Ако със своя пост смущаваме ближните – пет съвета от епископ Йона

6854 0

Автор: епископ Йона (Черепанов), Юлия Коминко
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

И така, Петров пост е.

Ние, по принцип, вече знаем достатъчно за постите, различаваме степента на строгост на Петровия и Успенския пост, и изобщо, се стараем да постим „с приятен пост, благоугоден на Господа…”.

Но неочаквано (или отново – при всеки различно) възникват ситуации, когато нашият „благоугоден” пост неизвестно защо предизвиква ропота на околните. „Докога ще постиш?”, „да постиш толкова строго е фарисейство”, „ти постоянно си измолваш облекчение на поста, това е малодушие”. Познато ли ви е?

Какъв смисъл има от нашия пост, ако с това предизвикваме смущение, нарушаваме заповедта за любов към ближния? Но да не постиш, не е изход. Въпросите, свързани с поста, зададохме на наместника на Киевския Троицко-Йонински манастир Йона, епископ Обуховски.

Настройвайте ближните да проявяват разбиране към вашите убеждения

‒ Владико, ето, започваме поста с искреното намерение да го прекараме с цялото си усърдие, да изпълним, по възможност, всички църковни предписания, да угодим на Бога. Но за нашите ближни това изглежда като буквоядство и фарисейство. В такъв случай как да постим, да се крием ли?

‒ Преди всичко трябва да отчитаме конкретната ситуация: какъв е статутът на нашите ближни, какъв е нашият статут по отношение на тях, доколко изобщо е уместно да проявяваме излишна ревност в поста, обременявайки ги с това.

Всичките четири поста са ни дадени не само за да се въздържаме от храна. Постът предполага преди всичко избягване на греха, максимално съсредоточаване, внимание към себе си, и ограниченията в храната представляват само средство за това. И за да можем да преуспеем във въздържанието от греховете, свързани с нашата плът, по време на пост Църквата е установила определен режим на хранене. Разбира се, по-лесно е да го спазваме, живеейки в манастир, когато се готви само постна храна, или в семейство, в което всички са въцърковени и постят.

Но има и ситуации, когато отношението на членовете на семейството към поста е различно. В такъв случай най-правилното, според мен, е да настройваме роднините си да се отнасят с любов и разбиране към нашите убеждения. Да знаят защо постите, колко важно е това за вас. В такъв случай, като правило, спорове не възникват.

Затова не можем да кажем, че постната храна е по някакъв начин непълноценна или безвкусна, винаги можем да приготвим нещо постно, което с удоволствие биха яли всички. Познавам случаи, когато цялото семейство пости, а само един от членовете му е въцърковен.

Бъдете готови да потърпите заради Господа

Но понякога възникват конфликти и неразбиране. Във всеки случай е необходимо да се съветвате с вашия духовник, който знае за вашата семейна ситуация, за вашите взаимоотношения с ближните и да вземете решение заедно с него.

По мое мнение, ако някой категорично е настроен против това, че ние постим, това не е повод да оставим поста. Ако „не бъдем верни в малкото”, как „ще ни поверят голямото”? Ако в угода на нецърковните хора решим за себе си: добре, ще се храня като всички – къде е гаранцията, че след това няма да последват стъпки на задълбочаване на, така да се каже, незначителното отстъпление?

Сега е модно да се спекулира с думата „любов” и с нея да се оправдава всяко облекчаване на поста. Но не за такава любов говорят светите отци, не за нея учи Христос.

В известната книга „Лествица” любовта представлява последната, 30-та степен на дългия аскетически път. Преподобният Йоан Лествичник, започвайки главата за любовта, пише: „Който дръзва да говори за любовта, дръзва да говори за Бога”. Любовта е съвършенството, човек трябва да премине от подвиг към подвиг, всичките 29 степени, за да може да си позволи поне да започне да говори за нея.

Сега правят обратното: преместват я на първото стъпало и учат, че главното е да бъдеш дружелюбен, да се разбираш с околните, и това вече е тази любов, за която е говорил Христос и светите отци. Но това съвсем не е така, това не е Христова любов, а хуманизъм.

Много автори пишат, че трябва да проявяваме разбиране към своите нецърковни роднини и да се храним заедно с тях, за да не предизвикваме раздразнение. Струва ми се, че това е неправилно. Все пак трябва да присъства някакъв аскетизъм, въздържание заради Христовото име. „Ще бъдете мразени от всички заради Моето име” – така е казал Господ. Действително, заради Христос е необходимо и да търпим нещо.

Затова бъдете готови да потърпите. Ако във вашето семейство не постят, гответе за себе си отделно, купувайте постни продукти, на общата трапеза яжте това, което е позволено от устава. Познавам хора, които в подобна ситуация буквално са на хляб и вода, но спазват това, което е установено от Църквата.

Ние знаем: за вярващия всичко е възможно. Вярвайте, че ще можете да спазите поста, и всичко ще се получи.

‒ Ако със своя пост ние, без да искаме това, смущаваме ближния, какво да изберем – да отстъпим или да отстояваме своето?

‒ Ние винаги избираме между Христос и света, който лежи в злото. Зная случаи, когато човек, молейки се, ходейки на църква, предизвиква смущение у ближните си. Въздържайки се от вечеринки, от блуд и други подобни неща, хората също предизвикват ропота на околните, които им се надсмиват, издевателстват над тях. Но трябва да направим избор: вие или сте с Христос, или сте със света, който лежи в злото.

Всеки християнин трябва да постъпва така, че ближните да са готови да приемат, че той пости, че прави нещо, за което те още не са готови. Със своето добро и търпеливо отношение трябва да ги приведем към разбирането, че това действително е важно за нас, че то ни е необходимо.

Близките често карат постещия да нарушава поста, казвайки, че така ще бъде по-добре за неговото здраве, или упреквайки го, че сега ще се наложи да му се готви отделно, но това не е нищо друго, освен банален егоизъм, нищо друго, освен чувство за собственичество. Защото конфликтът се случва основно между родители и деца, или между членовете на едно семейство, в което има дребнособственически възгледи: как така моят близък човек има други авторитети, освен мен? Как така моето дете се вслушва в друго мнение, освен в моето, това не може да бъде!… Това е банален егоизъм и да го толерираме, по мое мнение, не си струва.

‒ Случва се домакинята или главата на семейството, или някое от децата да се стараят да не досаждат на близките с поста и да не създават напрежение у тях, готвят и се хранят отделно, но въпреки това чуват по свой адрес: „Омръзнал/а си ми с твоите пости!” Къде да търси подкрепа човек, който търпи подобни упреци?

‒ В Патерика има една история за монах, който всеки път, когато някой го дразнел или му говорел нещо неприятно, изваждал от пояса си една бележка, четял я и я връщал там обратно, след което ходел благодушен и бодър. Братята забелязали това и заподозрели монаха в магьосничество, че в пояса му уж било записано някакво заклинание.

Съобщили това на игумена, а той, бидейки мъдър човек, казал: „Вие полека вземете пояса на монаха, за да прочетем това всички и беззаконието му да се открие”. Монасите свалили пояса му и го донесли на игумена. Той извадил хартийката и прочел на глас това, което било написано там: „Търпя заради Господа”.

Мисля, такава „хартийка” трябва да има у всеки човек, който встъпва в пътя на християнската аскеза. Ще трябва да търпим не само глад, не само въздържание от някакви храни, но и неприязненото отношение от страна на околните, дори и най-близките.

Постете… по-скромно

Много е важно и от наша страна да няма съзнателно или неволно предизвикателство. Нали можем да постим така, че съвсем да не привличаме вниманието на околните.

Например, отиваме на гости по време на пост или в постен ден и виждаме, че цялата маса е покрита със съвсем не постни ястия. Какво да правим?

Впрочем, в подобни ситуации винаги трябва да направим избор: или съзнателно отиваш при нецърковни хора, знаейки, че денят е постен и трапезата няма да бъде постна, или заради Христос отказваш под благовиден предлог.

Но има случаи, в които не е възможно да се измъкнеш – или гостуваш у родственици, или си поставен в някаква друга ситуация. В такъв случай не е необходимо да си придаваме някакъв вид, демонстративно отказвайки се от месни ястия. Можем да направим всичко някак деликатно, така, че никой да не забележи. Сложете си някаква салатка, а ако ви предложат колбаси, кажете, че не искате, но бихте хапнали маслинки. Винаги можете да излезете от ситуацията с чувство за хумор, без да привличате вниманието, и да спазвате поста във всяка компания.

Бих искал да кажа нещо за ситуацията, когато човек отива на гости при хора, които не постят, и от деликатност започва да яде блажно заедно с тях. Според мен само съвършеният вярващ може да направи това без вреда за себе си. Чели сме у светите отци как аввата, който вкусвал по три зрънца на ден, когато идвали някакви гости, приготвял за тях риба, слагал месо от запасите и ядял всичко това заедно с тях. Но все пак трябва да кажа, че подобни неща са само за съвършените.

Ние, обикновените хора, трябва да помним думите на Лествичник. Той има забележителна глава за многообразното тщеславие: това е такъв тризъбец, че както и да го хвърлиш, винаги пада с острието нагоре. Когато постя, се тщеславя, когато оставям поста заради идващите при мен, пак се тщеславя… Така винаги ще бъда уязвим.
Но въпреки това е по-добре да бъдем уязвени от тщеславието, ако изпълняваме предписанията на Църквата, отколкото да нарушаваме устава и да се услаждаме с мисли за това колко сме добри, колко обичаме ближния, как не му даваме повод да се смути, и при това и се наяждаме за свое удоволствие.

Постът е доброволен подвиг. В никакъв случай не принуждавайте никого към него

‒ Съществува и обратната ситуация, когато в семейство на вярващи някой съзнателно престава да спазва поста, например съпругът или вече порасналите деца. И възниква недоумение и раздразнение: вие прекрасно знаете установеното от Църквата, защо го нарушавате?
Как да увещаваме близките, които, макар и църковни хора, не искат да постят, и трябва ли да правим това?

‒ Постът е напълно доброволен подвиг и в никакъв случай не можем да принуждаваме някого да пости.

Могат да имат място някакви педагогически внушения, когато родителите, отговаряйки за християнското възпитание на своите малки деца, им обясняват, че е необходимо да се пости, да се въздържаме от определени храни, но при това им разясняват защо и за какво се прави това.

Но когато човек е достигнал съзнателна възраст и е направил своя избор, е безсмислено да го караме да пости. Знаем, че много често децата от въцърковени семейства, пораствайки, отиват „в далечна страна”, защото у този, който е ограничен от някакви рамки, винаги съществува изкушението да опита да се измъкне „на свобода” и „да й се наслади” в пълна мяра.

Познавам много въцърковени деца, които по време на своето студентство за известно време се отдалечават от Църквата и живеят така, както намират за привлекателно и интересно. Но след време всички се връщат, защото разбират, че това, което изглежда свобода и волност, в действителност са стесняващи окови и тежест, които за съвестния и мислещ човек е крайно невъзможно да носи.

Ако младият човек е навлязъл в такъв период, не бива да го караме насила да прави нещо, защото „неволникът не е богомолец”. Господ приема чистата жертва, принасяна от сърце, а не по принуда. Затова тук трябва да се смирим, да претърпим и по възможност да му готвим това, което той иска.

‒ Безсмислено ли е да уговаряме?

‒ Струва си да опитаме, но не е възможно да управляваме съвестта на човека. Ако той иска да греши и търси оправдание за това, ние не можем да му попречим, защото на практика оправдание можем да намерим за всеки грях, дори и за блудните грехове: „Как, аз не мога да се въздържам, това е вредно за организма ми” – и такива неща ми се е случвало да чувам.

Така и човек, който иска да нарушава поста, може да намери един куп причини за това: като се започне от лекарските указания и се завърши с някакви средновековни устави, с откази от изказвания на светите отци, компилирайки ги така, че да се получи потвърждение на своето собствено мнение.

‒ Какво да мислим, ако нашите ближни не искат да постят? Навярно ние сме такива лоши мисионери, че нашият пример не води към Христос и най-близките ни хора…

‒ Всичко това някак намирисва на наполеонизъм…

Дело на всеки мисионер – било сред езическите народи, било в своето семейство – се състои от два компонента. Първият е самият му живот и вторият, главната съставна част – това е Божията благодат, която просвещава и освещава всеки човек, идващ в света.

И ако мисионерът се труди, но не вижда плодове, значи, че още не е дошло време. Значи, че Господ по Своя Промисъл засега не дава да се проявят резултатите, не дава благодатта на Светия Дух, за да бъде успешно делото на мисионера.

Това е повод да се замислим с какво сърце правим това, ако не виждаме резултати. Но най-често е много по-добре да не виждаме плодове от своето мисионерство, отколкото, виждайки ги, да се превъзнасяме до небесата.


Дръжте в ума си едно Евангелско напомняне


‒ И в края на беседата, владико, дайте съвет как непостещите да не се смущават от постещите и обратното.

‒ По отношение на непостещите ми е трудно да кажа – в моя живот не е имало време, когато съм живял с хора, които постят, а сам да не постя.

А ако погледнем от обратната страна, ние знаем, че у неофитите, пламенно вярващите хора, съществува такава страст – всички наоколо трябва да живеят така, както учи Църквата, всички трябва да бъдат научени на „правилен живот”. Но това е напълно безперспективно занимание.

Ако видим, че някой не пости и не иска да пости, това за нас е само повод да се помолим за този човек на Утешителя, Светия Дух, Който наставлява всеки на всяко добро дело. Да се помолим Светият Дух да го просвети, да се докосне до неговото сърце, да го направи християнин, да му даде разбиране, че е необходимо да живее църковно.

За себе си е необходимо да помним, че постът не е нещо особено, свръхестествено, а само един от компонентите на нашия духовен живот, задължителен за всички християни. Това е наша, така да се каже, норма, и ние сме задължени да я изпълняваме. Така майката храни и възпитава детето, не смятайки, че прави нещо необикновено. Така пожарникарят спасява човека, просто изпълнявайки своя дълг. Така за офицера да бъде там, където се стреля – е негов дълг в защита на Родината.

И в Евангелието Христос директно ни е казал: Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.