Автор: архим. Христодул Кутлумушки
Превод: Константин Константинов
Словото на Христос идва от пустинята. То не е от този свят, както и Христос не е от този свят. Но същото и неизменно Слово е създало и поддържа цялото творение. То е заложено в самото сътворение на света. Когато Христос казва нещо, то е това, което възстановява природата в нейната истина, възстановява я в нейните предначертания, връща я от болното ѝ състояние.
Характерен симптом и проява на това болестно състояние е алчността. Инстинктът за самосъхранение сякаш придобива такава сила, че усърдно култивира враждебна връзка с хора и вещи, устрем към притежание и господство. Това е връзка, производна на човешката алчност.
Според отците на Църквата алчността е тази, която обърква всичко. Тя е измислила неравенството, разрушила е хармонията, насърчава мизантропията, предизвиква войни, насилие, потисничество, експлоатация, ражда най-лошата форма на идолопоклонство — култа към парите — и прави всичко това „законно”, тъй като всяка власт има начин да го узаконява. Отците говорят за несправедливи закони, произвол на властта, узурпиране на институции и ценности, социална несправедливост и бездушие, театър на лицемерието. Безумният стремеж към увеличаване на излишъка води до психоза и отчуждение, когато това се превърне в самоцел, както е в днешната финансова система.
По повод на страстта на алчността Иисус Христос разказва притчата за безумния богаташ. „Пазете се от алчността — казва Той, — защото богатството, колкото и да е голямо, не дава на човека истински живот.” Най-интересното е, че в тази притча произходът на богатството не е представен като плод на явна несправедливост и кражба. Безумният богаташ бил земевладелец и земята му давала по-голяма реколта, която той трябвало да събере. В същото време обаче в неговото „владение” попадат и хората, които били на работа при него при мизерни условия на труд, и разбира се, излишъкът на продукция. Според едно ортодоксално тълкувание, еврейско по своя произход, това може да се разглежда като благословение от Бога. Но случаят не е такъв. Отците са категорични: излишъкът е следствие на кражба от онези, които имат реална нужда. Притежателят може да не заграбва пряко, но все пак лишава другия косвено, тъй като натрупващият се излишък произвежда недостиг поради неравномерното разпределение на общите блага. Според свети Йоан Златоуст между крадеца и алчния разликата е малка. Първият краде през нощта, а вторият — през деня.
Себелюбието ръководи поведението на богатия човек, който е загубил разсъдъка си. Защото безумният богаташ не вижда нищо друго освен фалшивата необходимост да уголемява своите житници, живеейки в безумието на абсолютната сигурност: „душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се”.
Разбира се, съществува и спасяващ се богат човек. Този, който по честен начин придобива или наследява богатство и смята себе за управител (οικονόμος) на това богатство за нуждите на хората. Но под думата „управител” нямаме предвид този, който дава милостиня. Даването на милостиня може да не е дело на любовта. „Икономийно” е използването на богатството, когато излишъкът е отдаден на другите, за да бъде компенсиран техният недостиг. Това е истинската социалност. Това е истинският благотворител, който не смята нищо за свое. Той е управител на собствеността на Бога, Който дава великите неща — слънцето, дъжда, земята — на всички без изключение. Нека си спомним красивия и благороден израз на отците, че за нас не важи дали това е „мое или твое, този хладен израз“.
В даден момент театърът на този живот свършва. И човекът осъзнава, че от всичко, което е притежавал и използвал на сцената, нищо не му принадлежи. И това тяло се погребва в майката земя. В горчивия край на притчата Бог казва на безумеца: „нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?”. Сега демоните ще го повлекат към мястото, което е избрал: бездната на необщителността, мрака на неприятелството, в реалното преживяване на истинската смърт. Този богат човек няма нито име, нито памет, нито спасение.
Затова е нужно изцеление преди края на представлението. Това е борбата срещу алчността и себелюбието. Практическият начин да се справим с първото, с алчността, откриваме в аскезата и в задоволяването с най-необходимото. Чувствата изискват все повече и повече, подхранвайки незадоволената ни лакомия. Отказвайки се от тези изисквания, ние се задоволяваме с най-необходимото в живота: с обикновена храна, с обикновено облекло, с обикновен подслон, според съветите на св. ап. Павел. Истински самодостатъчният човек използва само това, което отговаря на нуждите му, точно както пчелата взема от цветята само това, което ѝ е необходимо.
Що се отнася до себелюбието, средствата за неговото потискане откриваме в култивирането на практическа любов. Основната евангелска заповед, т.нар. златно правило, посочва не какво да не правим, а какво да правим. Тя ни казва не просто да не правиш на другите това, което не искаш да сторят на теб, а нещо много по-съществено: да сториш на другите това, което искаш да сторят на теб. Ето защо свети Анастасий Синайски осъжда не само богатия, който трупа съкровища, придобити неправедно, но и човека, който може да спаси някой друг от глад, дълг или плен, но не го прави.
Не е достатъчно да се самоуспокояваш и да казваш: „Не съм навредил на никого”. Това не те спасява, не те прави личност. Нужно е да се приближиш до другия, да се вслушаш в проблема на другия. Съседът невинаги се нуждае от пари, понякога има нужда от добра дума, искрена загриженост, учтиво поведение. Но също така и в материален план излишъкът, благодарение на собствената ви аскеза и въздържание, не трябва да се натрупва, а да се предлага на нуждаещите се и слабите. И накрая, и личната харизма трябва да е на разположение, за да задоволи нуждите на другите. Следователно парите и харизмите не се притежават, а се раздават. Защото не са твои… И ако Бог ти ги дава, това е така, за да ти даде възможност да станеш истински човек, като ги отдаваш на другите.
Бог говори в края на притчата, но чрез притчата Той говори във всеки един момент, лично на всеки от нас, за да държим очите на душата си отворени и будни. Нашето време е създало друг хибрид. Не безумният богаташ, който трупа богатството, плод на земята му, а безумният инвеститор, който превръща печалбата в самоцел и в смисъл на живота си в една икономически зависима система. Отчуждението е още по-дълбоко. Технократът има вместо сърце машина, а вместо ум — сляп тумор, който се храни от бунището на славолюбието. Началото на болестта е едно и също, краят е един и същ.
Който иска да бъде безумен, нека бъде. Другите обаче нека се придържаме към най-необходимото, нека превърнем излишъка в благословение, нека живеем в доброволна аскеза и това, ако е любов, т.е. ако е подражание на Христос, ще ни направи истински богати.
