се смири и да се моли за ближните. А дълбоко в себе си да изрече думите на Спасителя на кръста: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“(Лук. 23:34). Неговата беззащитност е най-голямата му сила, защото в нея се проявява Божията благодат. Всеки човек — от св. ап. Павел до нас самите — е минал по този единствен и тесен път за спасение на своята душа. Независимо дали му се иска, или не, той се оказва в това състояние на обявена война и изживява дълбоко своята лична „метаноя“. Без нея няма спасение! Страданието е неизбежно. Промяната на психологическия подход, собствената методика и неизбежната гъвкавост в общуването не ни лишават от тежестта на личния ни кръст и неизбежния сблъсък със суровата реалност. Ние сме болни и нашата диагноза е грехът. Всички сме поразени от първородния грях и търсим утеха, очистване и освещение в градината на Майката Църква. Това е истина, която преобладаващата част от хората отказват да приемат в нейната трагична пълнота. Жалко е, че и хората, които се изповядват, много често не го осъзнават. Толкова добри, почти невинни хора съм изповядал като духовник. Хора без дълбочина, без съкрушение и дори без сериозна борба със себе си. Дошли на изповед, за да видят как е или просто, за да вземат причастие. Малцина от изповядващите се имат дух съкрушен и сърце смирено и разкайващо се. Повечето хора остават някъде на повърхността. Така те залъгват себе си и се опитват да заблудат и изповедника си, че са се помирили с Бога. Малцина имат духовното мъжество да разтворят изцяло дверите на сърцето си и да превърнат изповедта в нещо разтърсващо и неповторимо, като за последен път… Топлохладността е заразила като вирус толкова много изначално търсещи души. И хвърля сянката си и върху най-съкровените стремежи на вярващия. Спасителят изисква от всеки от нас искреност и доверие, дълбочина и трепет във всяко наше слово или жест, защото ни е призовал към очистване и просвещение на ума, душата и тялото в непрекъснат стремеж към обожение на личността ни.
Затова нека се отдалечим от всякакъв дух на уклончивост и компромис, да се постараем да заживеем в пълнотата на завета на Спасителя Христос и така да се научим да се изкачваме стъпало по стъпало по духовната лествица към спасението на своята душа.
