Автор: архиепископ Виктор Коцаба
Източник: blogs.korrespondent.net
Превод: Пламена Вълчева
Апостол Андрей, един от дванадесетте ученици на Иисус Христос, е наречен Първозвани. Защо? Отговора откриваме в Евангелието от Йоан: „На другия ден пак стоеше Иоан, и двама от учениците му. И като се вгледа в Иисуса, Който вървеше, рече: ето Агнецът Божий. Като чуха от него тия думи, двамата ученици отидоха подир Иисуса. А Иисус, като се обърна и ги видя, че идат подире Му, казва им: какво търсите? Те Му отговориха: Рави! (което значи: учителю) де живееш? Казва им: дойдете и вижте. Те отидоха и видяха, де живее; и престояха оня ден при Него. Часът беше около десетия. Един от двамата, които бяха чули за Иисуса от Иоана и бяха тръгнали след Него, беше Андрей, брат на Симона Петра. Той пръв намира брата си Симона и му казва: намерихме Месия (което значи Христос)” (Иоан. 1:35-41).
В този съвсем обикновен разказ за призоваването на апостол Андрей можем да видим едновременно няколко особено важни и съществени момента.
Първо, трябва да обърнем внимание на огромната жажда за истина, която имали учениците на Йоан. За тях Месията не бил абстрактна идея, а очаквана личност и нова реалност, която те трябвало да последват. Апостолите нито за миг не се двоумили дали да тръгнат по избрания път, те взели решение да вървят след Христос без колебания, без условия и без каквито и да било претенции от своя страна. Трябва да отбележим, че те не поискали нищо от Месията, не Му казали, че е нужно да стори нещо, за да станат Негови ученици, просто… мълчаливо го последвали: „двамата ученици отидоха подир Иисуса. А Иисус, като се обърна и ги видя, че идат подире Му, казва им: какво търсите?”.
По принцип тази история не се отнася само за апостолите, но и за всеки един от нас. Ние също срещаме Христос, но винаги ли мълчаливо тръгваме след Него? Не, невинаги. Често пъти ние се опитваме да се спазарим, да посочим условията, при които сме готови да станем Негови ученици и т.н. Ясно е, че този път не води доникъде. Той не води към Месията, а само към собствения ни егоизъм и самовлюбеност.
Второ, веднага след като разбрал къде живее Христос и се убедил, че Той действително е Месията, апостол Андрей изтичал при брат си Петър, за да му съобщи незабавно, че Спасителят е дошъл в света. Има ли този епизод връзка с нашия живот? Да, разбира се.
Защото и ние, подобно на апостол Андрей, знаем, че Христос е Месията. Но вместо да изтичаме при своите братя, сестри и познати и да им предложим да дойдат с нас при Спасителя, ние в най-добрия случай се опитваме да бъдем просто „добри” хора, а в най-лошия — смятаме, че вярата в Бога е нещо „интимно”, нещо, което не бива да се споделя с никого. Ако обаче апостолите разсъждаваха по същия начин, светът все още нямаше да е познал Христос и ние все още щяхме да се занимаваме с човешки жертвоприношения и с други езически „традиции”.
Ние, християните, трябва да разберем, че най-скъпоценното нещо, което можем да споделим със света, не е етическото учение на Евангелието, не е участието в социални проекти, не е абстрактната „любов към всички”, а реалният, живият Христос, Който бива познат чрез личното общение и участие в тайнството Евхаристия. Христос е Този, Който винаги трябва да бъде за нас Истината и Животът.
Главната задача в живота на апостол Андрей била проповедта за Възкръсналия Спасител на света. Той ясно разбирал, че само тази проповед е в състояние да промени света към по-добро. И само тази проповед може да ни помогне да станем истински християни.
2021
