Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Духовете на настоящото време прогонват усещането за съкровеност. Сега се говори твърде много, шуми се по повод и без повод и се насажда дръзкият стремеж да се разбулват факти и събития с лекота, на която биха завидели и малките деца. Натрапва се мнението, че всичко е ясно и разбираемо, а с това идва и усещането за досада и дори умора от връхлитащите ни предизвикателства на времето. Всички ние сме потопени в един непрестанен водовъртеж от внушения и информация. Въвлечени сме в спиралата на разгадаването на всички въпросителни, водени от стремежа към разголеното и опошлено знание.
Съвременният човек е изгубил усещането си за свян и тайна както в обществен план, така и в своя личен свят. Той е привикнал да огласява и прокламира всичко, до което се докосва и не само не възприема това свое поведение като някаква форма на отстъпление, но и трупа дивиденти от него.
Болезнен пример за това е отношението ни към делото на милосърдието. Тази дълбоко лична и неизследима проява на личната свободна воля е изгубила до голяма степен духа на своята сакралност и се е превърнала в перспективна социална дейност за онези, които държат и дори настояват да бъдат известни. Заприличала е на един плащ, който те разгръщат пред околните, очаквайки тяхното възхищение и желаейки да бъдат сочени за пример в обществото. Уви, това е диагноза не само за светските хора, но и за мнозина повярвали и последвали учението на Спасителя. Неговият скромен завет към всички верни: „И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците… А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:2-4) бива упорито пренебрегван и негласно захвърлян далеч от общественото внимание. В духа на настоящото време едва ли не всички трябва да узнаят, да видят и да възхвалят акта на добротворство. И после да потънат в особената прелест на самодоволното одобрение. В наши дни хората правят пиар от всичко и се опитват да трупат активи не само в материално, но и в духовно отношение. А това е не само отстъпление, но и откровена десакрализация, опошляване и преклонение пред духа на този свят. Едно опозоряващо коленичене пред неговия „безспорен” авторитет и предателство спрямо духа Христов, едно съзнателно прогонване на Светия Дух и призоваване на духовете на земята. И най-пагубното нещо е, че това се е превърнало в реалност, в практика и упражнение по евтина риторика. Навсякъде и от всички страни се шуми за фирми и фондации, които участват в благотворителни инициативи. На преден план излизат онези от „силните на деня”, които са благотворили, а обществеността бива провокирана да им се възхищава. По този начин се обезсмисля делото на милосърдието, което е свято и неизследимо, дълбоко и тайнствено.
Истинската ценност на милостинята е в нейната тайнственост и негласност сред околните. Милосърдието е проява на съвестта, отглас на милостта Божия, а не средство за събиране на похвали и повод за самолюбие. Един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994) посочва в своите творения случая с един монах, който бил на послушание в един гръцки манастир. Той се отличавал със затворен и дори мрачен характер. Водел особен вътрешен живот и се стремял да не се среща с хората. Не само избягвал контактите с миряни, но странял и от своите събратя в обителта, като предпочитал да се усамотява в общуването си с Бога и със себе си. Всички го мислели за особняк и за нерадив по въпросите на спасението. Той не проявявал никаква ревност и видимо дръзновение, избягвал съслуженията с другите монаси в обителта. Не се отличавал със силна молитва и горещо застъпничество пред Бога и светиите. Не се стараел да бъде светъл пример за духовниците и миряните. Подвизавал се мълчаливо, монотонно, почти незабележимо. Но внезапно Бог призовал душата му. И когато настанало време за неговото опело, няколко дни след като предал Богу дух, на гроба му неочаквано се събрали множество хора. Когато разбрали, че е починал, те пристигнали да го изпратят в последния му път и всеки от тях искрено скърбял за него. Пред смаяните погледи на монасите, хората разказвали какво бил сторил за тях покойникът в тежки моменти от техния живот. Без да шуми и да привлича вниманието на събратята си, той посрещал с внимание всеки човек. Говорел му кротко и го утешавал ясно и просто, като на всеки давал каквото му е необходимото. На един давал пари, а друг изпращал при познат лекар с лични препоръки или при предприемач, който му намирал работа и му осигурявал насъщния. По този начин монахът се намесвал тихо и невидимо в житейската драма на своите ближни, помагал им и кротко ги благославял в техните личностни търсения. Тихо се молел за тях и им казвал да ходят на църква, да търсят благословението на свещениците в своите енории и самите те да се молят горещо за разрешаването на своите проблеми. Намирал правилния съвет за всеки конкретен случай. И тези обременени и отрудени хора получавали не само духовна полза, но и реална подкрепа в разрешаването на своите практически нужди. Всеки от тях скърбял и горчиво плакал за него, като отчитал приноса му в своя скромен живот. Монасите били изненадани от всичко това и осъзнали, че този техен събрат, който нямал някакви особени харизматични дарове, е водил пълноценен духовен живот, изцяло отдаден на Бога и хората. Това бил истински урок за тях в суровата школа на подвизаването, за да не правят повърхностни изводи за никого, без да са опознали неговия съкровен вътрешен живот. Да не бързат да дават оценки за личното благочестие на хората, а да бъдат по-задълбочени и внимателни. Всички събратя на покойния монах натрупали безценен опит и осъзнали, че не трябва да заемат позата на съдии, а на свидетели в делото за спасението на човешките души. По този начин няма да се превърнат в „самозвани съдници” и да търпят изобличение за своето лично несъвършенство и отсъствие на житейска мъдрост.
Всички светии и праведници са прегърнали един свят принцип: да вършат добри дела и да не говорят за тях, за да не похабят ценността на извършеното. Затова делата им са обвити с булото на мистичната сакралност и подобно на бисери са скрити под паднали листа. И всичко това, за да останат неповредени и неопошлени от ветровете, дъжда и палещото слънце. Така светиите са бранели своите дела от стихиите, които са ги заплашвали от всички страни. А листата са падали от дървото на смирението, което е израснало в техния духовен живот и е дало своя плод.
В своите наставления светите отци подчертават, че само тайната добродетел е истинска жертва пред престола на Бога. Всичко останало е служение на нашето ненаситно аз, проява на падналата природа на стария, повреден от греха човек. Всичко, което печелим като желание, бързаме да го разпилеем като изпълнение. Нашето самоопиянение е като ръжда, покриваща и най-благородния метал, като проказа, съсипваща здравото тяло на личното благочестие.
В едно свое наставление св. Василий Велики казва: „Няма полза от благотворителност, за която се тръби навсякъде”(„Бисери от съкровищницата на мъдростта на светите отци”, стр. 188). Подобна благотворителност е като солта, която е изветряла и е станала непригодна и затова не следва да бъде употребявана за обща полза. Ние, които сме повярвали в Спасителя Христос и сме решили да Го следваме по тесния път към царството Божие, сме длъжни да преосмислим своите лични дела на милосърдието. С чистия пламък на вярата трябва да ги обгорим, за да ги отърсим от напластяванията на суетата и себелюбието и да ги принесем като чиста жертва пред престола на Бога. Само така ще можем да получим милостта на Бога и да заслужим най-съкровения дар — благодатта, която обдарява и освещава всеки, който я търси искрено и благочестиво. Защото в несъкрушимото Божие царство не може да попадне нищо нечисто, неблагочестиво и недостойно. Там ще влязат само онези хора, които внимателно са се вглеждали в своите немощи и непримиримо са се борили с тях, които са изобразили в себе си Христос и са се превърнат в икони Божии, светли и осветени. Амин.
