Автор: протопрезвитер Георгиос Металинос
Източник: „Apostolic messages”
Превод: Пламена Вълчева
Но аз се въздържам, да не би някой да помисли за мене повече, отколкото вижда в мене (2 Кор. 12:6)
Второто послание на апостол Павел до Коринтяни съдържа повечето от личната информация за него. Доста често на страниците му срещаме сведения, свързани с живота и трудовете на апостола. Разбира се, апостол Павел не говори с охота за себе си; до голяма степен към това го подтикват неговите опоненти, псевдоапостолите, които се съмнявали в апостолския му авторитет и в истинността на нещата, които проповядвал. Вследствие на това той е принуден да разкаже за себе си, да изброи харизмите си и да говори за трудове и преживявания си. Независимо от тази провокация той не се впуска в самохвалство. Апостолът описва деянията си не за да се самоизтъкне, а за да удиви опонентите си — и най-вече — за да разкрие силата Божия, както става ясно в това послание.
Поводите за самохвалство
В живота на апостол Павел не липсват поводи за самохвалство. Той лесно би могъл да се похвали със своите успехи по време на мисионерските си пътешествия, с чудесата и проповедите си, както и с това, че е извадил Евангелието от затегнатата примка на юдейското общество и го е разпространил сред народите. Той със сигурност е станал просветител на елините и благодарение на проповедта му в крепостта на национализма (идолопоклонството), те са започнали да се покланят подобаващо на въплътения Бог Слово. Апостол Павел би могъл да се похвали както с изпитанията и скърбите си в името на Евангелието, така и със страданията, които е претърпял за Христос. Най-голям повод да се похвали обаче са откровенията, които е получил — тайнственото просвещение и божественото озарение, които явили в душата му „велики неща и тайни Божии”. Четиринадесет години по-рано той преживявал „тайната на грабването”, както я нарича свети Григорий Богослов. Бил „отнесен в рая”. Преживял нещо, което Бог е дал на малцина светии: бил издигнат към съзерцание на „неземните селения на Светата Троица”, бил обгърнат от неизказаната сила на Светия Дух, превишаваща всяка твар — осезаема и разумна — и дори ангелските чинове. Бил взет в рая — там, където пребивава Христос, — „за да може по този начин да не е по-долу от останалите апостоли, които са общували с Него” (св. Никодим).
Затова апостол Павел е можел лесно да се похвали и е имал пълно право да го направи. Всъщност с какво обикновено се хвалим? Хвалим се не само с достойнствата, които (си мислим, че) притежаваме, но и с онези, които не притежаваме. Такъв бил случаят с неговите обвинители-псевдоапостоли, които „макар да нямаха никаква божествена харизма или откровение, се хвалеха, като че да имат” (св. Никодим). Всяка добродетел, всеки успех може да ни даде повод да се похвалим. Апостол Павел обаче не се хвали. Той не си присвоява удивителните неща, които е преживял в духа си. Той не спира да ги смята за Божия благодат и сила, вместо за свои собствени достижения. Защо? Поради една конкретна причина, която ни открива. Понеже не искал да помислят за него, че е нещо повече от онова, което е — един обикновен човек като всички останали, с болести и изпитания. В никакъв случай не искал да впечатли околните — да не би да го обожествят и да го сметнат за свръхестествено същество. Всъщност не е ли бил без малко обявен за бог в Ликаония заради едно чудо, което извършил там? (Деян. 14:13).
Как би постъпил човек, ако чуе подобни откровения? Бидейки Божи човек обаче, апостол Павел запазва своята простота и естествено поведение, своята автентичност и искреност. Той не желае да създава фалшиви представи за себе си. Не се стреми да изглежда като „бог” в очите на духовните си чеда, предпочита да запази естествеността на Отца в собствените си отношения с тях.
Самопревъзнасянето
За псевдохристияните, псевдоапостолите и псевдопастирите е характерно да се самопревъзнасят, т.е. да се представят пред другите за нещо повече от онова, което са в действителност, с цел да ги впечатлят. Все пак да направиш впечатление е най-добрият начин да „подчиниш”другите — особено ако те са зависими от нас по някакъв начин. Така ние свикваме да се движим в живота, скрити зад параван или маска, стараейки се да откроим своите добродетели — независимо дали те съществуват, или не, дали ги притежаваме, или не, за да могат другите да ни „признаят” и да ни „повярват”. Определено тази склонност е сатанинска, понеже прогонва искреността и простотата от ежедневните ни отношения и ги подменя с престореност и дори с мимикрия. Защото именно до това стигаме: да се преструваме и да лукавстваме, да „възприемаме маниера” на човека, който всъщност не сме.
Така е било и по времето на свети Василий Велики, както свидетелства свети Григорий Богослов. Мнозина стигнали дотам да имитират неговата (естествена) бледност и неговата брада, начина, по който вървял, неговия спокоен и умерен начин на говорене — и дори тембъра на гласа му! Ала, подражавайки на Василий, те се превърнали единствено в лоши копия на оригинала. „Така можехме да видим много Василиевци по външен вид, които обаче не се различаваха от сенките на статуите”, както мъдро отбелязва свети Григорий (Надгробно слово за св. Василий Велики, гл. 77). Всяка имитация в духовния живот несъмнено свидетелства за отсъствието на духовност и не е нищо повече от симптом на „пиетисткото” християнство, което е далеч от истинското благочестие.
Антидот срещу това падение ни дава самият апостол. Неговото самохвалство е „в Христа” и като такова то е придружено от съвършено смирение. Единственото нещо, с което той се хвали, са „немощите му” — страданията му за Христос и болестта му. Такова е величието на апостол Павел, както и на всички наши светии. Неговото самохвалство вероятно ще скандализира света, вероятно ще скандализира и нас, понеже онова, което той смята за „достохвално”, ние смятаме за поражение и унижение.
При все това апостол Павел подчертава спасителното значение на трудностите — за което свидетелстват и светиите. „По-високо от благополучието стои изпитанието”, афористично заявява свети Григорий Богослов. А на друго място: „Борещата се душа е близо до Бога”. Трудностите, които Бог така милостиво допуска, са юздата на нашето самомнение. Те ни напомнят за нашата незначителност и немощ, които, извън Божията благодат, биха довели до гибелта ни. Чрез Божията благодат страданията ни се превръщат в средство за спасение, защото те ни смиряват и ни помагат да познаем — извън себе си и вътре в себе си — присъствието на Бога, без Когото бихме претърпели крушение.
Това е начинът, по който можем да проумеем монашеския дух на нашата Църква, която предпочита „тесния и скръбен път” — не „мазохистично”, както смятат светските хора, а защото той запазва съвестта ни смирена, давайки възможност на душата ни непрестанно да търси утеха и спасение в Бога.
