Автор: Величка Николова
Дълго време нощем гледаше сам през вдигнатите щори пожълтялото от лунна светлина небе и се опитваше да разгадае чувствата си, да усети радостта от изминалия ден. По-рано успяваше да отдели нещо, което да му даде усещане за радост, но напоследък не се получаваше. Не разбираше какво става, а когато започна да проумява, не искаше да повярва. За него тази истина бе страшна, неподозирана, точно на него ли ще се стовари такова нещо?! Те не го обичаха!
„Те” бяха мама и тати. О, те често казваха, че го обичат и той вярваше досега горещо и съвсем сигурно. В хладните мъгляви утрини го събуждаха ласкаво, той се преместваше от леглото в стаята си в хола на дивана. И в тези сънливи сутрешни часове, когато не му се ставаше и очите му залепваха като сладки бонбонки, майка му пускаше телевизора, сновеше из апартамента с чаша кафе в ръка и слушаше какво бърбори сутрин синият екран. Тя беше леко пълничка, но ходеше да играе тенис, пазеше диета, беше хубава и той се гордееше с нейната хубост. Поднасяха му сутрин чай или мляко, някаква закуска, после го обличаха винаги с хубави топли дрешки и му обуваха скъпи маратонки. Водеха го на училище с лъскавия тъмен „Пасат”, целуваха го на изпроводяк и той им махваше с ръка.
Вечер, след отегчителните часове в училище, денят пак завършваше с телевизия. Телевизорът бърбореше, а майка му го разпитваше как е минал денят, имал ли е проблеми с учителите и с децата. Изпитваха ли го, колко са му писали на някакъв тест. Баща му се връщаше късно от работа и как му личеше старанието да бъде весел и бодър, но не винаги успяваше — умората го поваляше на дивана, хапваше набързо сам (Ари и майка му вече бяха вечеряли) и се забучваше отново в лаптопа си.
Детето стоеше в своята стая, опитваше се да играе със стотиците играчки: динозаври с огромни шипове на гърба и главата, роботи, които стрелят и ходят, колички, плюшени и гумени мечета, кученца, кончета, книжки с пеещи картинки, облещени и ухилени маймунки… Ден след ден, нощ след нощ детето гледаше купчината пластмаса, метал и бакелит в двата големи коша за играчки и в него се отваряше някаква непонятна тъмна празнина. Понякога се заглеждаше в телефона си, играеше сам разни игри, разрешени от мама и тати. До някое време му беше интересно, но в един момент мозъкът му отказваше да възприема святкащите човечета и бели пиукащи точки от екрана. Електрониката го уморяваше. Детето хвърляше телефона и се замисляше, седнало на пода с наведена глава и отпуснати ръце. Не знаеше какво иска.
През летните дни слизаше долу в прохладата на дърветата край блока, търсеше деца за игра — Чочко от другия вход или Петя, която имаше още две сестри близначки, но по-малки. Понякога се обаждаше на Мирослав от същия този втори „б” клас. Миро имаше по-голям брат и тримата ритаха топка на спортната площадка в близкото училище. През ваканциите Миро и брат му тайнствено заминаваха за някакво село, където било добре да се живее, но само през лятото. Имало гора, река и много животни, лов на риба и сенокос и други такива непознати за Ари неща.
Детето се казваше Арнолд, но му викаха Ари. Той не си харесваше името – да не е куче?! Около него сновяха Николаевци, Гошковци, Митковци, Антоновци и прочее деца с нормални имена. А него го бяха докарали с чуждо непонятно име, да те е срам да го кажеш. Кръстен на някакъв Арнолд Шварценегер. Майка му обаче се гордееше с чуждоземското име, лепнато на детето ѝ като етикет на лъскава кукла. И това име го караше да се чувства още по-самотен и далечен от всички. Ходеше на гости при баба Дина и дядо Ангел, родители на майка му в малко странджанско градче и там се чувстваше свободно и уютно. Там живееха двама негови братовчеди, синове на леля му и с тях времето минаваше ужасяващо бързо. Дори не успяваха да изиграят всички игри на криеница, всички футболни полувремена и да пуснат всички хвърчила от баира. Дядо и баба сияеха, а той отпускаше душицата си. Всеки път гледаше с интерес иконата в стаята на баба си — беше голяма, с изобразен на нея висок младеж с блестящ меч в ръката, лицето му бе красиво и решително. Баба му казваше, че това е Архангел Михаил, закрилникът на дядо му и на цялото семейство. На Ари много му се искаше и той да бъде закрилян от Архангела и да празнува имен ден — като дядо си.
Мама звънеше всеки ден, той рядко отговаряше на въпросите ѝ. „Нямам време” — казваше и изобщо не му ставаше мъчно за столицата. Когато го прибраха през септември тази година, той пак запротестира, като ядно удряше с юмруче по масата и тропаше с двата крака: „Не искам да уча! Няма да уча! Това са глупости!”.
Възрастните въздишаха и се смееха, не го приемаха сериозно. А той беше искрен и честен, те не се замисляха защо не иска да учи, не го разбираха. Казваха, че самият той трябваше да разбере нуждата от образование. Той също не ги разбираше, но нямаше какво да прави, тръгваше с тях и пак се занизваха дни на самота и празнината в него зееше — страшна и дълбока.
Една вечер, докато седеше сам сред разхвърляните играчки, Ари проумя какво иска. На другия ден, когато майка му го взе от училище, тя внимателно попита:
— Защо си казал на класната, че имаме бебе вкъщи? Защо лъжеш?
— Защото искам да ми родиш братче или сестриче, мамо!
— Избий си го от главата, това няма да стане!
Ари клюмна, но реши да настоява. Нима е възможно мама да откаже, нали го обича, досега нищо не му е отказвала.
След няколко дни Ари каза на майка си, като издебна времето между два сериала:
— Нали имам двама братовчеди, а Мирко и той има брат, Васко има сестричка. А аз защо съм сам, самотно ми е, тъжно ми е, мамо!
Майка му отвори широко очи, не бе очаквала такива сериозни и горестни думи от Арнолд, възхити се на ума му, на неподозирано зрелия начин на изразяване, дори се обърка.
— Добре — каза тя — ще говоря с баща ти и ще ти купим кученце. Искаш ли?
Да, той иска кученце, но защо не можем да имаме бебе, болна ли си, мамо? Колко деца може да роди една жена? Питах баба, тя каза, че си здрава. Той изрече на глас мислите си и отвори широко очи, задето ги бе казал, тези думи, които искаше да задържи в себе си, но не успя.
Баба му беше на негова страна в тази необичайна неравна борба.
Арнолд си легна да спи със странна тежест в гърдите. За първи път у него просветна мисълта, че вероятно татко и мама не го обичат, щом не чуват молбите му. А щом им е чужд, той ще се махне, ще избяга от вкъщи. Спря изобщо да учи, нямаше желание за нищо, нямаше живец в него, тъгуваше, мълчеше и мислеше как да се оправи в живота. Те мислят само за себе си, той не е нужен, ще замине някъде, но къде?
Една вечер, беше вече краят на септември, Ари се качи на липата срещу техния апартамент, беше висока, богата на клони и листа липа, все още зелена и дъхава. Тя стоеше жива и отдавна го приканваше да я посети там, горе, между гладките клони, да се сгуши усамотено и да наблюдава какво става долу. Техният апартамент бе на втория етаж, той виждаше светлините в прозореца, сянката на майка му, която се движеше плавно из стаите, вратите бяха отворени. Стана десет часа, свърши сериалът, баща му се беше прибрал и все още не знаеха, че го няма в стаята му. Отидоха да му кажат лека нощ и се паникьосаха.
Нямаше го на терасата и в тоалетната.
Ари се досещаше за всичко това, но не му беше нито радостно, нито мъчно, искаше да издържи колкото се може повече на дървото. Усещаше, че вече се схваща, че няма повече сили, но стискаше зъби и си казваше, че когато порасне още малко непременно ще отиде да живее при баба и дядо и ще си смени името си на Ангел — като на дядо му. А сега някакви тъмни сенки бяха надвиснали над него и го мъчеха и го ограждаха в зловещ хоровод и той не иска да им се даде, но вече нямаше сили.
Те излязоха навън да го търсят, тихо подвикваха „Арнолд, Ари, Ари…”, но той мълчеше. Аз не съм Ари, аз съм Ангел — няма да се обаждам на това шантаво име. Знаеше, че звънят на приятелите му, че отговорите са еднозначни „Не, няма го, не сме го виждали”. И вече не издържа — когато те отидоха нататък по улицата, свлече се от липата и влезе в техния вход. С изтръпнали ръце отключи, имаше си ключове, закачени на врата му. Влезе и легна на пода в своята стая, сякаш леглото му бе тясно — той се заобръща надясно и наляво с пъшкане и охкане. Сенките бяха влезли заедно с него и насядаха наоколо.
Мина около час, те се върнаха, видяха го и със страх и ужас го замилваха, даваха му вода, разпитваха. Ари мълчеше, очите му бяха сведени надолу, той вече знаеше, че тяхното обичане е фалшиво и нищо не струва. Завиха го така, както си беше на пода, сложиха под главата му възглавничка, стояха до него и мълчаха. По едно време решиха, че е заспал и най-после го оставиха в компанията на нощната лампа, от която струеше синкава светлина. Мъчещите го сенки бяха избледнели и се спотайваха, но той знаеше, че са тук.
На другия ден не отиде на училище и започна да боледува. Боледуваше от самота, от нелюбовта на другите около него. После, след десетина дни, излезе на улицата за първи път от много време, пак така мълчалив и вглъбен, недостижим за възрастните, необщителен с децата.
Не забелязваше нищо около себе си, не виждаше, че майка му и баща му си шепнат нещо, тревожно и понякога плахо се усмихват и го наблюдават. Всъщност те разговаряха само шепнешком, откакто той се опита да изчезне от живота им. Той не съзнаваше, че бягството му е жалко подобие на онова бягство, което искаше наистина да осъществи, че това беше отражение на вътрешното му бягство от тях и на душевния му потрес.
Дните минаваха в мълчание и той се остави равнодушно на техните натрапчиви грижи. Гледаше ги враждебно, отчаяно търсеше в лицата им знак за нещо, което ще му донесе радост и ще премахне тежестта в гърдите му, ще прогони мислите, че е излишен, че те не искат да знаят за неговите желания и скръб.
Една слънчева неделя, през декември, всички се качиха на колата и тръгнаха за близък съседен град, за какво ли им беше, вероятно искаха да внесат разнообразие в еднаквите като вносни домати дни. Там, в един парк, пълен с оглушително гукане на гълъби и детска врява, се срещнаха с една пълна възрастна дама, която им подаде лъскава кутия: това е за теб, мило дете! Твоят подарък за Рождество! Нали идва Коледа!
В кутия спеше малко кученце, лабрадор, много скъпо, както каза баща му — струва хиляда и двеста лева. Ари сякаш видя себе си в кутията, свит на тясно и му се стори, че това е окончателният отговор на всичките му надежди, като тежка, неподлежаща на обжалване присъда — никога няма да има брат или сестра. Но ще има куче.
Не посегна към кутията, обърна се, заплака с глас и тръгна по алеята към края на парка. Баща му го настигна, грабна го и се върна тичешком.
— Прегърни мама, хайде прегърни мама!— говореше баща му и го натика в ръцете на майка му. Ари усети топлата прегръдка, вдъхна познатия сладък мил дъх на косите ѝ, сложи глава на рамото ѝ и се предаде. Скимтеше като кученце в нейните силни ръце и се чувстваше безпомощен и предаден.
— Ще си имаме бебенце! — тихо пошепна на ушенцето майка му.
Ари затихна, по инерция продължи да скимти на границата на нервен срив. Но тежките натрапчиви сенки изведнъж се разбягаха, той пое въздух, почувства свободата си, пак въздъхна толкова дълбоко, че майка му едва не го изпусна.
— Вярно ли е, мамо?
— Съвсем вярно! Ще ставаш батко.
— Значи ме обичате наистина, така ли?
Майка му зацелува лицето и главичката му, бърбореше нещо мило, нежно, майчинско и сладко. Баща му стоеше сериозен до тях и люлееше в ръцете си кутията с лабрадора.
— Може ли аз да избера имената на бебето и на кученцето? — попита Ари замаян. Беше вече батко, но точно сега се почувства много мъничък и много щастлив.
— Непременно ти ще избереш и двете имена! — съгласиха се двамата големи.
Въпросът за смяната на неговото собствено име детето остави за по-нататък. С непогрешим усет то разбираше, че сега не е още моментът за това — имаше време да победи, да довърши докрай своята трудна недетска война и мъжествено се въоръжи с търпение.
Но сега трябваше само да живее с настъпващото щастие, което, разбира се, щеше продължи безкрайно.
