Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Един народ, който имитира всяко безумие, за да намери в него някакъв смисъл за живота си, като същевременно убива онова, което истински му принадлежи. Превърнали сме се в народ, който се самоубива, изкоренявайки основите на своята история, вяра и традиции. И стигаме дотам да подражаваме на всичко, което правят другите — фестивал на цветовете, йога, Хелоуин, ергенско парти, татуировки — вместо да излъчваме своята светлина и своите традиции. Ако някой ни даде амулет с формата на жабешки крачета, за да го сложим под възглавницата си, ще направим това с религиозно благоговение. Но ако някой ни даде икона на света Богородица, ще го сметнем за крайност и фанатизъм.
Възприемаме правата едностранчиво. Гей-парадът е право, но иконата на Христос върху стената е средновековие и фашизъм. Уважението към различността е едностранчиво и това е най-лошата форма на фашизъм. Повърхностни сме. Отиваме на църква, без да знаем защо, женим се и кръщаваме децата си, без дори да погледнем какво представляват тайнствата, просто за да имаме имидж, за да се изявим на всички нива. В семейството, на работата, пред човека, за когото ще се женим и т.н. Искаме да отстраним онова, което е наше, но без много думи се кланяме на идващото отвън. Превърнахме православието в идолослужение, а свещените храмове в археологически места. Дотам я докарахме. Накрая ще наречем светостта обичай: „Стани свят за малко! Ти можеш!“. А онтологията и преобразяването в Христос ще превърнем в схема: „Ако направя това, отче, ще подейства ли?“.
Ние сме единственият народ, който крие в себе си саморазрушителни тенденции, докато живее с една външна витрина. Идея си нямаме, че предадохме всичко и никой дума не казва за това. Просто седим на канапето с чаша в ръка и мислим, че всичко ни е наред. Накрая решаваме, че в историята ни има грешка и трябва да я променим. Какво да каже човек? В крайна сметка съвременният грък спи дълбок сън сред материализма, пропагандата и помията, с която го заливат от телевизията. А когато стане нещо, отговорът е класически и за съжаление, го преподаваме и на децата си: „Аз ли да вадя змията от дупката?! Как не! Искам си спокойствието!“. Фейсбук е наводнен с безсмислени статии с психологическо съдържание: „Гледай себе си“, „Живей хубаво и спокойно“, „Остани сам, живей сам! Това е най-доброто!“. Нито дума за аскеза, подвиг, битка сред затруднението.
Дори и връзката с Бога сме превърнали в сладникаво състояние: „Светостта е навсякъде“, „Не се подлудявай, не са нужни много неща!“, „Стани свят с едно „Добър ден!”“, „Остави молитвата и поста, дръж спокойно сърцето си и това е достатъчно“. Светоотеческите думи „Дай кръв и приеми дух“ отиват на кино. Накрая обвиняваме и монасите в крайност: „Да бе, да ходя в планините, за да намеря Бога!“. Тръгваме да подражаваме на Запада и да рационализираме православното светоотеческо предание с психологически явления и философски безумици.
Мълчанието повечето пъти изразява нашето чувство за вина. Отците казват, че един мълчалив човек е или демон, или светец. Съществува свято мълчание, но и гузно мълчание на отстъплението и нагаждачеството. Кое ще изберем? Да стоим далеч от безумните имитации и плахото мълчание. Нужни са битки, борба и съпротива. С думи, с живота ни, с молитва, с аскеза, с четене. Поглъщаме всичко, без да го сдъвчем, но се питаме кой е виновен за съвременния ни хал. Аз съм виновен. Това лице, което виждам всяка сутрин в огледалото и го плискам с вода. То носи отговорност. Ако не осъзнаем, че грешката започва от нас, ще попаднем под осъждане. Но съществуват някои светли примери и се молим те да станат повече.
