Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Където и да ходиш, бъди с Христос. Всичко е добро и благословено, когато става заедно с Христос. Да не демонизираме неща и състояния. Всяко нещо от добро може да стане порочно, когато подхождаме към него с аналогична нагласа. Следователно не са виновни нещата или състоянията, а как ги употребяваме и как подхождаме към тях.
Някой, с други думи, може да се намира в храма и да съгрешава, а някой да се къпе в морето и да се моли. Не мястото, а поведението има значение.
Затова нека не поставяме етикети на никого и на нищо. Всичко е относително.
Сигурното е, че човекът, който обича Христос, където и да отиде, каквото и да прави, е благоразумен, молещ се, пълен с благодарност, радост и мир.
Божият човек се радва на живота, който Небесният му Отец му е дарил, но без фиксации в страстите, а с благородството на добродетелите.
Въпросът не е само къде отиваме и какво правим, а най-вече защо отиваме там и защо го правим. С други думи, значение имат нашите подбуди, критериите, които ни подтикват към конкретни действия.
Може да имаме лоши дни, но този живот остава красив. Този живот сме призвани да живеем без комплекси, без схемите на морализма и формализма, а с уюта на любовта и смирението, далеч от мрака на егоизма и злочестието.
Да живеем всеки ден сякаш е последният. Това означава да живеем като готови да умрем, тоест с покаяние и прошка към всички, с благост и снизхождение, с добри помисли и доброта, с простота и милост.
Помненето на смъртта не трябва да ни прави мрачни, а напротив, да ни събужда от летаргията на навика и примирението, да ни подтиква да живеем вече с радост и ентусиазъм, възползвайки се от живота за слава на Бога и състрадание към ближния ни.
***
Всеки ден срещам наранени хора. Знаете ли какво разбрах? Това, че наранените винаги прехвърлят отговорността върху някой друг и никога върху себе си. Малцина са тези, които поемат отговорността за своите избори и погрешно поведение.
Също така разбрах (като продължение на гореспоменатото), че за някой със сигурност ние сме виновните и лошите в случая. В ума и сърцето на някой ние сме виновни за скръбта му (и това може наистина да е така, може и да не е).
Затова нека внимаваме, доколкото можем в нашето поведение, да не даваме права на никой, да постъпваме благо и вежливо, за да имаме чиста съвест, че не сме онеправдали или наранили ближния.
Разбира се, съществуват и такива хора, които, макар и нищо да не сме им сторили, ни смятат отговорни за техния мрак. Обвиняват ни, защото така са се научили: да обвиняват винаги другите.
Не, в тези случаи инициатор на техния мрак, скръб, злочестие не сме ние, а техният погрешен и лош помисъл, невероятният им егоизъм, който не им позволява да видят истината за събитията, а си измислят фантазии, за да оневинят своето аз и да вменят вина на другите.
Не се питай защо мислят и се чувстват така. Няма да му намериш края, само ще изхабиш времето си безцелно, ще се объркаш и ще загубиш мира си.
Само се моли за тях, защото дори и да поговорите, няма да има никаква полза. Не съществува логично обяснение за поведението на някои хора. В такива случаи решението е едно: бягай и се спасявай.