Източник: www.prijateljboziji.com
Превод от английски: Д. П.
Превод от сръбски: Татяна Филева
Истина е, че човек има безброй поводи, причини и основания да бъде нещастен, уморен, сломен… да роптае и да се оплаква от своята „съдба”. Просто такива са обстоятелствата в живота. Между другото, това недвусмислено показва нашата неблагодарност, разслабеност, бунт срещу кръста, който ни е даден за наше спасение! Да благодарим за всичко, и, макар и малко, ще ни бъде по-леко.
Постепенно се уча да бъда щастлива, да престана да мърморя, да приемам своя кръст, своята всекидневна борба. Прибрала съм се уморена вкъщи, измъчена от притеснения, недоспала, в тичане след градския автобус, водещ до метрото до работата, която мразя. И ето, започва моят вътрешен монолог: „О, Боже, толкова съм уморена от борбата. Толкова съм уморена от кръста, който нося. Защо трябва да работя толкова усилно, докато други хора си стоят вкъщи? Защо напуснах удобната работа в градското училище, за да преподавам в рисково училище в гетото в Южен Бронкс? Защо нямам четиристаен апартамент във викториански стил с хубав изглед? Защо съм се заклещила с безработен съпруг и разглезен заварен син, на които не им пука дали съм жива, или мъртва? Защо не мога да бъда известен международен репортер с договор за голяма сума? Само ако бях… ах, ах, ах”. И все в този дух.
И тогава се спирам. Преставам със самосъжалението. Това е неблагодарно. Това е ропот срещу кръста. Приличам на старите еврейки от един виц, които само се оплакват и се жалят, цепейки косъма надве за всичко, което се намира в менюто. Нищо не ме прави щастлива. Истинско предизвикателство е да бъда доволна, щастлива и благодарна, вместо да се оплаквам през цялото време. Винаги съм се борила с това – дори и когато ми е било добре, винаги съм намирала нещо, от което да се оплаквам. Ако трябва да бъдем честни, ако достатъчно дълго гледате критично на нещо, винаги ще има от какво да се оплаквате. Винаги.
Това е въпрос на перспектива и промяна на ума. Някога, когато бях по-млада, мислех, че щастието е нещо мистично, което трябва постоянно да търсиш и към което да се стремиш. Изминах много пътища, преминах планини и проучих карти със сложни маршрути в търсене на щастието. Мислех, че щастието трябва да търсиш в далечни континенти, подобно на заровено съкровище. То беше някъде далече, някъде под дъгата, под четирилистната детелина… щастието беше нещо, което се случва на другите хора, но никога на самия теб. Освен ако не си в постоянно преследване на щастието, то може да изтече през пръстите ти, като риба, която се изплъзва. Тръгнах да търся щастието, местейки се от град на град, пресичайки граница след граница. И тъкмо когато мислех, че съм го намерила, то се изплъзна като сянка, закрачи толкова бързо в друго време, на съседната поляна, скочи в чужда прегръдка, появи се в чужди ръце.
Но когато станах по-зряла, разбрах, че радостта не е някаква необятна област в някоя далечна страна – тя се намира в теб. Заровена е дълбоко в чекмеджетата на гардероба на твоята душа. Това не е нещо, за което трябва да изминаваш хиляди километри, но то е подобно на малка полирана кутия, която сте заровили някъде под вашата печка и която трябва с голи ръце да почистите, за да видите брилянтното украшение. И тогава да отворите кутията, за да намерите малкото оловно войниче, до наполовина изяденото шоколадче, снимката на първата ви любов и монета от някое далечно време.
Щастието е нещо, за което трябва да работите вътре в себе си. Вместо мърморене за това, че двегодишното ти дете е изляло боя на цветето, омазвайки косата си и кучето, което сега ти трябва да умиеш, вместо да говориш колко си уморена и измъчена, защото късно си родила дете, благодари на Бога, че ти е дал здраво, умно дете, благодари на Бога, че можеш да ходиш и да работиш и че с труд и пот постигаш всичко в живота. Сама се улавям, че искам да живея нечий чужд живот и да забравя своя собствен – а този живот е единственият, който имам и който живея. Моята съседка, която има три деца, голяма къща, БМВ, паркирано в гаража и мъж, който я обича – ТОВА не е моят живот. Някой някога ми изпрати мейл, който звучи така:
„Група състуденти, вече направили кариера, решили да направят другарска среща и да посетят и решили да посетят стария си университетски професор, сега пенсионер. По време на тяхното гостуване професорът насочил разговора към стреса в работата и живота им. Предлагайки на гостите си топъл шоколад, професорът отишъл в кухнята и се върнал оттам с голям съд с топъл шоколад и широк асортимент от чаши – порцеланови, стъклени, кристални, някои от които изглеждали съвсем обикновено, а други скъпо, а други – изключително, и им казал да си сипят шоколад.
Когато всички взели по чаша топъл шоколад в ръце, професорът казал: „Забележете, че всички сте взели хубавите и скъпи чашки, а сте оставили обикновените и евтини. Съвсем нормално е в живота си да желаете само най-доброто, именно това е източникът на вашите проблеми и стрес. Чашките, от които пиете, с нищо няма да направят топлия шоколад по-хубав. В повечето случаи шоколадът само ще бъде по-скъп, а в други чашата ще скрие това, което пием. Това, което в действителност сте искали, е топлият шоколад, а не чашата; но подсъзнателно сте посегнали към най-хубавите чаши…, а след това сте гледали чашите един на друг.
Сега размислете върху това: Животът е топлият шоколад; вашата работа, пари и обществено положение са чашите. Те са само съдът, съдържащ вашия живот. Понякога, концентрирайки се само върху чашата, ние забравяме да се наслаждаваме на топлия шоколад, който Бог ни е дал. Бог прави топлия шоколад, а човек избира чашата. И най-щастливите хора нямат всичко най-добро. Те правят най-доброто от онова, което имат. Живеят просто. Обичат несебично. Грижат се дълбоко. Говорят любезно. И се наслаждават на топлия шоколад”.
Това трябва да си напомням всеки ден. Да не гледам остатъците на края на чашата, а да се наслаждавам на аромата на живота. Независимо дали пиете от златен съд, или от пластмасова синьо-бяла китайска чаша, това, което е важно, е нейното съдържание.
Господи, помогни ми да намеря радост във всекидневните неща, във всекидневните дреболии, като чистенето на къщата и събирането на нещата след детето. Позволи ми да намеря трошици неочаквана радост – като онези, които намирате пресичайки улицата, или когато няколко капчици роса капнат в пазвата и чиято свежест усещате през целия ден. Скритото малко щастие, което бързо пресича стаята на миши лапички, докато сте заспали на дивана, гледайки някой стар сериал и спомняйки си как като дете сте се опитвали да хванете мишката с капан.
