Без Бог душите ни са късогледи

776 0
kusogledstvo

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Всеки ден се бориш на работата си, в отношенията си с хората. Всеки ден полагаш усилия, но не успяваш. В някои моменти падаш, в други се поддаваш на унинието, гнева, осъждането, ропота. Именно в тези моменти чувстваш, че  отдъхваш, че намираш облекчение от неумолимото ежедневие. В тези моменти, в които обвиняваш всички и всичко, се чувстваш свободен; чувстваш, че натискът отстъпва и на негово място идва лъжеусещането за значимостта на твоите трудове.

В тези моменти обаче онеправдаваш себе си както никога досега. Онеправдаваш себе си, защото, докато вършиш грях и потъваш в дълбокия мрак на себеоправданието, си мислиш, че намираш облекчение. Ала това не е така. Напротив, ти се обременяваш с навика на нервите, ропота, мърморенето, злочестието, малодушието.

Наистина е трудно всеки ден да се изправяш пред ситуации, които не отговарят на характера ти, на твоето верую; които те лишават от мир. Наистина е трудно и невероятно изморително да срещаш всекидневно хора, които не те разбират — било на работа, било в семейството, сред приятелите. Трудно е, но  същевременно е и благотворно, защото чрез тези всекидневни ситуации откриваш скритите страсти, които се гнездят в душата ти. Гняв, ярост, егоизъм, гордост, ирония, наглост, жестокост, злорадство, вражда, злопаметност,  мъст, отвръщане на злото със зло, непрощаване, лукавство, лъжа…

Най-главният ни грях обаче е нашето неверие. Неверие в Бога. Защото, ако вярвахме в Бога, тоест ако Му се доверявахме, тогава нямаше да влизаме в кръговрата на конфликтите и възмущението. Отсъствието на доверие в Бога поражда в сърцето ни всичко гореизброено. Не вярвам в Бога, затова и негодувам за моя живот. Не се доверявам на Неговия промисъл, затова и  обвинявам всички и всичко. Не вярвам в Бога, обаче вярвам в моите планове, идеи, достойнство, трудове, воля. Прилепям се към тленното и земното, ефимерното и преходното. Спасението ми не ме занимава — аз имам други приоритети.

Неверието е нашият голям грях. Ако вярвахме в Бога истинно и дълбоко, тогава бихме разглеждали нашия живот през призмата на Божествения промисъл, Който иска нашето вечно спасение.  Но понеже на всичко гледаме късогледо и егоистично, понеже към всичко подхождаме с корист, обожествявайки нашия комфорт, за съжаление, попадаме в едно ежедневие, пълно със злочестие, смут, конфликти и кавги.

Човекът, който вярва в Бога, приема всичко като възможност за духовно развитие. А когато вярваме в нашия себеидол, тогава всяка ситуация в живота ни създава условия за вражда с другите. Чувстваме се засегнати от началника ни, от брачния ни партньор, от приятеля ни, от роднината ни, от служителя ни, от детето ни, от съседа ни. Чувстваме се засегнати, защото те не правят онова, което искаме, понеже не допринасят за постигането на нашите цели и желания. Виждаме враг във всеки един човек, който посмее да се възпротиви на думите ни, на идеите ни, на целите ни, на удобството ни.

Разбира се, има и такива ситуации, при които другият се държи наистина  своенравно и чепато. И въпреки нашите любочестни усилия не можем да се разберем с него. Тогава не сме виновни ние. Но дори и тогава сме призвани да се упражняваме в търпение, великодушие, благост, незлопаметност, смирение, мълчание, любов. Особено когато не можем да избегнем ежедневното общуване  с този човек, например на работата ни.

Нашето духовно състояние се проявява в ежедневните неща. От тези ежедневни неща зависи дали ще напреднем духовно или ще стигнем до гибел. От тези „прости” неща проличава дали ще отидем в ада или ще се спасим.

Светостта не съществува само в пещерите на подвижниците, в броениците на монасите,  в молитвите на свещениците, в нравствения живот на някои „праведници”. Светостта се крие главно в денонощието на обикновения християнин, който се бори непрестанно със своето лошо аз, който признава греха си и бърза към епитрахила на духовника си, който взема твърдо решение да се противопостави на светското мъдруване, развяващо греха като знаме, хвалещо се със своята неразкаяност, изопачаващо естествените неща в противоестествени, принизяващо Твореца в името на творението.

Светостта се крие в такива християни (и те, за щастие, съществуват), които не се самоуспокояват със своето неделно черкуване, а превръщат всеки свой ден в  молитва на славословие, в молебен на покаяние, във възкресна Божествена литургия.

Нека живеем с доверие в Бога, Който ни обича истински. Ако помислим малко логично, бихме разбрали, че в крайна сметка нашата реална полза е да следваме евангелското слово и да се предаваме на Бога чрез послушание към Неговата Църква. И подчертаваме това, защото извън Църквата оставаме без тайнствата, които играят определяща роля в това наше духовно усилие. Без светотайнствен живот, колкото и добри човеци да сме, не можем да се очистим от греховете си, нито да участваме в Тялото и Кръвта Господни. Следователно оставаме непричастни на Христос, Който е единственият ни Спасител.

Дано успеем да видим в това нашата истинска духовна полза. И тогава със сигурност ще използваме ежедневието си за полза на душите си, а не за задоволяване на нашите страстни похоти.

Вяра в Бога и послушание към Неговата Църква. Без тези неща не може да има истинско духовно преуспяване.