Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
„Най-много страдания ни причиняват не тези, които мразим, а тези, които обичаме.”
Фр. Шилер
Християнството е религията на любовта. В него всичко е пропито от нея – очакването, Въплъщението на Сина Божий, служението в рамките на Неговата духовна мисия, Жертвата на Кръста и светото Възкресение. Цялата история на Църквата Христова е преди всичко победоносно шествие на любовта, въпреки всички предизвикателства и препятствия пред нея.
Затова и християнинът носи този свят дълг – да бъде дете на любовта, човек на светлината и син на деня. Да бъде верен на нейния свят завет, да я придобие „свише“ по благодат и да я закриля и пази като най-съкровен дар от Небето. Да бди над нея като пламък, който ако изгасне, ще спре да топли всичко, което е в неговата душа и сърце и сгрява не само неговата личност, но и всички наоколо.
Но да пръскаш любов не е достатъчно. Трябва и да понесеш последиците за това… Да я излъчваш и да се опитваш да заразиш другите с нея е не само привилегия, но и предизвикателство, което само по себе си няма равно на себе си. Защо? Защото светът е потънал в мрак, сякаш обречен на изначалното зло, пронизан от „духовете на земята„, които вилнеят свободно и безнаказано. Хората говорят за чудото на любовта, но се страхуват от нея… Не са готови да се борят за нея със себе си, за да я допуснат и изобразят в душите си, а ако се докоснат до нейната божествена същност, бързо я губят разпилени в своите пътища. Тя изисква напрежение, победа над низките инстинкти, разширяване на сърцето, облагородяване на личността. Тя е подвиг и вдъхновение, спечелена битка и тържество само за най-красивите духове.
Трябва да си достатъчно силен да обичаш, храбър, за да си последователен в нейното отстояване във всичките и проявления. Който я носи в себе си прилича на поет на строителна площадка, рискуващ да бъде не само неразбран, но и прогонен от тази необичайна за него среда. Да даваш благословение на онези, които дори не го искат, но и не могат да го оценят в себе си е риск, който не всеки може да приеме. Защото този, който обича открива себе си и бива почти неизбежно наранен и то така, че тази болка пронизва всичките му чисти намерения.
Във висша степен това е разбрал свети Силуан Атонски, който е изрекъл през сълзи: ”Колкото по-силна е любовта, толкова по-голямо е страданието на измъчената му душа!” Това прозрение е плод на всичките му духовни опити, рожба на неспирни търсения и желания да я предаде на хората. Пронизани от стонове и въздишки са думите му „Моята душа скърби до големи сълзи: Жал ми е за хората, които не знаят сладостта на светото умиление. Душата ми силно желае цялата вселена, всички хора да знаят как ни обича Господ …!”
Когато носиш небесния огън, няма как да мислиш само за себе си и да запазиш за своя иконостас, а си длъжен да го предаваш и на другите. Дори на онези, които не само не искат да запалят от него, но даже и се страхуват от светлината. Когато си решил да даряваш на всички, няма как да не срещнеш не само бездушни и опустошени хора, но и откровени егоисти, които бързо могат да се превърнат във врагове. И всичко това причинява болка, която сковава опитите да продължиш напред в тази истинска неземна мисия. Сякаш хората не са дораснали за любовта. Отказват да приемат нейната пълнота в своята непълнота, да проветрят опошлените си души и да сгреят премръзналите си сърца. Не желаят да отворят духовните си очи и да видят едно друго, по висше откровение, което би променило живота им. Защото само тя променя, вдъхновява и твори. Онзи, който не обича, не може да твори, тъй като се е самонаказал в своята изолираност и лична достатъчност. Предпочита да остане в своя полусив и посредствен малък свят, обречен на своите скрити демони.
Любовта плаши със своя порив, притеснява с непринудената си откритост и смущава със своята естественост. Винаги безвъзмездна и невероятна. Нещо повече – тя изисква жертва, излизане извън себе си и затова съвременният човек бърза да се върне обратно в своите предишни очертания. Това е жребия за обичащия, който се пече като мокро дърво на бавен огън в желанието си да приемат неговия Небесен дар. Тя е горчивата чаша, която е длъжен да изпие до дъно, сякаш за да плати данък на този бездушен свят. Да бъде търпелив далеч не е достатъчно, а трябва да бъде милостив и състрадателен, да се научи да прощава и превъзмогва, да превъзмогва и прощава. Но боли и винаги боли… Защото протяга ръка, която оставя да виси, без да срещне ръка отсреща, дава стоплящ огън, а среща смразяващ хлад, опитва се да прегърне, а вижда обърнат гръб. Хората са различни, но всички искаме да бъдем обичани и то такива каквито сме – със своите добродетели и недостатъци, странности и чудатости. Колко е хубаво да обичаш и да бъдеш обичан, а колко рядко е това… Защото любовта изисква промяна, но малцина искат да се променят.
Дори и Спасителят е възкликнал в болката си: „О, роде неверен и развратен. Докога ще бъда с вас, и ще Ви търпя!” /Лука 9:41 /. Защото бедейки Божин Син е и Богочовек и нищо човешко не му е чуждо, освен греха! Той също е обичал, страдал, изнемогвал и дори възроптал в светото си изобличение към апостолите. Неговите думи са стон от наразбраната му любов, ридание от сблъсъка между Небето и Земята.
Всички светии са носили тази пареща болка от неразбиране от околните. Защото са били „отвъдни” и са искали да останат докрай верни на Небесния Цар. Живели са в света, но не са били от него, търсели са на първо място Неговото царство и Неговата правда и всичко друго голямо или малко са оставяли назад… Житиетата им са пропити от болката на неразбираните и са истинска драма разгърната дори в рамките на техния личен свят. Когато един непредубеден и вярващ човек се запознае с личностите на св. Йоан Златоуст, св. Нектарий Егински или Св. Йоан Кронщадски, си дава сметка колко много болка е трябвало да понесат, за да останат верни докрай на своето свято служение. Водени от духа Светаго, те често са изпадали в състояние да бъдат „чужди сред свои“ и са носили всички горчиви последици от това, заплащайки с нерви, здраве и дори живота си. Подвигът на вярата изисква себеотричане до себененавист.
Да обичаш не е просто едно състояние на духа, а призвание привилегия, която се дава на най-достойните, най-изпитаните в духовната борба. Любовта всред стихиите на този свят е подвиг и вид мъченичество и изисква на моменти огромно напрежение на силите и пълна всеотдайност. Но само така можем да заслужим да бъдем Христови и да очакваме да съпреживеем в пълнота Царството Божие! Амин!
