Бесовете на спора

1228 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Духът на света, в който сме потопени, ражда понятия и утвърждава определения, които се наслояват постепенно, но упорито в общественото пространство и някак си неусетно завладяват съзнанието на хората. Със странна натрапливост те се опитват да се превърнат в принципи на поведение, в правила за лично общуване и дори в мъдри напътствия в неспокойното море на живота. Но когато един вярващ ум се вгледа в тях, се оказва, че те не само нямат чист и пълноценен заряд, но и не носят никакво откровение. Поради това се оказват неистинни и дори лишени от съдържание. И могат да заблудят хората, търсещи чистите извори на познанието и да измамят жадуващите за стабилна основа в нестихващия поток от информация. Типичен пример в това отношение е максимата „Истината се ражда в спора.” Дошла неизвестно откъде, тя е объркала немалко умове, като ги е насочила не просто в невярна, но и в пагубна посока.

Спасителят ни предаде учението на любовта и мира, което е във висша степен боговдъхновено и истинно. Неговият Нов Завет носи пълнотата на знанието и пръска нетварна светлина, непозната дотогава в историята. Към всички Свои последователи, които са изоставили духа на кесаря и са тръгнали с жива вяра по тесния път към Царството Божие, Той се обръща със задължаващите думи: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”(Иоан. 13:35). А да обичаш някого в Христа, а и извън Него, означава не само да приемеш неговата идентичност, но и да прегърнеш личната му драма. Дори и със сълзи на очи да превъзмогнеш своята и негова немощ като неизбежна последица от пораженията на първородния грях. Не само да го допуснеш във „вътрешната стаичка” на сърцето си, но и в любовта си да му дадеш прошка. Затова и християнството е подвиг и самоотричане, жертва в името на Бога и ближния. Призвание от Небето, служение свято и почти недостижимо. Една неспирна битка на два фронта: срещу старата човешка природа и нашепванията на демоните. И в тази невидима бран трябва да бъде претопено всичко грешно и недостойно, за да може постепенно и мъчително да се изобрази новия човек. Една христоцентрична личност, която е осветила  своя ум, душа, сърце и воля и е достигнала до степента на обожение. Но това означава, че тя трябва да пречупи острието на гордостта, което е в основата на падението на човека като венец на Божието творение, и да постигне победа над своите лични немощи и страсти.

Да спориш, означава на всяка цена да отстояваш себе си. Активно и дори натрапливо да се опитваш да наложиш своето чисто индивидуално мнение над опонента си. На практика, в суровата жар на човешкото общуване да се опитваш да внушиш на него, а и на околните, че той задължително не е прав, а прав си само и единствено ти. И така да докажеш своето ненакърнимо аз.

В „Човешко, твърде човешко” Фридрих Ницше изрича следното: „Нашите убеждения са по-опасни от лъжите.” С това той изразява цялата непълнота и несъвършенство на индивидуалната ни преценка. По силата на повредената ни воля тя трябва да бъде наложена като печат над темата и предмета на спора, с който да утвърди и дори да запечата личното мнение на човека като личност и творение Божие. А всички ние сме толкова незрели, несъвършени и недостойни в динамиката на своето личностно развитие. Почти непрестанно сменяме мнението си, изневеряваме на позициите си и защитаваме какви ли не постановки, с което доказваме своята вечна непълнота. Това е плод на изкривения ни взор към настоящето и бъдещето, но в своята себичност ние държим на своите позиции с истинска непримиримост и дори с ярост. И най-важното — твърдо заставайки зад тях, сме готови да им принесем всякакви жертви, включително и своя душевен мир и спокойствие.

Спорът е тържество на егоизма и задоволяване на желанието за духовно превъзходство над другия. В него целта далеч не е истината, а още по-малко — Божията правда, която е по-висшата от човешката. Целта на спора е другият да бъде подчинен на изразеното от нас становище. И това бива извършено по такъв ясен и категоричен начин, без подбиране на методите и средствата и със стремеж да се отхвърли правотата на представените от противника ни аргументи. Той — врагът отсреща, трябва да бъде повален по всякакъв начин, а волята му подчинена не просто на нашата, но и на изразеното ни към настоящия момент мнение. Затова всички хора, дори и вярващите, биват въвлечени в тази коварна спирала на дявола. Влизат в един лабиринт, в които срещат присмехулните „откровения” на демоните. А тези, които спорят, са поставени под тяхното невидимо, но мощно мислено въздействие.

Един от забележителните мистици на светото Православие, преподобният авва Исаия, изрича в едно свое наставление следното: „Всичко, което Бог ненавижда, обитава в душата на онзи човек, който спори и се гордее”(„Съкровищница на мъдростта на светите отци”, стр. 441). Христос е Цар на мира и любовта, Той изисква от последователите Си да останат верни на Неговия Нов завет и на думите Му: „Мир ви оставям; Моят мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши” (Иоан. 14:27). А спорът ражда само горчиви плодове: смут, безпокойство и поток от вътрешни противоречия. Това е не само прогонване на личния душевен мир, но и лишаване от Божия мир. Когато човек участва в някакъв спор, той губи благословението на Небето. И всичко това идва като последица от неговото лично отстъпление и води до  изгубване на Божията благодат. Спорещият по някакъв невидим, но сигурен начин се отдалечава от завършеността на своите изживявания и дори без да усеща това, обижда Бога. Той се самонаранява в желанието си да надделее или да нарани другия.

Спорът е демонично състояние и съзнателно отстъпление от любовта на Бога. Участниците в него го превръщат в непрестанна размяна на умишлени внушения, които подриват пълнотата на общуването между хората. Връх в него взема не този, който е правдив и по-добре аргументиран, а този, който е по-гъвкав, хитър и лукав. Няма как от такова гнило дърво да се роди чистият плод на истината. Не само човешката, а още повече Божията. Начинът за превъзмогване на спора е молитвата и приемането на духа на взаимно разбирателство. Във висша степен това е проумял един от съвременните православни психотерапевти, св. Порфирий Кавсокаливит (старецът Порфирий). В главата „Преодоляване на споровете с молитва” от книгата „Избрани съвети” той наставлява: „Когато Сатаната изкуси някого от вас, той става раздразнителен, спорещ, скандалджия. Ако другите не са готови с молитва да отклонят изкушението, тогава това духовно състояние се предава и на тях. Но ако някой се моли за брата, то вълнението утихва. Възсиява Божията благодат и чрез този човек се излива върху всички. И всички освещава.”

Огънят не може да бъде погасен с огън, атаката не се спира с контраатака. Омразата се потушава с любов. Но истинска, духовна и изхождаща от чисти помисли. Няма нищо по-силно от преобразяващата сила на любовта. Тя е откровение и послание на светлината, което е далеч от чувството за духовно превъзходство и стремежа за доминиране над другия. Нека всеки от нас преосмисли това особено състояние на общуване и го освети със силата на Божията благодат. Така ще успеем да прогоним демоните на спора и ще можем да призовем ангелите Божии, онези кротки пратеници на Божия мир и вестители на Божието царство.