Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Целият проблем в нашето общуване с другите е, че подхождаме към тях от позицията „Аз и всички останали”. И интересно, ние вършим това не неосъзнато, а съвсем съзнателно. Дори предварително го обмисляме и го решаваме там някъде, дълбоко в себе си. Това е нашият „вътрешен глас“. И това е обяснимо и повече от разбираемо за невярващите, които не само са приели правилата на царството на кесаря като нещо естествено за себе си, но и са деца на този свят.
Когато изходната гледна точка на някого не е пречупена през светлината на Христос и Неговия Завет на мира и любовта, това дори се превръща в нещо препоръчително и задължително. Защото когато в битието ни действа принципът „око за око и зъб за зъб“, е нормално това да бъде ориентирът за намиране на лично място в него.
Посланието на света извън нас винаги е бил проповед на егоизма, макар и прикрита под маската на морала и религията. И особено болезнено това се усеща сега в стихията на най-новото време, което не само преосмисля, но и вече открито отхвърля общоприетите ценности и правила на поведение.
Това е изразено по-чудесен начин от йеромонах Серафим Роуз преди 30 г. в есето му „Животът днес е станал ненормален“: „Това, което е нормално, е станало ненормално, а онова, което е ненормално, е прието за нормално.“ Сега динамиката на събитията е толкова голяма, а процесите — толкова интензивни, че е вече трудно не само да бъдат проследени, но и предсказани. Проблемите със стреса и психическите болести е обхванал обществото до такава степен, че се е превърнал в белег за неговата идентичност.
Искаме или не, с въздишка или с полулицемерен смях всички ние трябва да признаем, че живеем в някакъв театър на абсурда. Но особено болезнено и дори тревожно е, че това се отнася не само за невярващите, но и за нас, повярвалите в Христа Спасителя. И особено за нас, православните, които сме приели най-чистото изповедание на учението на Спасителя. Това, което е пречистено откровение „свише“, носещо пълнотата на благодатта. И ако ние, християните, сме образно казано в храма на Спасителя, то православните сме привилегировани, защото сме в олтара, в съкровената „светая светих“.
Уви, настоящият православен прилича много повече на горделивия фарисей и на неразумния богаташ, който събира богатството си в житницата, както и на всички останали персонажи, заразени от най-страшната и погубна болест на душата — гордостта, отколкото на грешния митар и на болните, които са молели Божия Син за изцеление. Християните в зората на християнското учение, а и доскоро, са били много по-събрани, пълноценни и завършени в най-чистия смисъл на думата. Затова ние изглеждаме като техни бледи копия, като някакви отломки от техния пример и личностна пълнота, както по отношение на благочестието, така и по отношение на личния пример за хората в света. Далеч, твърде далеч сме от тяхната решимост и отдаденост както в храма, така и в бита.
Ние сме застанали в центъра на нашия малък свят, измествайки встрани почти винаги неудобния за нас Христос и гледайки на всички около нас като на хора външни и от периферията. Покачили сме на пиедестал и оттам гледаме околните. Повече от ясно е, че ни липсва искреното съкрушение на митаря или постоянната мисъл за собствената греховност, която занимава монах Анатолий от филма „Остров“.
Но истината е, че малцина от нас са осъзнали в дълбочина този проблем и са изживели истински своята „точка на пречупване“. Малцина се стремят към това. Малцина се опитват да изживеят покаянието в неговия мощен и всеобхватен смисъл като опит за помирение с Бога, като очистване на съвестта. Малцина вземат съзнателно решение за борба със старата си природа. Повечето от нас не само не искат, но и дори се страхуват да навлязат в стихията на невидимата бран, която е всекидневна за всеки искрено вярващ човек.
Колко от нас изобщо изживяват в пълнота и драматизъм истинската „метаноя“ и се опитват да изобразят в себе си „новия човек“? Толкова често предпочитаме да останем топлохладни, добре настанили се в едно духовно удобство, без да се напрягаме особено. А на другите гледаме някак си великодушно, благосклонно, с повече разбиране и широта, защото сме християни, но същевременно се отнасяме към тях като към външни, с едно лесно обяснимо за нас полулицемерие.
С всичко това се опитваме да защитим своето крехко, лесно ранимо себелюбие, като намираме оправдание, че те не ни разбират и че биха ни причинили болка, ако ги допуснем прекалено близо до себе си. И затова ги приемаме, дори с лека досада, като спътници, а не като братя и сестри в Христа Спасителя. А Той ни призовава да следваме Неговия Завет и особено първата Божия заповед — за любовта към Бога и веднага след нея втората — за любовта към ближния си. Те са фундаментът на Завета на любовта и скрижалите на една просветена духовност.
Пречистият Иисус е „вдигнал летвата“ високо с изискването Си да обичаме ближния като себе си. Дори и да не постигнем това, ние сме длъжни да подхождаме към ближния с трепет и любов, а не само от добър етикет и от позицията на благочестиви християни. Ако в центъра на нашия свят поставим Него — Христос, тогава много лесно ще намерим точното място за всеки до нас и ще го възлюбим чрез и в Христос. Тогава няма да поставяме така лесно знак за равенство между човека и неговите недостатъци, между болния и неговата личност, защото в огледалото на Христос всички сме недъгави.
Затова нека преосмислим отношението си и застанем до ближния си, изпълнени с топлота и доверие. Нещо повече, да запалим в нас огъня на любовта към него като личност и феномен и да го поставим в горещото огнище на нашето сърце. Да излъчваме и да даваме любов навсякъде и във всичко, като не забравяме, че така сме в най-голяма степен угодни на Христос. По този начин ще обърнем перспективата и ще мислим за всеки човек не от позицията „Аз и всички останали“, а от позицията „Другите и аз”, защото истинското служение на християнина е на Бога и ближния.