Апостол Тома във всеки от нас

4019 0

Автор: прот. Андрей Ефанов

Източник: www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева

В името на Отца и Сина, и Светия Дух!

Понякога ние казваме за човека: „Той изгуби нашето доверие”. Но обикновено, ако човек веднъж казва истината и ние никога не сме подозирали този човек в лъжа, то се доверяваме на неговите думи. Правилно ли е това?

И ето, Писанието казва: А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име. С тези думи завършва Евангелието. А значи, Евангелието е написано за това да повярваме в Господа, да повярваме в думите на Евангелието. Евангелието никога не ни е давало повод да се усъмним в честността на апостолските думи, в това, което Господ със Своя Дух чрез светите апостоли е засвидетелствал за всички нас.

И ето, ние виждаме примера на апостол Тома. Какъв е този пример? Този пример не е съвсем положителен. Той е пример за това как човек не може да се доверява на своите събратя, на събратята по вяра, не може да се доверява на своя Господ. Господ многократно е говорел за това, че Той ще възкръсне в третия ден. Но апостол Тома не повярвал на тези думи или не им придал такова значение, че смисълът им да се запечата в неговото сърце. И когато другите апостоли му казали за това, че са видели възкръсналия Христос, какво отговорил той?
Ако сам не видя, няма да повярвам, такъв бил смисълът на думите му.

Тоест, смисълът на неговите думи се състоял именно в това – докато не сложа ръка в язвите от раните, няма да имам вяра, няма да повярвам. Защо е така?

Защото всички ние сме различни. На един човек е достатъчна една малка дума или някакво малко откровение – и ето, цялото му сърце започва да принадлежи на Господа, той започва да живее заради Господа и Господ става смисъл на неговия живот. А друг Господ вразумява безброй много пъти – и все без смисъл, човекът все остава сляп и глух.

Но ние с вас принадлежим към третия тип. Ние принадлежим към типа на апостол Тома. Необходимо ни е многократно потвърждение на това, че нашата вяра е Истина. Нали и Господ не ни отказва това.

Ако ние внимателно се вгледаме в своя живот, ще забележим, че от година на година, въпреки че вече много години ходим на църква немалка част от своя живот – и все едно Господ отново и отново, като на малки деца, ни показва това, че истината на цялото християнство е именно в Църквата.

Няма смисъл да посочваме примери, защото всеки има свой собствен пример в душата си. Можем да посочим един забележителен пример за всеки от нас, който се е случил не толкова отдавна и пак в нашата местност в Мелечкино, когато там се явил кръстът.

На гробището отсекли една бреза, нарязали я на дърва, започнали да ги цепят – и вътре в тази бреза видели изображението на кръста. По това време служех в Мелечкино и когато ми разказаха за това събитие, поисках да донесат в храма това дърво с изображението на Кръста, за да го види отец благочинният. Той го видя и каза, че това е несъмнено чудо.

Това не значи, че Господ без съмнение е създал изображението на кръста от нищото. Има различни варианти на това. Ето, да допуснем, че моят ръководител е предложил следния вариант – може би, този кръст е бил на тази бреза и тя сякаш е обрасла около него, и след това кръстът за многото години сам е изтлял, а следата от него е останала. Може и така да е. Може би Господ по някакъв чуден начин е явил това. Или пък има друга причина, която ние не знаем. Ние знаем друго. Първо, това станало тогава, когато бил открит храмът, когато в храма започнали да се отслужват повече или по-малко редовни богослужения, когато на хората било необходимо духовно укрепяване във вярата. Както на апостол Тома, преди да отиде на апостолска проповед, било необходимо укрепяване във вярата, така и на хората от тази нова енория било необходимо укрепяване във вярата – и Господ явно го показал.

Как Той е направил това – ние не знаем, както не знаем и това как Господ е възкресил Своето Тяло. Това също е велика тайна за нас. Изследвайки Торинската плащаница, учените стигат до извода, че плащаницата е запечатала образа на Христос посредством някакво силно излъчване. Но ние не знаем що за излъчване е това, а и не е необходимо да знаем. Ние виждаме чудото – а защо да узнаваме как Господ е извършил това чудо, кои закони на естеството Господ е нарушил, а кои е запазил за нас, за да стане едно или друго чудо, едно или друго знамение? Това не е много важно; важното е, че знаем, че Господ е близо до нас, Господ не ни оставя, Господ ни помага.

Ако не беше Божията милост, ако не бяха Божиите знаци за истинността на вярата, то, за съжаление, ние бихме започнали да се съмняваме в истинността на Христовото учение, или някой дори би започнал да се съмнява в истинността на съществуването на Бога – и това е възможно. Защо? Защото ние сме немощни, а Господ приема нашата немощ, търпи нашата немощ, но казва на апостол Тома – ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.

Как можем да преведем думата „блажени”? Аз мисля, че „щастливи” е най-подходящото. Тоест хора, които действително са получили онова, което е необходимо за тяхното съществуване, за смисъла на техния живот, това е много близо до думата „щастие”, тоест блажени са, които не са видели, и са повярвали.

Защо? Защото вярата е преди всичко доверие. Ако ние се доверяваме само поради това, че сами сме видели, значи, че съвсем не се доверяваме на Бога. Значи, че Той за нас още не се е явил в цялата Си пълнота в сърцето. Царството Божие вътре във вас е – казва Писанието. Ако Господ говори за Царството Небесно, че то расте в нашето сърце, значи, и нашата вяра трябва да бъде в сърцето, и Господ трябва да бъде в нашето сърце. Господ се грижи именно за нашата душа, не за физическото сърце, а за духовното сърце.

Защото всички знаем какво ще стане с тялото. Тялото е подложено на болести и стареене, всички ние ще умрем много скоро. Колкото и години да преживеем – ако попитаме и най-стария човек, ще каже, че животът е минал твърде бързо. Бързо. Животът прелита като миг, понякога изглежда, че младостта току-що е настъпила, а животът вече се приближава към своя край, и това се усеща много, много силно. След това настъпва смъртта. Смъртта винаги е тежка, дори светите отци, умирайки, са се страхували от смъртта. Страхували са се и от задгробната участ, страхували са се и от самия момент на смъртта, това е много тежко. Но ние знаем, че ще възкръснем, че ще получим вечен живот в Бога, а нашата душа – тя няма да умре никога.

И ето най-страшното – когато нашата душа се отдели от тялото и тези страсти, които ни мъчат, тези съмнения, които са били в нашата душа, ще започнат да погубват душата ни. Те ще започнат да я разлагат все по-силно и по-силно. Тук тялото ни помага да запазим християнското си достойнство. Тялото можем да прикрием с дреха. Ето, аз съм сложил на себе си облачение. Защо свещениците служат в облачение? За да настроят душата си по този начин. Вие също сте сложили забрадки в храма. Защо? За да покажете по този начин смирение, преди всичко пред Бога. След това тези, които имат съпрузи – пред съпруга. Вие сте се облекли скромно, не предизвикателно, и християнинът винаги може да бъде познат по неговото облекло. А след като християнина можем да видим по неговото облекло, то значи, че това облекло също влияе на душата на човека, при това, колкото по-млад е човек, толкова по-силно дрехата влияе на душата му.

А ето, представете си как се чувства душата, когато няма никаква дреха. Не само това облекло, което обличаме, но дори и телесната обвивка, душата сама по себе си става гола пред външния свят. Тогава демоните се устремяват към всеки от нас, и ангелът-пазител ни пази от тези демони, обаче нашите страсти, нашите грехове дават възможност на демоните да похитят душата ни.

Ето защо ние не сме блажени – защото нашата вяра е малка, а ние трябва да станем блажени, трябва да бъдем такива. А какво се изисква за това? Ето, ние извършваме входа и слушаме пеенето на „Блажени”-те.

С какво трябва да започнем? С бедните духом. Необходимо е първо да осъзнаем своето състояние, да осъзнаем, че аз съм най-лош от всички, че съм по-грешен от всички, че съм по-неправилен от всички, че не живея според Божиите заповеди – това е най-важното и от него трябва да започна своя живот. Но ние вече разбираме всичко това, необходимо е само да си го напомняме сутрин и вечер, и тогава, когато искаме да обидим ближния, или с осъждане в душата, или с някакво, да кажем, злорадство. Случва се да погледнем душата на човека, да погледнем неговите постъпки и да кажем: „Той е по-лош от мен”.

Или става нещо с човека, а ние казваме: „Така ти се пада заради греховете ти”. Това го има при всички нас, това е нашата немощ, и трябва да се стремим към първата заповед за блаженствата – да осъзнаем, че сме духовно бедни, че сме слаби. И едва след това ще разберем, че другите хора, които ни заобикалят, са по-достойни за Божиите милости, отколкото самите ние.

Следващото е да си спомним, че ние имаме само две заповеди – за любовта към Бога и любовта към ближния. При това Бога трябва да обичаме още повече, отколкото самите себе си. Повече от децата си. Случва се да не обичаме себе си толкова силно, но за децата си сме готови да отдадем и последното. А ето, Бога трябва да обичаме повече от своите деца. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене. Ето какво ни казва Господ. И не защото Той е такъв ревнител, че да Го обичаме повече. Просто нашата душа, ако не е изцяло свободна от страстите, ако не е насочена първо към Бога, тогава просто ще погинем. Бог изисква изпълнението на тази заповед не за да Го обичаме. А защото Той толкова ни обича, че разбира, че само чрез любовта е възможно да се спасим.

И втората заповед помним всички. Трябва да обичаме ближния като себе си. Тук има много добър пример. Ние често можем да посъчувстваме на ближния, когато има някакви тегоби и несгоди. Но когато ближният ни има някаква радост, можем ли да се радваме на неговата радост така, както на своята собствена? Ако не – значи ние обичаме ближния по-малко от себе си.

Да се замислим над това. Да се замислим над това как апостол Тома бил подготвен за апостолската проповед. Да си спомним, че преди тази проповед Господ дошъл при апостолите: А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго.

И ето, свещениците, приемайки апостолска благодат, като пастири на поверената им енория, благославят народа с думите: Мир на всички и по-нататък можем да помислим за това, за какво е необходимо то. За да има мир в нашата душа? Това е естествено. Да, разбира се. Но и още, както Господ е изпратил апостолите, така апостолите предали своята благодат на епископите, както епископите изпращат свещениците да проповядват, да служат, да бъдат наставници в конкретни общини – така и всеки християнин е длъжен, преди всичко със своите постъпки, със своите външни дела, и вече след това – с думите си (когато той може да каже, когато Господ го е надарил с някакъв дар слово) също да проповядва Евангелието.

За да ни гледат и да казват – ето какви са християните, ето, следвайки християнина, можеш да живееш добре, можеш да бъдеш добър човек, можеш да построиш добро общество, можеш да създадеш добра държава. Ето така трябва да гледат на нас. А за да можем да правим това, да можем по такъв начин да проповядваме с постъпките си, ние трябва да имаме любов и да помним, че, да, Господ ни спасява, но апостолът казва, че Христос е дошъл като Спасител на всички хора, най-вече на верните.

Тоест ние, верните, ние ходим на църква, молим се, причастяваме се, Господ е дошъл да спасява нашите души, но Господ е дошъл още и за да спаси целия свят и затова ние трябва в пълнота да продължим апостолското служение на онова място, на което сме поставени от Господа.

И нека наш молитвеник и застъпник бъде апостол Тома, който със своите страдания и своята проповед е потвърдил, че Божията благодат се е докоснала и до неговото сърце, потвърдил е, че и той е Христов апостол, поставен от Господа на това служение. Свети апостоле Тома, моли Бога за нас, Господ да ни помилва по молитвите на Пречистата Богородица и на всички светии. Амин.